Стефани Гарбър
Легендата (33)

31

Отначало й се стори, че няма звезди. Погледнато отдолу, небето приличаше на лъскаво черно огледало. Но отвисоко, от прозореца на небесната карета, за миг й се стори, че небосклонът не е изцяло черен. Миниатюрни бели звездици грееха в очертанието на сърце, което обхващаше почти цялата столица, като звезден прах по краищата на древния град, намек за вълшебство, заклинания и детски мечти.

Тела залепи нос за прозорчето на каретата. Беше твърде тъмно да различи хората долу. Но лесно си представи как участниците в играта обикалят трескаво улиците. Дочула бе слугините да говорят колко недоволни били всички, задето Елантин е отменила четвъртата нощ на Каравала.

Понеже животът й зависеше от изхода на играта, Тела също не бе искала да пропусне една нощ от Каравала. Но тялото й се бе зарадвало на почивката. След вечерята при Елантин Тела беше потънала в дълбок и продължителен сън. Очаквала бе да се събуди с кръв в очите и по цялото лице. Но или Джакс й беше дал почивка от злодеянията си, или кръвта, която Данте и Джулиан й бяха дали да пие, все още противодействаше на смъртоносната му целувка.

Уви, заклинанието не беше развалено напълно. Сърцето й отново биеше по-бавно от нормалното.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп.

Нищо.

Нищо.

Тела притисна ръка към гърдите си и прокле Джакс. Допълнителното прескачане на сърцето й беше като напомняне да побърза.

Каретата започна да се спуска към Храмовия квартал и Тела извади третата улика, която беше преписала от плаката с портрета на майка си.

Ако държиш това, значи си взела верния завой, но още не е късно да биеш отбой.

Уликите вече не водят към предмета, който Легендата иска, само сърцето ти знае вярната писта.

Тела вече бе сигурна, че предметът, необходим й да спечели Каравала, беше майчиното й тесте на съдбата. Също така вярваше, че този път играта не е само игра и че Легендата наистина иска тестето. Но явно не знаеше къде е то. Затова чрез уликата я насърчаваше да следва сърцето си с надеждата Тела да знае къде майка й скрила картите.

Облак със силно ухание на тамян обви Тела, когато каретата й кацна в Храмовия квартал. По улиците още имаше богомолци, звучаха религиозни химни, но нямаше и помен от предишната навалица. Никой не споменаваше и името на Легендата.

Изглежда, тя беше единственият участник, чието сърце го е довело тук. Макар да я беше довело не толкова сърцето, колкото майчиният й пръстен с опал, който според Елантин беше нещо като ключ, свързан с Храма на звездите.

Тела се надяваше императрицата да е права и пръстенът наистина да е ключ, който да отключи тайните към майчиното й тесте на съдбата. Но едва ли щеше да е толкова лесно, а връзката на пръстена с храма я изпълваше с лоши предчувствия.

Религиите, които се практикуваха във Валенда, приличаха повече на забавление, отколкото на истински вероизповедания. Но Тела беше чувала, че богомолците в Храма на звездите вярват искрено и са готови да принесат в жертва младостта си, красотата си и каквото друго бъде поискано от тях. И макар да не знаеше много за звездите, беше чувала, че тези древни създания са без душа и приличат на хора по-малко и от орисиите. Не разбираше как някой би искал да се присъедини към това паство.

Стегна въжето на кръста си около тънката роба, с която се беше сдобила с помощта на слугиня в двореца. За да я пуснат в светилището, трябваше да изглежда като послушница, кротка и непретенциозна, и да е облечена в това ужасно одеяние.

Потръпна, когато вятърът се мушна между краката й. Никога не беше страдала от излишна скромност, но сега имаше чувството, че се загърнала в чаршаф, вързала е краищата му на едното си рамо, а на талията го е пристегнала с въже, което се влачеше по земята. Крайно непривлекателна одежда и доста неподходяща, ако се наложи да тичаш.

А всичко в Храма на звездите й нашепваше да избяга по най-бързия начин.

Върху куполообразния покрив на храма стърчаха гигантски криле, блеснали като пламъци, но въпреки великолепието им пред входа на светилището нямаше никого. Сигурно точно затова по широките, огрени от лунната светлина стъпала се редяха толкова много статуи, създаващи измамното впечатление за живот. Макар че вгледаш ли се по-отблизо в тях, никога не би ги сбъркал с хора.

Масивни и високи като храмови колони, мъжете бяха с мускулести ръце, дебели колкото дървесни стволове, а жените имаха нереалистично големи гърди и очи от аквамарин. Сигурно изобразяваха звездите, реши Тела. Вероятно би ги взела за красиви все пак, ако не беше забелязала и други статуи. По-малки и по-тънки. Които пълзяха в краката на звездите. Смущаващо реалистични, живи почти. Горящи факли хвърляха червеникава светлина върху човешките фигури, огряваха капчиците пот по челата им и мазолите по ръцете. Всички бяха боси, някои се бяха превили в знак на подчинение, други протягаха ръце нагоре, поднасяйки в дар повити бебета и малки деца.

Погнуса задави Тела и тя неволно се запита какво ли е заменила майка й срещу пръстена с опал.

— Ако това не ти харесва, почакай да видиш какво има вътре. — Данте се беше облегнал на една от колоните край масивните врати на светилището, целият бронзова плът и лъскави татуировки…

И да му се не види, гол до кръста.

Съвсем гол.

Тела си каза, че не трябва да го зяпа, а просто да мине покрай него, без да му обръща внимание, ала не беше в състояние да откъсне погледа си, нито да спре горещата вълна, заляла гърдите и шията й. И преди беше виждала разсъблечени млади мъже, дори можеше да се закълне, че вече е виждала и Данте без риза… но сега, на върха на стълбището, той изглеждаше различен. По-висок и по-едър. По-хищен. Облечен беше като статуите, само с широк бял чаршаф, увит около долната половина на тялото, който подчертаваше допълнително бронзовото съвършенство на прасците и гърдите му.

Тела захлопна рязко уста, но беше късно — Данте вече я бе видял да се излага като последната глупачка и се хилеше самодоволно. Бели зъби и съвършени устни, като да беше от звездите, на които се кланяха в светилището. И наистина приличаше на тях, проклет да е. Убедителен в лъжите си, точно както я беше убедил, че наистина го е грижа за нея.

Виждаше го за пръв път, след като я беше пренесъл на ръце от Идиличния замък. Сигурно очакваше да му благодари, задето я е спасил онази нощ. Но след онова, което беше казал на Джулиан — че държи на нея само защото ще ги заведе при картите, Тела нямаше намерение да му благодари за каквото и да било. Искаше да му каже нещо остроумно или пренебрежително, вместо това обаче за свой ужас избълва:

— Никога не трябва да носиш риза.

Усмивката му беше опустошителна. Данте се оттласна от колоната и облегна лакът на една от статуите близо до Тела. Лунната светлина затанцува по дебелите черни тръни, татуирани върху ключицата му, докато тъмните му очи се взираха в Тела. Плъзнаха се по една от цепките на тогата й и…

Веждите му се свъсиха.

Нещо се преобърна в стомаха на Тела.

— Защо ме гледаш така?

Без да отговори, Данте посегна, хвана единия край на въжето около кръста й и го дръпна.

Кожата на Тела пламна внезапно.

— Какво правиш?

— Помагам ти.

Данте посочи към една от женските статуи, която беше облечена като Тела, само че въжето беше стегнато под гърдите й, а после се увиваше и кръстосваше няколко пъти преди възела на кръста, така че само две къси крайчета висяха на нивото на ханша й.

— Лошо си го вързала — обясни Данте и хвана другия край на въжето. — Трябва да го развържем и да го стегнем наново.

Тела издърпа двата края на въжето от ръцете му и отстъпи назад.

— Няма да ми развързваш дрехата на стълбите.

— Значи мога да я развържа на друго място? — Гласът му тегнеше от тъмни обещания.

Тела го перна с въжето.

— Шегувам се. — Данте вдигна ръце с изненадващо момчешка усмивка. — Нямах намерение да те събличам тук или другаде. Но трябва да ти оправим чаршафа, иначе няма да те пуснат вътре.

— Не е чаршаф, а тога — възрази Тела. — И няма значение как е вързана.

— Напротив. Май не знаеш достатъчно за това светилище. Зад мраморните врати започва друг свят. Но ако искаш да влезеш така, заповядай — каза той и перна единия край на въжето в ръцете й.

Тела изръмжа.

— Мисля, че просто обичаш да ме тормозиш.

— Ако ти е толкова неприятно, защо не си тръгваш?

— Защото си застанал на пътя ми.

Глупаво извинение. Тела го знаеше, а подозираше, че същото се отнася и за Данте.

Много по-лесно й бе да го презира в мислите си, отколкото лице в лице. Постоянно се сещаше как я бе гледал, докато я носеше от Идиличния замък. И онзи миг, когато й се беше сторил така измамно млад и почти уязвим. Но дали причината беше в страха му, че може да я изгуби? Или просто се е боял, че така ще се прости и с шанса си да намери тестето на съдбата?

Изкушаваше се да го попита, да хвърли дочутото в лицето му, да види как ще реагира.

Думите натежаха на върха на езика й.

Но нито една не излезе на бял свят.

Не искаше да чуе отговора на Данте, защото така или иначе историята им беше обречена на лош край. Все още не знаеше дали Данте, или Джулиан е Легендата. Разговорът й със Скарлет беше посял семената на съмнението. Но ако се окажеше, че Данте е Легендата, то Тела непременно трябваше да убие в зародиш чувствата си към него.

След пиесата снощи и след като бе стигнала до извода, че Джакс смята да освободи всички орисии, Тела беше преосмислила плановете си. Не искаше нейна да е отговорността, че е пуснала орисиите на воля и е обрекла империята на жестокото им владичество. Но и не искаше да умира отново, пък и вече беше само на крачка да спаси майка си и да й зададе множеството въпроси, натрупали се след деня на изчезването й.

Нямаше да се държи като страхливка и да се преструва, че няма избор, само защото възможностите не й харесват. Имаше възможност да избира и беше избрала. В края на играта щеше да предаде Легендата на Джакс.

Можеше само да се надява, че Данте не е Легендата. Но дори да не беше, двамата нямаха общо бъдеще.

Тела не се гордееше с този свой избор, нито че избягваше неизречените неща помежду им. Избираше по-лесната пътека, като премълчаваше случилото се при Идиличния замък и след това — как тя едва не бе загинала, а той я беше спасил. Ала Данте също не повдигаше въпроса. Може би и той предпочиташе да не говорят за това.

— Добре. — Тела му връчи двата края на въжето. Щеше да му позволи тази последна волност, после да го отпрати. — Само побързай.

Стисна решително горния край на дрехата си. Напомни си, че не е от свенливите. Защо ли обаче имаше чувството, че стиска не просто дрехата, а собствените си юзди? Всеки сантиметър от кожата й потръпна, когато той скъси разстоянието помежду им. Данте миришеше на мастило и други тъмни, изкусителни неща.

Тела стисна по-силно тънката материя. Данте намери възела на кръста й и бавно започна да го разхлабва, теглеше и подръпваше, докато тя не се озова толкова близо до него, че виждаше само релефа на татуираната му гръд. Ръцете му бяха покрити със символи, но гърдите му разказваха цяла история. Кораб с разкъсани платна се беше разбил върху корема му под погледа на умиращи звезди. Гора в пламъци покриваше ребрата му от едната страна. Под ключицата черно сърце като онова на ръката му ронеше кървави сълзи и изглеждаше толкова истинско, че сякаш пулсираше. А когато Данте се извърна леко, Тела зърна върховете на чифт широки криле, татуирани на гърба му.

Повтаряше си да не зяпа. Но когато затвори очи, усещанията станаха още по-наситени. Лекият допир на пръстите му по ханша й караше сърцето й да препуска. Натискът на палеца му край възела на кръста й я накара да затаи дъх. Миг по-късно тънкото въже се предаде и падна в ръцете му. А тя остана само по чаршаф.

Тела отвори рязко очи.

Данте прокара език по устните си като тигър, който току-що е надвил коте.

Тела стисна чаршафа като за последно.

— Да не си посмял да си тръгнеш с въжето!

Той вдигна вежда.

— Наистина ли мислиш, че ще те зарежа на стълбите, след като положих толкова усилия да спечеля доверието ти?

— Нали уж работеше за Легендата?

Той се наведе към нея.

— Мисли си каквото щеш, но ако наистина вярваш, че това е единствената причина да съм тук в момента, значи не си толкова умна, за колкото те смятах.

После въжето се плъзна около нея.

Кръвта й кипна, когато Данте я обгърна с ръце да го прекара под гърдите й.

— Много ли е стегнато? — попита той.

— Не.

— Сигурна ли си? Защото ми се стори, че затаи дъх. Или просто аз ти въздействам така?

Устните му докоснаха ухото й, а тихият му смях погъделичка нежното местенце отдолу.

Би го зашлевила, но не смееше да пусне чаршафа.

— Това ти е приятно, нали? — попита вместо това.

— Би ли предпочела да ми е неприятно, че те прегръщам? — Ръцете му я обгърнаха отново и този път не се размина с едва доловим допир. Тела усети натиск по ребрата си, докато Данте прехвърляше двата края на въжето около нея, за да ги кръстоса малко над пъпа й.

Не би трябвало да се изчервява до ушите заради подобно нещо, нали? Това беше краят на историята им, а не интересната част.

Данте прехвърли още веднъж въжето около нея и ръцете му се задържаха на талията й.

— Как е?

— Добре.

— Питах за въжето.

— Знам — каза Тела, макар да беше сигурна, че пресекващият й глас издава лъжата. — Разкажи ми за татуировките си — помоли тя, с надежда да отвлече вниманието си. — Означават ли нещо, или са просто хубави картинки?

— Наистина ли ги смяташ за хубави?

— Нещо против думата ли имаш?

— Когато я използваш във връзка с мен — не. — Гласът му беше хладен като коприна, но Тела можеше да се закълне, че Данте стегна въжето на гърба й малко по-силно от необходимото, преди да каже: — Играя толкова много роли, че татуировките ми помагат да си спомня кой съм в действителност. Всяка разказва истинска история от миналото ми.

— Черното сърце, което рони кървави сълзи? — посочи Тела. — Какво е то, спомен за момиче, което си обичал?

— За него не говоря никога. Но ще ти кажа за кораба с разкъсаните платна. — Пръстите му се плъзнаха за миг по ребрата й, сякаш да й напомнят къде върху неговото тяло се намира въпросната татуировка. — Когато бях малък, баща ми реши да се отърве от мен. Продаде ме на едно благородно семейство от друг континент. Но съдбата или е била на моя страна, или искрено се е старала да ме убие. Корабът на аристократите бе нападнат от пирати, които избиха всички. Сигурно щяха да убият и мен, но аз ги излъгах, че съм избягал принц.

— И те ти повярваха?

— Не. Но им стана толкова забавно, че решиха да ме пощадят.

Тела се усмихна неволно при мисълта за малкия Данте, който се опитва да излъже екипаж от кръвожадни пирати.

— Значи владееш разни пиратски трикове, така ли?

— Владея всякакви трикове. — Данте стегна за последно възела, но ръцете му се задържаха още миг върху талията й, топли през тънкия плат. — Ще те науча на няколко, ако поне за малко спреш да ме отблъскваш.

— Изглежда ли, че те отблъсквам?

— Не, но ти се иска. — Сложи два пръста под брадичката й и повдигна лицето й към своето. Една от ръцете му все още беше върху въжето на кръста й, с другата погали леко брадичката й. Винаги бе смятала, че очите му са почти черни, но сега, под силната светлина на факлите, й се сториха обточени със злато и пълни с нещо като копнеж. Гледаше я, сякаш искаше Тела да се загуби в очите му и той да е единственият, който ще я намери.

Но Тела знаеше, че не става въпрос за нея. А за едно тесте карти. За орисиите и магията. За живот и смърт. Искаше й се да узнае какво би било да се изгуби в очите на някого като Данте и да вярва, че той ще я намери. Ала можеше да вярва единствено на себе си.

— Благодаря ти за съдействието, но вече мога и сама да се справя.

Отстъпи назад да се откъсне от ръцете му и мина покрай него.

Когато сърцето й прескочи отново, беше по-скоро от тъга, отколкото от заклинанието на Джакс. Но тя се насили да продължи напред. Да не поглежда през рамо.

Стигна до вратите и почука. Въздухът стана сладък като нектар, приспивен почти.

Чу Данте да застава до нея, но не се обърна да го погледне.

— Защо не можеш да ме оставиш на мира?

— Мога. Но не искам, а мисля, че и ти не го искаш.

Тела отвори уста да възрази, но перлените врати я изпревариха.

Всичко от другата им страна беше бяло като крилете на гълъб или златно като паднали звезди. За разлика от църквата на Легендата това място приличаше на истински храм. А младият мъж, който беше отворил вратите, изглеждаше досущ като богоподобните статуи на стъпалата.