Стефани Гарбър
Легендата (41)

39

Сърцето й препускаше, докато Тела излизаше от светилището. След всичко, преживяно тази нощ, бедното й сърце би трябвало да е замряло от изтощение, ала вместо това то заби още по-бързо, когато студеният нощен въздух я блъсна в лицето и развя сребърните дипли на роклята й. Тела бръкна решително в джоба си за злополучната монета на Джакс.

— Тела… — Нисък, познат до болка глас я извика от дъното на стъпалата пред храма, последван от тежките стъпки на Данте.

Тела замръзна.

„Ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е на Легендата“

Не. Не. Не.

Тя побърза да стисне очи, преди да го е видяла. Може би ако не ги отвореше, той щеше да си тръгне, тя щеше да види друго лице и Данте нямаше да е Легендата.

Чуваше го как се приближава. Тежки и нетърпеливи стъпки изкачваха стъпалата.

— Нали щяхме да се срещнем след полунощ? — извика тя.

— Имах чувството, че ще подраниш. — Гласът му прозвуча от по-близо.

— Не трябваше да идваш.

— Тела, погледни ме. — Още една крачка. А после Тела усети наситената топлина, която сякаш винаги го съпътстваше. Тя заля раменете и гърдите й, сякаш Данте бе застанал точно пред нея. — Не мога да говоря с теб така.

Тела стискаше решително очи. Не трябваше да става така. Подозирала бе, че Данте е Легендата, но подозренията й не биваше да се оправдаят.

— Не искам да говоря с теб — каза тя. — Искам да говоря с Легендата.

— Тогава отвори очи и говори с мен.

Коленете й се подгънаха.

Той я подхвана, преди да е паднала, а познатият й свят се пръсна на малки парченца.

Данте беше Легендата.

Легендата беше Данте.

И той още я държеше. Едната му ръка се отдели от кръста й, бръсна леко бузата й, после повдигна лицето й към своето. Дъхът му я опари.

— Тела, кажи нещо.

Тя отвори уста да отвърне, но Данте беше толкова близо до нея, че усещаше единствено допира на устните му до своите. Бяха меки, а после се разтвориха леко, преди да се притиснат жадно към устата й.

Дори не се опита да го отблъсне.

Целуваха се сякаш светът свършваше, жадно, сякаш небесата се продънваха и земята се разцепваше, сякаш наоколо им бушуваше война и единствено тяхната целувка имаше силата да я спре. Докато се целуваха, съществуваха само те двамата.

Тела не искаше никога да отваря очи. Отвореше ли ги, светът щеше да се промени. Данте щеше да изчезне и да остане само Легендата.

А беше така ужасно нечестно. Едва беше решила, че наистина иска Данте за себе си, ала дори той да останеше с нея тази нощ, Тела знаеше, че никога не би могла да има Легендата. Той беше като миг във времето; можеш да го изпиташ, но не и да го задържиш.

Устните му се притиснаха още по-силно към нейните, едната му ръка се заплете в косата й, другата се спусна към хълбоците й и я притегли безмилостно, сякаш и той не желаеше целувката да свърши.

Ала трябваше да свърши. Нямаше значение, че така прекрасно отклонява вниманието й от истината. Колкото по-дълго продължеше, толкова по-голяма опасност грозеше Тела.

Тя се отпусна в прегръдката му за един великолепен миг, вкуси за последно устните му. А после се насили да спре. Не спреше ли сега, никога нямаше да направи необходимото.

Отвори неохотно очи.

Искаше й се Данте да изглежда различно. Искаше й се погледът му да е студен и далечен. Искаше й се да я гледа така, сякаш той е бил предначертаният победител в играта. Искаше й се устните му да се извият в жестока усмивка, да грабне от ръката й тестето на съдбата. Но той дори не погледна към картите. Гледаше само нея. Едната му ръка още беше на кръста й. Беше гореща въпреки студената нощ.

— Ти спечели играта — каза той. Вдигна другата си ръка, сякаш да докосне лицето й.

Тела зърна черната роза, татуирана на кожата му. Образ, който отдавна е трябвало да й подскаже истинската му самоличност. А после ръката му се завъртя и Тела зърна вътрешната страна на китката му, точно под белега, който Данте си беше спечелил по време на последния Каравал.

Тя сграбчи с бързо движение ръката му. Той примижа, но не се възпротиви, когато тя вдигна маншета на ръкава му.

Тела вдиша така рязко, че гърлото я заболя.

— За бога.

От вътрешната страна на китката, върху една от прекрасните му татуировки беше жигосана звезда, съвсем същата като онази върху лицето на Терон.

Каза си, че го е направил заради картите, а не заради нея. Заради магията на орисиите, напомни си Тела. Но въпреки това беше странно, че е позволил да го дамгосат така, за постоянно.

— Какво им обеща? — попита Тела.

— Няма значение. Направих го за теб и бих го направил отново. — Данте завъртя ръката си и хвана нейната. Все още не беше погледнал към картите. Тъмните му очи не се отделяха от нея, сякаш тя беше наградата му.

И, проклета да е, Тела му повярва.

Всичко беше толкова сбъркано.

Ако наистина беше Легендата, не би трябвало да се интересува от нея. Не би трябвало да я гледа, сякаш току-що е разтърсила света му с целувка. Би трябвало да й се изсмее, задето е била достатъчно глупава да се влюби в него. Не би трябвало да се навежда към нея, сякаш и той се е влюбил. Би трябвало да изтръгне картите от ръката й и да я зареже на огрените от луната стъпала. Би трябвало да й разбие сърцето.

А не тя да разбие неговото.

Сърцето й най-после спря да препуска. Не можеше да го направи. Беше му отнела достатъчно. Джакс трябваше да намери друг източник на сила, за да освободи майка й и орисиите.

— Трябва да си тръгнеш. Веднага. — Тела издърпа ръката си. — Точно преди да се появиш, използвах злополучната монета на Джакс. Сигурно ще пристигне всеки миг, а щом дойде, ще открадне силите ти и ще освободи орисиите.

Данте най-после сведе очи към картите в ръката й. Тела все още не беше готова да мисли за него като за Легендата. Легендите би трябвало да са по-хубави от истината. Идеализирани мечти и кристални надежди, твърде съвършени, за да съществуват реално. И сигурно би го описала точно по този начин в момента, ако не беше дълбокото разочарование, прекосило лицето му.

— Искаш да дадеш картите на Джакс?

— Съжалявам — пророни Тела. Стисна по-силно тестето, но Данте не посегна да го вземе, макар да стисна зъби и кокалчетата му да побеляха, сякаш тази сдържаност му костваше сериозни усилия.

— Заради майка ти, нали? — попита той.

— Мислех, че мога да се откажа от нея, но тя ми е майка. Имам много въпроси към нея и въпреки стореното все още я обичам. — Гласът й се пречупи. — Не мога да ти позволя да я унищожиш заедно с орисиите.

Изражението му се разцепи като двулика маска от съжаление и решителност.

— Ако можех да освободя майка ти, щях да го направя. Но единственият начин да освободиш някого от карта, без да развалиш заклинанието, е да заемеш неговото място.

— Не те моля да я освободиш — каза Тела. — Моля те да си тръгнеш, преди Джакс да е дошъл. — Блъсна го в гърдите, но Данте не помръдна. Не отстъпи и на педя. Обзе я паника и тя го блъсна отново. Но той нито се възпротиви, нито си тръгна. Не се страхуваше. Изпълваше го нещо много по-лошо от страх. Надежда, че тя ще избере него. Не си тръгваше и не посягаше към картите, защото искаше тя да му ги даде доброволно.

Или си мислеше, че ако изчака Джакс, ще го победи в битка. Така или иначе, Тела щеше да изгуби или майка си, или Данте.

Освен ако не спаси и двамата.

Отначало мисълта беше крехка, но както често се случва с подобни хрумвания, бързо укрепна. През цялото време беше вярвала, че единствено Джакс може да освободи майка й. Ала Тела би могла да заеме мястото й в картата. Каспар беше показал как се прави в пиесата. Просто трябваше да напише името си с кръв върху картата. Във вените й още течеше кръвта, с която Данте и Джулиан я бяха изцелили. Ако собствената й кръв на простосмъртна не беше достатъчна, другата кръв би трябвало да свърши работа.

Досега този вариант не й се беше струвал възможен. Мисълта да попадне в капан винаги я беше ужасявала. Но може би Любовта беше създание от друг свят като Смъртта. И откакто се беше отворила за Любовта, тя щеше да я преследва неотклонно, а и изглеждаше много по-могъща от Смъртта.

В миналото Тела бе подценявала любовта. Смятала бе, че романтичната любов е просто по-силна форма на физическото желание… но настоящият момент нямаше нищо общо със страстта. Изтъкан беше от непреодолимо желание да спаси майка си и Данте, по-силно от импулса да спаси себе си. И я правеше безстрашна по един съвсем нов начин.

Тела сряза върха на пръста си с пръстена на майка си.

— Тела, какво правиш? — попита Данте.

— Можеш да вземеш картите, но ми обещай да си тръгнеш, преди Джакс да е пристигнал. — Притисна кървящия си пръст към картата, която държеше майка й в капан.

— Тела — повтори Данте. — Какво правиш?

— Каквото би направила всяка героиня.

— Не! — изрева Данте веднага щом осъзна какво е имала предвид. — Тела, не го прави. Майка ти не би искала това от теб.

Посегна към картата, но беше късно. Името на Тела вече беше изписано отгоре й с кръв.

— Свършено е вече — промълви тя.

Направи опит да се усмихне. Най-после беше истинска героиня. И беше платила за това с всичко.

Устните й се разтрепериха, горещи сълзи изпълниха очите й.

— Тела — изрече дрезгаво Данте, сякаш и той беше на ръба на сълзите. — Знам, че няма да ми повярваш, но нито за миг не съм искал да стане така. Когато подготвях играта, знаех, че майка ти е скрила картите, но не и че е заключена в една от тях. — Обхвана с длани лицето й. Но колкото сълзи изтриваше с палци, двойно повече преливаха от очите й. — Толкова съжалявам. Оказах се недостоен за теб.

Тя се отпусна в прегръдката му. Не бе подозирала, че Легендата е склонен да се извинява, пък и нямаше за какво. Вината не беше негова. Сама беше взела решението. Никой не я беше принудил. Не знаеше колко време е необходимо на заклинанието да подейства, но сигурно нямаше да е дълго. И понеже историята й явно нямаше да има щастлив истински край, Тела реши да превърне последните си мигове свобода в един сладък привиден край.

— Излъгах Скарлет за целувката ни — каза тя.

Данте притисна устни към челото й.

— Знам.

— Не съм свършила — смъмри го Тела. — Искам да знаеш защо я излъгах. Не беше от срам. Казах го, за да не се тревожи Скарлет, защото още тогава подозирах, че е възможно да съм се влю…

Нощта. Светът. Звездите, които ги гледаха отгоре. Всичко изчезна.

А после изчезна и Тела.