Стефани Гарбър
Легендата (26)

24

Проклетият тефтер на Айко беше затворен, ала Тела можеше да се закълне, че изглежда по-дебел отпреди. Освен това излъчваше слаба светлина.

Какво беше взела Айко?

— Я по-бодро — каза й Айко. — Току-що си спечели правото да чуеш фантастичната история на една от най-прочутите престъпници на Валенда. — Посочи към портрета на стената. — Преди да изчезне, тя беше легенда в този град. Хората бяха така омаяни от нея, че й пишеха писма с молба да ги ограби или да ги отвлече. Рай Изгубената беше истинска кралица на престъпленията. Говореше се дори, че принцове от други континенти са писали писма до главатарите в Квартала на подправките, за да искат ръката й.

Тела я слушаше и се опитваше да задържи чувството на гняв заради откраднатия спомен, ала вместо това пред очите й се редяха картини за майка й, толкова ярки и цветни, сякаш Айко ги рисуваше в злото си тефтерче. Виждаше майка си като красива и дръзка девойка, която оставя след себе си бляскави следи от омайни легенди и си пробива силом път в историята, превръщайки се в мит.

А после се бе омъжила за бащата на Тела. От всички мъже, сред които е можела да избира.

— Защо Рай не е приела предложението на някого от онези принцове? — попита тя.

— Сигурно е знаела, че повечето принцове са жестоки, разглезени и себични. А и Рай копнеела за приключения повече, отколкото за любов. Хвалела се, че може да открадне всичко. И когато я предизвикали да открадне вълшебен предмет, които не можел да бъде откраднат, тя приела предложението. Ала предметът бил много по-могъщ и опасен, отколкото Рай подозирала. Не искала да го върне, не искала да рискува някой друг да го вземе, затова избягала и оттогава никой не я е виждал.

Тела обаче я беше виждала.

Сега фактът, че Рай се е озовала на Трисда с баща им, изглеждаше малко по-смислен. Никой не би я потърсил на незначителен завладян остров.

— Какъв е бил онзи предмет?

— Ако искаш да ти отговоря на този въпрос…

— Не — прекъсна я решително Тела. — Никакви сделки повече. Вече платих за отговора на този въпрос, той е част от историята на Рай.

Ноздрите на Айко се разшириха, спокойното й лице се изопна. Явно беше свикнала да взема, а не да дава.

Тела грабна омагьосания тефтер от масата и го вдигна над една запалена свещ.

— Кажи ми какво е откраднала или този тефтер ще стане на пепел.

Айко разтегли устни в тънка усмивка.

— По-смела си от сестра си.

— И двете сме смели, но по различен начин. А сега ми кажи за предмета. — Тела спусна бавно тефтера към пламъка, докато не усети миризмата на нагряваща се кожа.

— Предметът бил прокълнато тесте на съдбата — изсъска Айко.

Тела метна тефтера на масата. Наоколо й пергаментовите плакати се развяха, сякаш хартиените им сърца биеха в ритъм с нейното. За пръв път сърцето й биеше толкова бързо след целувката на Джакс. Сякаш това ново разкритие имаше своя собствена магия.

Единствено портретът на Рай Изгубената остана неподвижен, спокоен център в хартиена буря.

Тела знаеше, че портретите нямат чувства, но й се стори, че рисунката на Рай, жената, която майка й е била преди, затаява дъх и мълчаливо се моли дъщеря й да събере всички парченца на историята й.

Тела винаги бе знаела, че майчиното й тесте на съдбата е по-особено, различно от другите тестета. Но от думите на Айко излизаше, че то е единствено по рода си, нарекла го бе „прокълнато“.

Прокълнато. Прокълнато. Прокълнато.

Думата звучеше все по-силно в главата й, надвикваше се с плакатите, които все така плющяха по стените. Орисиите също били прокълнати от някаква вещица и ако можеше да се вярва на Джакс, проклятието ги беше заключило в тесте на съдбата.

„От опит мога да ти кажа, че е мъчително.“ Така бе казал.

Изглеждаше невероятно, че майка й е откраднала точно това тесте, но колкото повече размишляваше Тела, толкова по-логично й изглеждаше.

Ако майчиното й тесте на съдбата беше същото, което държеше в капан орисиите, нищо чудно, че майка й се беше ужасила, когато я завари да си играе с картите. А и преди онзи паметен ден тестето беше скрито, изглеждаше като мърлява кесийка с неприятна миризма. Явно прикриващото заклинание е отслабвало и се е развалило точно когато Тела е намерила картите.

Не можеше да повярва, че е държала в ръцете си тестето с орисиите… легендарните орисии, владели някога света.

Изглеждаше немислимо, но Тела бе получавала доказателства за това всеки път, когато Оракулът й бе показвал образи от бъдещето. Никога не беше виждала друга такава карта и едва ли щеше да види някога. Защото не беше просто карта. Беше орисия, прибрана в малкия й куфар.

Разсмя се при тази мисъл. Майка й трябва да е била истинско стихийно бедствие, щом е откраднала орисиите.

Ала сега беше безсилна, уловена в карта точно като тях.

Тази мисъл не й се стори забавна. Стана й криво, че се е разсмяла преди.

От деня, в който майка им изчезна, Тела вярваше, че вината отчасти е нейна, че ако беше послушала майка си и не си беше играла с кутията й за бижута, ако никога не беше обръщала картата с Девичата смърт, която вещаеше загубата на любим човек, майка им още щеше да е с тях. Обвинявала бе както картите, така и себе си. И се оказваше, че е била права, макар и по друг начин.

Майка й не бе избягала само защото Тела е обърнала конкретна карта. Избягала бе, защото дъщеря й бе намерила картите, а те, оказва се, бяха много по-могъщи и опасни, отколкото предполагаше Тела доскоро.

Плакатите по стените най-после спряха да се веят и магазинчето потъна в тишина. Ала Тела все още усещаше погледа на майка си от портрета и я измъчваше усещането, че въпреки всичко научено току-що, все още не знае достатъчно. Пропускаше нещо важно… нещо, което бе забравила.

— Защо ми се струва, че искаш да ми зададеш още един въпрос? — попита Айко.

Тела съвсем бе забравила за присъствието й, както и защо изобщо е дошла тук. Трябваше да намери третата улика, иначе майка й щеше да остане заключена също като орисиите. Едва ли точно това беше забравила, но забравеното, каквото и да бе то, едва ли можеше да е по-важно.

Тела извади отново картичката с втората улика.

Предназначението на тази игра е различно, за да го видиш, намери жената с пергамент и мастило магично.

У нея е уликата, за която нетърпеливо трепериш, и само ти ще я намериш.

Тя вдигна очи към портрета на майка си.

Ами ако уликата не сочеше към жената, нарисувала тези портрети, както бе сметнала Тела в началото? Ако сочеше към жената, нарисувана на един от портретите, към Рай Изгубената например? Портретът беше нарисуван с мастило върху пергамент. А изображението й говореше по начин магичен и предназначен единствено за нея.

Тела подскочи на пръсти и дръпна плаката от стената.

Очакваше Айко да възрази, но тя изглеждаше нетърпелива почти колкото нея, дори проточи врат да види какво има от обратната страна на пергамента. Надпис със сребристо мастило.

Ако държиш това, значи си взела верния завой, но още не е късно да биеш отбой.

Уликите вече не водят към предмета, който Легендата иска, само сърцето ти знае вярната писта.

Основно място в сърцето й се падаше на нейната майка и Легендата явно е знаел това, иначе не би оставил уликата тук, на обратната страна на портрета й. Но какво общо имаше майка й с Каравала?

Тя беше пазила тестето, затворило в капан всички орисии, а Легендата искаше да ги унищожи. Възможно ли бе Рай да е откраднала и предмета, който може да унищожи орисиите? Но ако е така, защо…

Не. Тела прогони тази мисъл. Да повярва, че играта е истинска, гарантираше единствено лудост. Или пък вече е полудяла, каза си тя, щом сама не е сигурна в какво вярва.

Трябваше да разбере истината, преди да продължи. Трябваше да говори със Скарлет. Тя щеше да й помогне да изясни мислите си, особено ако подозренията на Тела са били основателни и сестра й знаеше за играта повече, отколкото беше склонна да признае.

Тръгна към вратата.

— Преди да тръгнеш — спря я Айко, — трябва да чуеш остатъка от историята.

— Мисля, че знам как свършва — каза Тела.

— Знаеш само привидния край. Истинският още не е написан.

— Тогава какво друго можеш да ми кажеш?

— Пропуснах една част от средата на историята. Рай открила колко могъщи и опасни са картите, след като ги използвала да погледне в бъдещето си. Според някои избягала не защото искала да опази картите, а за да промени предсказаното й бъдеще. Ала не знаела едно — че когато това конкретно тесте предскаже нещо, то не може да бъде променено, освен ако не бъдат унищожени картите.

— Благодаря ти, но се боя, че е малко късно за това предупреждение.

Лицето на Айко се изопна изведнъж.

И тогава Тела го усети. Нещо по-мокро от сълзи се стичаше по страните й. Събираше се в ямките на ушите й, после преливаше надолу към врата.

Кръв.

Гъста, топла и страшна.

Сърцето й прескочи веднъж, после още няколко пъти, главата й се замая, дишането й спря. Тела посегна да се опре на стената. Кръвта, която бе изгубила в ателието на Минерва, беше нищо в сравнение със сегашния кръвоизлив. Кръвта се стичаше към корсажа й на алени ручейчета. Явно Принцът на сърцата й напомняше за пореден път, че не играе тази игра за забавление.

 

 

Тела се прибираше в двореца. Ушите й все така бяха пълни с кръв и тя изкривяваше звуците. Дори след като кървенето спря, слабостта не изчезна. Сърцето й никога не беше било толкова бавно.

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Скоро щеше да остане само нищото.

Беше си купила евтино наметало от един уличен продавач, но можеше да се закълне, че слугите, които срещна в двореца, виждаха окървавения й корсаж през него.

Дори след като се изми и преоблече в една от роклите на Минерва — богата дреха от изящна топазено синя материя, — Тела все още усещаше засъхналата кръв в ушите си. Явно и кръвта й беше прокълната, защото така и не се изми напълно от ръцете и врата й. Би продължила да кисне във ваната, докато не излезе и последното петънце, но се потопи в ароматизираната вода само колкото силата й да се върне поне отчасти. Трябваше спешно да говори със Скарлет за престъпното минало на майка им и за Каравала.

Нахлузи ръкавиците на Данте, за да скрие петната, и излезе от златната кула. Изгубила бе представа за времето, но явно отдавна бе минало полунощ, когато най-после стигна до сапфиреното крило, където бяха настанили Скарлет. Тук всички сини нюанси изглеждаха позлатени и бляскави. Самотно слугинче подтичваше между големите аплици и подрязваше фитилите на свещи, дебели колкото човешка ръка. Момичето не я заговори, но Тела усещаше погледа му, докато вървеше към стаята на сестра си.

Скарлет обаче не отговори.

Тела почука по-силно, в случай че сестра й е заспала.

Никакъв отзвук.

Натисна дръжката и разтърси вратата с надежда шумът да събуди Скарлет, но нищо не последва. Сестра й или беше заспала много дълбоко, или не беше в стаята. А би трябвало да е там, защото не участваше в играта. Минаваше полунощ и Скарлет отдавна трябваше да се е прибрала.

Тела тръгна към младата луничава слугиня, която или подслушваше безсрамно, или се бореше с особено упорита свещ.

— Мога ли да ви помогна? — попита девойката и се обърна да я погледне, преди още Тела да е отворила уста. Определено подслушваше и явно бе значително по-смела от останалите слуги, които си вършеха работата в двореца с бърза крачка и сведени погледи.

Момичето с луничките се наведе съучастнически към нея.

Тела се дръпна инстинктивно, но слугинята, изглежда, не забеляза петънцата засъхнала кръв по врата й.

— Ако търсите онзи красив актьор с татуировките, мога да ви съобщя, когато се върне. Не излезе с другите. — Нетърпеливите й очи грейнаха по начин, който Тела познаваше до болка.

— Съжалявам — каза тя. — Нямам представа за кого говориш.

— Спокойно. — Момичето се изкиска пискливо. — Знам, че сте сгодена, и няма да кажа на никого, че сте го търсили.

Което означаваше, че ще каже на всички. Но в момента Тела си имаше по-големи грижи.

— Търся сестра си — уточни тя и посочи към стаята на Скарлет. — Казва се Скарлет. Висока, с гъста кестенява коса и…

— Знам коя е — прекъсна я слугинята. — Не съм я виждала от вчера. — После пребледня леко и продължи шепнешком: — Чух я да пита къде е Идиличният замък. Не се е връщала.

Идиличният замък беше замъкът на Джакс. Нямаше причина Скарлет да ходи там.

— О, сигурна съм, че нищо лошо не се е случило със сестра ви — побърза да добави слугинята, сякаш внезапно си бе спомнила с кого разговаря. — Аз хич не вярвам на приказките за наследника, хората само си говорят.

— И какво си говорят хората? — попита Тела.

— Ами че е убил последната си годеница. Но казват също, че е много красив — добави тя, сякаш хубостта му оправдаваше убийството. — Повечето слугини заявяват, че биха се венчали за него въпреки всичко.

Значи са глупачки, прииска й се да изтъкне. Прииска й се да отметне косата си и да стресне момичето с кръвта по ушите и врата си. Но Скарлет беше изчезнала. Вместо да плаши слугинчета, Тела трябваше да събере сили и да открие сестра си.

Подхвърли една монета на луничавата девойка, но дори това леко движение не се получи както трябва. Монетата почти не се завъртя във въздуха.

Когато стигна до гаража с небесните карети, камбаните отброиха три след полунощ — времето се движеше твърде бързо, а тя — твърде бавно. Дори небесната карета, в която се качи, сякаш се влачеше по огряното от звезди небе и се бавеше нарочно.

В нощта на бала замъкът й беше заприличал на момичешка фантазия. Но след като слезе от каретата и тръгна към каменната крепост, Тела се запита дали лъскавият бял пясъчник не е бил само маскировка, илюзия, създадена от Легендата. Тази нощ каменният градеж тъмнееше като строго пазени тайни, огрян от факли с мътен червеникав светлик, които губеха битката си с нощта.

Тела спря в подстъпите на моста да си поеме дъх. Чувстваше се малко по-спокойна заради ръкавиците на Данте. Не че долавяше реална заплаха. Всъщност замъкът изглеждаше почти безжизнен.

Освен вятъра, който развяваше полите й и рошеше косата й, всичко тънеше в тишина. От онази тишина, която обикновено се свързва с гробници, прокълнати руини и други места, където жив човек не стъпва. Тела потръпна зиморничаво. Не се боеше от опасността, но я предпочиташе във вид на самодоволни млади мъже. За втори път тази нощ й се прииска Данте да я беше последвал.

Не че й беше притрябвал.

Е, добре де, може би мъничко. Пристъпи тежко напред. Данте явно се беше отказал да я преследва, което си беше победа за нея, макар и победа, която не я зарадва особено. Знаеше, че се мъкне по петите й, защото ролята му го изисква, а дори интересът му да беше искрен, рано или късно пак щеше да я зареже. Всички й обръщаха гръб, освен Скарлет, единствената, която не беше в състояние да затвори сърцето си за нея.

Сигурно това е едно от нещата, които сестрите правят, помисли си Тела. Не знаят кога да обърнат гръб. Колкото до самата нея, ако имаше по-точна преценка за нещата, сигурно щеше да усети, че действията й са станали безпредметни, и щеше да сложи край още тук, в началото на моста, или поне щеше да се усъмни в думите на младата слугиня, че Скарлет така и не се е върнала от замъка — замък, който сега й се струваше по-празен от очите на счупена кукла.

Мостът беше сякаш по-тесен, отколкото Тела го помнеше, и по-висок също така, извисяваше се над черни води, които не изглеждаха толкова притихнали като в нощта на бала. Но после си спомни какво й беше казал Данте и побърза да прогони мисълта за Смъртта. Този път нямаше да мисли за Смъртта, за да не налива допълнително масло в огъня на магията й.

Стъпките й бяха нестабилни, дишането й — затруднено, но тя си повтаряше, че няма да падне, да скочи или да направи нещо друго, което да я хвърли към страшните води долу. Щеше да прекоси моста, да потропа на вратата и да намери сестра си. Ако Скарлет изобщо беше тук.

Тела мина по моста и спря от другата му страна. За миг й се стори, че чува тих звук на стъпки, но наоколо нямаше никого, дори стражи.

Събра сили и потропа с юмрук по тежките железни врати.

— Ехо! — извика жизнерадостно тя.

Нищо.

— Има ли някого? — добави тя малко по-остро.

Отвърна й само плисък на вълни.

— Аз съм Донатела Драгна, годеницата на престолонаследника!

Затропа агресивно по вратата въпреки растящата умора.

— По-леко, иначе може да се нараниш.

Тела се завъртя бавно. Очакваше да види Джакс, захапал поредната ябълка.

Но не беше той, а трима други.