Стефани Гарбър
Легендата (11)

9

Непременно трябваше да му го върне, да намери начин да го уязви или засрами. Още не беше решила как, блъскаше си главата над този проблем и на следващата сутрин, докато ставаше от леглото. На бала за откриването на Каравала би могла уж случайно да го залее с вино. Но пък Данте винаги се обличаше в черно и петното нямаше да си личи, а Тела само щеше да се изложи като непохватна мърла.

Или да го накара да ревнува, като се появи зашеметяваща на бала, под ръка с някой красавец. Но нямаше време да търси красавци, а и имаше далеч по-належащи задачи от Данте и неговата евентуална ревност.

Най-важно бе да се срещне с „приятеля“ преди полунощ и да измоли от него още една седмица време, нужно й да участва в Каравала и да открие името на Легендата.

И тогава да се събере отново с майка си.

Вече не помнеше звука на гласа й, но знаеше, че е едновременно сладък и силен. Понякога й липсваше толкова много, че би дала всичко на света да го чуе отново.

— Госпожице Драгна. — Стражът почука силно на вратата й. — Пристигна пакет за вас.

— Момент! — извика в отговор Тела, Трябваше да се облече. Огледа се трескаво за багажа си, но сандъците й или се бяха изгубили по пътя от пристанището, или по някаква причина не бяха допуснати в кулата. При нея бе само малкият грозен куфар, с който бе слязла от кораба и в който нямаше дрехи.

Нахлузи роклята си от предния ден и отвори вратата.

Лицето на стража не се виждаше изобщо, скрито зад голяма перленобяла кутия, висока колкото сватбена торта, с гигантска кадифена панделка на капака, дебела и твърда като глазура.

— Кой го изпраща? — попита Тела.

— Има бележка. — Стражът остави кутията на едно синьо канапе с цвета на пристанищна светлина.

Веднага щом стражът излезе, Тела взе прикрепения към кутията плик. Не усети гъдела на магия по върховете на пръстите си, но нещо определено не беше наред. Макар пратката да беше цялата бяла като непорочни целувки и чисти намерения, с появата й дневната изведнъж бе станала някак по-тъмна. Слънчевата светлина вече не се лееше през прозорците и сумракът потапяше елегантните мебели в напрегнати оттенъци на зеленото.

Тела отвори предпазливо плика. Писмото вътре бе написано с черно мастило.

Моя най-скъпа годенице,

Появата ти ме завари неподготвен. А аз вече си мислех, че ще остана без партньорка за танците на бала довечера. Дано нямаш нищо против, че ти избрах рокля. Искам да съм сигурен, че ще те видя веднага. Предпочитам да не те търся дълго, преди да обявим официално годежа си.

Дотогава.

Подпис нямаше, но Тела се досети от кого е писмото. От наследника на Елантин. Човекът явно имаше шпиони в двореца.

Нищо добро нямаше да излезе от това.

Тя махна капака на кутията, пръстите й лепнеха от пот. Очакваше да види траурна дреха или друго чудовищно творение. Ала за нейна изненада в роклята нямаше нищо заплашително, ни най-малко. Приличаше на фантазия, родена в градина.

Полата беше разточително широка и цялата в бледо лилаво-сини божури. Истински божури, с характерния им сладък и чист аромат, всеки божур различен, както по оттенък, така и по размер. Някои бяха още пъпки, тръпнещи да се отворят за света, други бяха разперили широко цветовете си като експлозии в синьо. Ако се завъртеше с нея по дансинга, щеше да оставя след себе си диря от сини венчелистчета.

Корсажът изглеждаше дори по-крехък и ефирен, толкова бледосин, че беше почти прозрачен, обшит отпред със сапфирени мъниста в сложен рисунък, и преливаше в красиви презрамки, кръстосващи се на иначе голия гръб.

Не би могла да я облече, разбира се. Не би трябвало да го обмисля дори.

Но беше така великолепна, така царствена. Представи си лицето на Данте, когато се появи пред погледа му на бала с рокля, достойна за истинската годеница на престолонаследника.

Ето това би било съвършеното отмъщение.

Тела препрочете бележката. Самият факт, че е от наследника на Елантин, я превръщаше в заплаха. Но в текста нямаше нищо заплашително. Долавяше се най-вече любопитство. Може би престолонаследникът е останал впечатлен от дързостта й и просто искаше да се запознаят. Все още й се струваше рисковано да облече роклята, но както обичаше да казва на сестра си, в живота имаше по-важни неща от безопасността.

Ала дали рисковете, свързани с предстоящия бал, не бяха твърде многобройни дори по нейните стандарти?

Едва бе окачила роклята на закачалка, когато на вратата се почука отново и друг страж донесе писмо от сестра й.

Скъпа Тела,

Бях се притеснила сериозно, но после разбрах, че си пристигнала в двореца по живо, по здраво. Не мога да повярвам, че са те настанили в златната кула и нямам търпение да ми разкажеш всичко!

Дано нямаше нищо против, но се съгласих да прекарам следобеда с Джулиан. Все пак ще дойда с теб на Орисания бал, както говорихме. Ще те чакам в каменната градина пред гаража с каретите час преди полунощ.

С обич, Скарлет

Не би трябвало това писмо да я разтревожи повече от бележката на престолонаследника. Ала Тела съвсем беше забравила, че е помолила сестра си да играят заедно на Каравала. Направила го бе, преди да разбере, че ще трябва да се срещне с тайнствения „приятел“ на бала за откриването на играта.

Тела се отпусна с омекнали крака на леглото. Това определено щеше да усложни нещата.

Освен ако не признаеше на Скарлет всичките си тайни.

Тази мисъл я плашеше. Сестра й никак нямаше да се зарадва, че е била измамена от Армандо в предишната игра, както и че Тела се е заела да търси майка им. А как би реагирала на новината за фалшивия годеник, дори не й се мислеше. Но Скарлет беше най-лоялният човек, когото Тела познаваше. Да, щеше да се разстрои, но пак щеше да й помогне да спечели играта.

А Тела трябваше да спечели играта.