Стефани Гарбър
Легендата (30)

28

Скарлет стисна стъклената дръжка с побелели пръсти и притисна гръб към вратата, сякаш от страх, че Джакс може да се върне.

— Тела, какви ги вършиш с този човек? С престолонаследника! — От медената сладост в гласа й не беше останал и помен, нито от усмивката.

— Аз пък тъкмо реших, че го харесваш. Как му се усмихваше само…

— Има репутация на опасен човек, освен това е наследник на трона. Негови портрети има из целия замък. Как иначе да се държа? — Скарлет тръгна с решителна стъпка към леглото и седна на ръба с изправен гръб като алена птичка, готова да нападне. — Какво става, Тела? Когато по-рано Джулиан ми каза да дойда тук, останах с впечатление, че едва не си умряла, а после Джакс ми разказа онази тъпа история как си паднала от карета. Той ли те нарани?

— Не, Джакс и с пръст не ме е докоснал.

— Тогава ми кажи какво точно се случи. Джулиан не пожела да ми обясни. Буквално избяга, а никога не го прави, без аз да съм го прогонила.

Тела подръпна развързаните панделки на корсажа си, колкото да избегне настоятелния поглед на сестра си. Скарлет все така я гледаше укорно, сякаш Тела е направила нещо лошо. Само че Тела нямаше да се озове в тази ситуация, ако сестра й не пазеше тайни.

— Искаш да знаеш какво е станало? — тросна се тя. — Търсех теб. Отидох до стаята ти след полунощ, но ти беше излязла. — Тела вдигна очи да я погледне. — Къде беше, Скарлет?

— Никъде — отвърна с равен тон сестра й. — Бях в стаята си. Спях.

Тела присви очи.

— Почуках.

— Явно не съм чула.

— Тропах силно и продължително. Ожулих си кокалчетата.

— Бях много уморена. — Скарлет приглади несъществуваща гънка на полите си. — Знаеш колко дълбоко спя понякога.

Тела не искаше да се съмнява в сестра си. Скарлет изглеждаше искрена, но продължаваше да заглажда ненужно полите си и това подсказа на Тела, че дори да казва истината, със сигурност премълчава нещо. А сестра й заглаждаше ли, заглаждаше.

А после Скарлет сякаш долови растящите й съмнения.

— Не участвам в играта. Къде бих могла да отида по това време на нощта, миличка?

— Може би не участваш, защото работиш за Легендата — обвини я Тела.

— Какво… смяташ, че съм част от трупата? — заекна Скарлет.

— Вече не знам какво да мисля! След всичко, което се случи снощи, дори не знам дали това е само игра — призна Тела.

Скарлет не й напомни, че точно за това я е предупредила. А би могла. Вместо това си пое дълбоко дъх и приглади отново полите си, преди да каже спокойно:

— Нима вече си забравила на какво ме подложи Легендата предния път? Наистина ли вярваш, че бих се включила в нещо, което да ти причини същото? Не ми отговаряй. По лицето ти личи, че го мислиш. Никога не бих те наранила така, Тела. Кълна се, че не работя за Легендата, а ако ти вярваш в обратното, значи триковете му замъгляват сериозно преценката ти.

Скарлет взе ръката й в своите и я стисна силно, макар пръстите й да трепереха едва доловимо. Това можеше да означава както че Скарлет я лъже, така и че е искрено наранена от недоверието на Тела.

Прониза я остро чувство на вина.

— Съжалявам — промърмори тя. — Права си. Не биваше да прибързвам със заключенията. Само защото не си ми отворила снощи, не значи, че работиш за Легендата.

Едва не се разсмя, като се чу да го изрича на глас. Наистина бе прибързала със заключенията. Но и беше рано да се шегуват. Скарлет все още стискаше ръката й, но връзката помежду им изглеждаше необичайно крехка, сякаш тежестта на многобройните тайни, които Тела пазеше, можеше да я скъса.

Погледна към прозореца. Светлината се бе променила от лениво прасковено към ярко кайсиено и позлатяваше всичко в стаята. Тела не беше обърнала внимание на камбаните, но сигурно беше минало пладне. Имаше предостатъчно време до заник-слънце и вечерята й с императрицата, така че можеше да разкаже всичко на Скарлет. Може би наистина трябваше да го направи. От друга страна, не мислеше, че Скарлет ще приеме на вяра дори едно от нещата, които Тела беше научила от началото на Каравала, а това я плашеше почти толкова, колкото и мисълта, че сестра й ще повярва на всичко.

Почти й се искаше Скарлет отново да я увери, че всичко е само игра. Но ако този път Каравалът беше истински, а снощният й сблъсък с Немъртвата кралица определено сочеше натам, то да се преструва, че всичко е само игра, с нищо нямаше да помогне на Тела. Но да убеди сестра си, че е истинско, също нямаше да помогне. Само щеше да засили тревогите на Скарлет.

Ала може би една от тайните си Тела можеше да сподели с нея. Тайна, която да подобри нещата, вместо да ги влоши.

— Мисля, че Данте може да е брат на Джулиан.

— Ти пък. — В тона на Скарлет се долавяше единствено скептицизъм. — Та те дори не си приличат.

— Снощи дочух нещо.

— Сигурно е било част от ролите им в играта.

— Прозвуча много убедително.

Скарлет присви очи.

— Ти наистина започваш да вярваш, че не е само игра, нали?

— Не — излъга Тела.

— Но смяташ, че Джулиан и Данте са братя?

— Да. Така мисля. — Или поне го мислеше, преди сестра й да я погледне сякаш е полудяла.

Скарлет си пое дълбоко дъх.

— Де да можех да ти повярвам. Но не участвам в този Каравал и това ме кара да се съмнявам във всичко. — Махна към вратата. — Още не мога да разбера защо с престолонаследника се преструвате на сгодени. Сигурна съм, че е свързано с играта, но не знам как. Обаче ме плаши, Тела. А щом аз съм толкова объркана, колко ли объркана се чувстваш ти? — Гласът на Скарлет се пречупи и нещо в Тела последва примера му.

Не искаше отново да лъже сестра си, но си даваше сметка, че не може да й каже цялата истина.

— Играя в отбора на Джакс — призна Тела. — Ако спечеля играта и му дам наградата, той ще ни събере с майка ни.

Изражението на Скарлет се вкорави, но тя не продума.

Секундите се проточиха.

Тела се уплаши, че и този път сестра й ще замълчи, ще подмине темата, както правеше винаги. Но не стана така и промяната не беше за добро.

Скарлет произнесе всяка дума като проклятие, все едно би предпочела новината, че майка им е мъртва.

— Защо продължаваш да търсиш тази жена?

— Защото не е някаква си жена, а нашата майка. — Тела се замисли дали да не отиде при малкия куфар и да не извади картата, в която бе заключена Палома, само че онази карта не беше неразрушима като Оракула, а Скарлет изглеждаше склонна да направи нещо крайно, като да я скъса на две, да речем.

Роклята на Скарлет промени цвета си, потъмня от жежко алено до гневно бордо, в хармония с тъмния тон на гласа й.

— Знам, че ти се иска да вярваш в нея. Дълго време и аз исках същото. Но тя си тръгна, Тела. Не просто си тръгна, а ни заряза с баща ни. Ти още се надяваш, че е имала основателна причина да го направи, знам. Но истината е, че ако ни е обичала, щеше да остане или поне да ни вземе със себе си.

Тела се замисли дали да не каже на сестра си, че майка им си е тръгнала в стремежа си да ги опази от прокълнато тесте на съдбата, което държи в затвор всички орисии, но казано така, звучеше повече от нелепо. Пък и ако й кажеше за картите, трябваше да признае, че майка им е престъпница, откраднала е тестето, а това определено нямаше да помогне.

— Съжалявам, че гледаме толкова различно на това — въздъхна Тела.

— Просто не искам да страдаш отново. — Скарлет облегна гръб на една от колоните на балдахина. — Само като си помисля, че… че си се съюзила с опасен човек като престолонаследника, за да я намериш… Това няма да свърши добре, сигурна съм.

— Знам, че не ти харесва — каза Тела, — но ако се тревожиш заради Джакс, знай, че отношенията помежду ни ще приключат с края на играта.

— Сигурна ли си? — настоя Скарлет. — Останах с впечатлението, че не иска да те губи от поглед.

— Добър актьор е.

— Не мисля, че играе.

— Именно по тази причина те моля да ми имаш доверие. — Тела стисна ръката й. — Аз ти повярвах, когато ми се закле, че не работиш за Легендата. Обещавам ти, че след три дни Джакс ще изчезне от живота ни.

— Много неща могат да се променят за три дни — отбеляза Скарлет.

Но повече не възрази, което само наля масло в съмненията на Тела, че сестра й все пак пази някаква своя тайна.