Стефани Гарбър
Легендата (28)

26

Тела се събуди и съжали моментално. Ако изобщо се беше събудила, защото това задушаващо състояние едва ли можеше да се нарече будност. Очите й не се отваряха. Устните й не помръдваха. Но виж, болката усещаше, остра и пронизваща. Целият й свят се състоеше от счупени кости и срязана кожа, отрязъци от звуци и несвързани думи, сякаш и слухът й не можеше да реши дали да функционира или не.

Два гласа, мъжки и ехтящи. Тела смътно си представи каменни стени, заровени дълбоко под земята.

— Какво…

— Аз…

— Спаси… я…

— Знам какви са рисковете… но орисиите… Няма как да се изцели…

— Мислех, че принцът… е единствената освободила се орисия.

— Тези орисии… или са се крили с години… или задържащото ги заклинание отслабва.

Другият глас изруга тихо.

И тогава Тела го усети, нещо различно от болка, нещо мокро по устните й. По-гъсто от вода и с металически вкус. Кръв.

— Пий.

Нещо топло се притисна силно към устните й, докато тя не усети кръв да стига до езика й. Инстинктивната й реакция беше да я изплюе. Но все още не можеше да се движи, а и вкусът й хареса, вкус на сила, мощ и нещо толкова ожесточено, че да раздвижи унилото й сърце. С цената на огромно усилие успя да изпие няколко глътки.

— Добро момиче. — Беше един от гласовете, които бе чула преди, но сега, след като болката поутихна, успя да прибави и име към него. Джулиан.

— Това би трябвало да стигне. — Вторият глас беше по-нисък и заповеден. Данте.

Сърцето й заби още по-бързо.

Вече не усещаше вкуса на кръв. Болката още я имаше, но беше станала поносима.

— Иди да намериш сестра й — каза Данте. — Заведи я в стаята на Тела в двореца. Не искам да е сама, когато се събуди.

Проточи се тишина и Тела реши, че слухът отново й изневерява, но после гласът на Джулиан наруши мълчанието.

— Наистина държиш на нея, нали?

Още една пауза.

— Държа да намерим картите, а тя е най-доброто средство за тази цел, братко.