Стефани Гарбър
Легендата (13)

11

Чувала бе, че при друго представление Легендата променил цвета на небето. Но не бе очаквала, че е достатъчно могъщ да пренарежда звездите.

Според легендите звездите не са просто далечни светлинни, а създания, по-стари и от орисиите, колкото вълшебни и опиващи, толкова страховити и могъщи. А Легендата незнайно как ги бе подчинил на каприза си.

— Чудя се защо Легендата не прави такива неща с небето всяка нощ — каза Тела.

— Сигурно би го правил, ако можеше. — Тонът на Данте бе делови, но Тела зърна някаква нова дълбочина в очите му, когато той погледна през прозореца на каретата. — Магията се захранва с време, кръв и чувства. Надеждите и мечтите на гостите и участниците в Каравала са отлично гориво и благодарение на тях магията на Легендата е най-силна по време на игрите. По план съзвездията трябва да се сменят всяка нощ. Тази нощ символите ще се появят над всички празненства и балове в града като знак за началото на Каравала, но утре съзвездието ще е само едно и ще насочва участниците към квартала, където са скрити следващите улики.

Тела може и да не беше играла официално в Каравала досега, но знаеше принципите на играта. Първото и основно правило гласеше, че Каравалът е само игра. Провежда се нощем и в началото всички участници получават една и съща улика, която да ги насочи към следващите улики в това велико приключение, а някои от тях — и към наградата. По време на последния Каравал Скарлет трябваше да открие пет улики. Сигурно нещо подобно щеше да се случи и този път.

Но най-напред Тела трябваше да открие своя „приятел“.

Каретата се приземи тежко, а може би проблемът беше в сърцето на Тела, което заби учестено при поредния камбанен звън, оповестяващ полунощ.

Извади злополучната монета от джоба си и я стисна в шепа с надеждата това да подскаже на „приятеля“, че е пристигнала в Идиличния замък навреме, пък макар и в последния момент.

Стискаше монетата и се оглеждаше за „приятеля“. Само че нямаше представа как изглежда той. Виждаше единствено припукващи факли около замък на възвишение, замък сякаш излязъл от нечия болна фантазия. Ронещият се бял пясъчник грееше под съзвездията на Легендата, кипреше се с древните си бойници, изронените парапети и чудатите кули, полазени от червени рози с черни връхчета.

Блестящата крепост сякаш бе родена от фантазиите на младо момиче, само дето защитният ров наоколо й беше пълен с вода, толкова тъмна, че не отразяваше звездите на Легендата. Тела реши, че или великолепието на замъка е плод на магия, или звездите са поредната илюзия от безкрайния арсенал на Легендата.

Играта бе започнала само преди минута, а ето че Тела вече се питаше кое е истинско и кое не е.

Погледна отново към водата с надежда да зърне „приятеля“ или поне лодка, с която да стигне до замъка. Уви, явно единственият начин да се стигне дотам беше по извит тесен мост, настлан с ромбоидни каменни плочи.

— Годеникът си ли търсиш? — попита Данте.

— Ти да не би да ревнуваш? — подкачи го Тела.

— Просто се надявам да проявиш здрав разум — каза Данте. — Това е последният ти шанс да се откажеш. Нашият домакин трудно приема гости и още по-трудно ги пуска.

— Значи е добре, че обичам предизвикателствата.

— Е, поне по този въпрос сме на едно мнение — отбеляза Данте и намести решително ръката й в сгъвката на лакътя си, сякаш й даваше да разбере, че приема предизвикателството й.

— Нали не обичаше да ходиш на бал с едно и също момиче два пъти? — подхвърли Тела и го погледна весело в очите.

Данте се наведе към нея. Сурово пламъче блесна в тъмните му зеници, а топлите му устни докоснаха косата й и предизвикаха завист в други, предателски части на тялото й.

— Така е. Освен когато работата ми не го изисква.

„Копеленце надуто“ — ядоса се тя.

Първата й реакция бе да се дръпне, но мостът наистина беше тесен и без перила. Точно като балкона, от който беше скочила по време на Каравала. Скокът, който я беше убил.

Стисна силно ръката на Данте. Надяваше се той да разтълкува това като част от играта помежду им. Да не долови упорития страх, който сковаваше краката и дробовете й. Зададе му първия въпрос, за който се сети, с надежда да разсее мислите си.

— Е, какво толкова иска от мен Легендата?

— Не мога да ти кажа.

— Но можеш да ми кажеш, че ти е възложил да ме следваш по петите, така ли?

— Казах само, че може би го е направил. Може пък ти да си права, че си търся извинение да прекарам вечерта с теб. Или смятам, че си излъгала сестра си за целувките ни в гората, и сега смятам да го докажа.

Данте я стрелна с толкова покварена и помитаща усмивка, че сякаш мостът под краката й поддаде. Но самата тя не биваше да поддава. Твърде много бе заложено на карта тази нощ, а и Тела вече се бе целувала с него.

— Дори да ти повярвам, което е малко вероятно, нека ти напомня, че имам годеник и не смятам да го мамя с други мъже.

Великолепната усмивка на Данте угасна при споменаването на годеника й.

Тела пък се ухили и го потупа по ръката. Наближаваха върха на моста и тя вече се чувстваше по-спокойна.

„Да му се не знае“ — каза си тя. Дъхът й секна, уловен като птиче в гърлото й. Мостът се бе стеснил още и се бе изкатерил невъзможно високо, нямаше нито перила, нито предпазна мрежа, само безмилостната вода далече долу, която да я погълне, ако се спъне и падне. Опита се да направи още крачка напред, но главата й се въртеше непоносимо, очите й се замъгляваха.

Тя ли си въобразяваше, или факлите около Идиличния замък наистина миришеха на сяра, сякаш самата Смърт ги беше разпалила да й напомни, че я държи под око постоянно и чака да я прибере при себе си?

— Не мисли за това — предупреди я Данте.

— Не се каня да скоча — каза Тела.

— Не това имах предвид. — Устните му се долепиха до ухото й. — Вече не помня колко пъти съм умирал. И всеки път се боях, че повече няма да се върна, докато не разбрах, че именно страхът подхранва Смъртта. Точно както надеждите и мечтите подхранват силата на Легендата по време на Каравала.

— Не ме е страх от смъртта — заяви Тела, а после сведе поглед и с ужас видя, че се е вкопчила в ръката на Данте по-здраво и отпреди.

Той я потупа снизходително по ръката.

Тела не беше сигурна в какво точно състезание участват двамата, но се зарече, че няма да му подари победата.

— Просто не обичам клетки — обясни тя. — А това място прилича на огромен зандан.

Той се засмя тихо. Не с богатия звук, който Тела помнеше от каретата. Незнайно защо й хрумна, че много скоро, още щом влязат в замъка, ще научи на какво се дължи доброто му настроение.