Стефани Гарбър
Легендата (16)

14

За миг Тела спря да диша, а с нея и целият свят. Всички на дансинга и край него сякаш се вкамениха, лицата им застинаха в разкривени гримаси на потрес. Чуваше се само шумоленето на броката, който продължаваше да се сипе от тавана.

Принцът на сърцата, орисията, прочута със смъртоносните си целувки, която я бе преследвала в сънищата и кошмарите й и я бе обрекла на несподелена любов от мига, когато Тела бе изтеглила картата от майчиното си тесте на съдбата, явно не беше само легенда. Беше истински и стоеше пред нея. Светлата му кожа грееше така неестествено, че всички присъстващи биха разбрали какъв е, ако не се бяха вкаменили така внезапно.

Той не беше докрай човек, а може би не изобщо. Беше нещо друго, нещо магическо, нещо нередно. Орисия.

А тя го беше целунала.

— Не очаквах да се изненадаш толкова. Монетата, която ти изпратих, би трябвало да ти подскаже кой съм.

Той посегна и приглади една от къдриците й с неочаквана нежност. Идеше й да се разкрещи, да побеснее, да го удари по окървавената уста, но явно и тя, заедно с цялата зала, бе попаднала под заклинанието му.

— Какво им направи, на всички?

— Спрях сърцата им. Все едно слагаш времето на пауза. Няма да трае дълго, за разлика от онова, което направих на твоето — каза той с бегла усмивка и сведе поглед към гърдите й.

Тела си пое въздух едва-едва, на повече от това явно не беше способна. Докато танцуваха, сърцето й препускаше, кръвта й кипеше сгорещена. Сега обаче сърцето й се задъхваше в гърдите, не й стигаше въздух, цялото й тяло беше като бледо ехо.

— Ще умра ли?

— Още не.

Коленете й се подгънаха.

Джакс се ухили до уши.

— Всичко това е толкова забавно, наистина. Чак не ми се иска да ти кажа, че все още има начин да се спасиш.

— Дай ми второто нещо, което искам от теб.

— Какво е то? — изсъска Тела.

Той дръпна ръка от косата й и я погледна отново в очите. Преди очите му й се бяха сторили сребристосини, но сега бяха целите сребро, грейнали в наслада от нарастващия й страх.

— Искам не само името на Легендата, а и самия него. Искам да спечелиш играта и да ми го дадеш.

После, преди Тела да се е опомнила, моментът отмина внезапно и звуци заляха отново балната зала. Можеше да се закълне, че никога не е чувала толкова силен шепот, прикрит зад фалшиви усмивки, уж никой не е останал скандализиран от неприличното поведение на Джакс и Тела. Макар че имаше един, който определено не криеше чувствата си. Данте.

Стомахът на Тела се сви съвсем.

Данте стоеше уж спокойно при входа на клетката, подпрял се с лакът на един от дебелите железни пръти, но стиснатите зъби, присвитите очи и презрителната извивка на устните го издаваха. Беше бесен.

Това не би трябвало да я ядосва. А той не би трябвало да е бесен, задето се е целунала с Джакс, тъй като вината за тази каша беше отчасти негова. Освен ако не играеше роля, което би обяснило нещата. Сигурно му бяха възложили да се прави на влюбен в нея по време на Каравала.

Джакс проследи погледа й и се напрегна видимо.

— Този май още те мисли за своя. — Светлата му кожа грейна малко по-силно. Той прокара палец по брадичката си, сякаш току-що му е хрумнала ужас на идея.

— Той няма нищо общо. Данте е от актьорите на Легендата — изсъска Тела. — Просто играе роля. Дори не ме харесва.

— Не ми изглежда така. — Джакс допря студените си устни до челото й в неприятно подобие на целувка и продължи: — Не давам втори шанс никому, но за теб ще направя изключение. Говорех сериозно, когато казах, че искам тази заблуда да изглежда убедителна. Ако някой разбере, че годежът ни е фалшив, или се досети кой съм и каква е договорката ни, последствията ще са крайно неприятни. Да вземем например онзи твой татуиран приятел. — Погледна отново към Данте. — Казваш, че е от актьорите на Легендата, значи няма как да го убия тази седмица. Но открие ли истината, лесно ще му видя сметката след края на играта.

— Не! — викна Тела, точно когато Джакс повиши глас да я надвика.

— Понеже така или иначе привлякох вниманието ви — обяви на всеослушание той, — моментът е, струва ми се, подходящ да споделя с всички вас една чудесна новина. — Сякаш по команда, досущ марионетки в добре отрепетиран танц, гостите на бала завъртяха фризираните си глави към него. — Както знаете, предишната ми годеница Алесандра почина в края на миналата година. Смъртта й беше непрежалима загуба за империята и лично за мен. Но както виждате, намерих друга, която обожавам и която, надявам се, ще обикнете и вие. Представям ви новата ми годеница Донатела.

Залата избухна в аплодисменти, а от тавана се посипа нова доза брокат и лъскави хартиени звезди.

Уви, в очите на Тела всичко това приличаше на пепел.

Изви устни в усмивка за тълпата, усмивка фалшива и горчива на вкус.

— Мразя те — прошепна тя.

— Защо? Нима постъпвам непочтено? — промърмори Джакс. — Дадох ти каквото поиска и сега само си искам дължимото.

— Хей, вижте! — извика някой. — Звездите! Те са първата улика.

В балната зала се възцари истински хаос. Не всички падащи звезди бяха улики, повечето бяха само посипани с брокат, който бързо изпълни клетката с трептящи облаци.

Истинското начало на Каравала беше поставено. Докато гостите се блъскаха да докопат повече от падащите звезди, Тела си мислеше колко пъти двете със Скарлет си бяха мечтали за Каравала, за Легендата. Сега Тела трябваше да спечели играта, иначе никога нямаше да мечтае отново. А същата участ вероятно заплашваше и сестра й. Обещала бе на Скарлет да внимава, а вече бе нарушила обещанието си.

Джакс кривна нагоре едното ъгълче на отровната си уста.

— Вземи си и ти една звезда, любима.

— Престани да ме наричаш…

— Внимавай, скъпа — прекъсна я той и опря решително два пръста до наранената й устна. — Нали не искаш да унищожиш красивата измама, която създадохме току-що? А сега — добави сладко той, — целуни пръстите ми, защото хората все още ни гледат.

Вместо да ги целуне, Тела ги захапа. Имаха вкус на скреж и провалени желания.

Очакваше Джакс да се дръпне, лицето му да се зачерви и думите му да станат грозни и гневни. Вместо това той вкара още по-дълбоко пръстите си в устата й, притисна ги към зъбите и езика й. В неземните му очи просветна нещо много зло, а стомахът на Тела натежа като олово.

— Този път ще си затворя очите, но ще е за последно. — Извади пръстите си от устата й и докосна леко мястото, където я беше ухапал. — Ако не спечелиш Каравала и не ми доведеш Легендата преди Елантинин ден, ще научиш от първа ръка колко смъртоносни са целувките ми.

 

 

Преди онази прокълната нощ Тела обичаше броката. Като малка често отмъкваше шишенца с брокат от магазините с надеждата, че в някое от тях има истински прах от звездите, вълшебен прах, който ще сбъдне всичките й желания или ще превръща камъчета в диаманти. Но никое от откраднатите шишенца не беше омагьосано. Брокатът в балната зала също не беше звезден прах, а просто стрито стъкло. Докато камбаните пропеят три след полунощ и двамата с Джакс се качат в небесната карета, стритото стъкло бе загубило блясъка си и се бе превърнало в сивкав прах, полепнал по ръцете на Тела и по полите на роклята й там, където преди бе имало цветя.

„Трябваше да ми донесеш името на Легендата.“

Откакто напуснаха злополучния му замък, Джакс не й беше казал и дума. Седна срещу нея, образ и подобие на ленивия благородник отпреди, и посегна да разхлаби бронзовото си шалче като човек, който току-що е приключил със списък от досадни задачи — да отиде на бал, да потанцува, да направи заклинание на Тела с отровните си устни.

— Май вече се страхуваш от мен, като гледам — подхвърли мързеливо той.

— Бъркаш отвращението със страх. Ти си мръсно чудовище. — А му беше имала доверие. — Измами ме.

— Би ли предпочела целувката ми да те убие на място?

— Да.

Устните му се извиха надолу, но в очите му нямаше и следа от тъга. Сигурно не беше способен да изпита тъга, така както не беше способен и на любов.

„… сърцето му спряло да бие отдавна. Само заради един човек щяло да забие отново. Заради единствената му истинска любов. Казват, че целувката му е смъртоносна за всички, освен за нея, неговата единствена слабост.“

О, как й се искаше тя да е слабото му място. Какво не би дала да го унищожи.

Смяташе, че знае какво виждат в нея хората от пръв поглед. Медено русите й къдрици, момичешката усмивка, хубавите рокли и нескритото желание да се забавлява я превръщаха в поредното глупаво момиче. Тела имаше много недостатъци, да, но никак не беше глупава, безполезна или каквито там други етикети обичаха да лепят хората на младите момичета само защото са млади и са момичета. Всъщност точно оттам Тела черпеше силата си.

Беше смела. Беше дръзка. Беше умна. И щеше да победи в тази сложна игра, без значение каква е цената.

— Ако ми беше донесла името на Легендата — каза Джакс, — нещата щяха да се развият различно.

— Ако това е вярно, защо изведнъж реши, че само името няма да ти е достатъчно?

— А защо да се задоволявам само с името, щом ти можеш да спечелиш играта и да ми дадеш човека? — Подхвърли го небрежно, в тон с ленивата си стойка. Тела обаче беше убедена, че зад новата й задача се крие нещо много повече. Искаше й се да го притисне още, ала Джакс едва ли щеше да й каже какво точно иска от Легендата. А и в момента й бяха по-нужни отговорите на други въпроси.

Облегна се назад досущ като него.

— И откъде да знам, че това е истината? Откъде да знам, че не играеш роля в представлението на Легендата?

— Искаш да ти докажа, че наистина съм орисия и че целувката ми ще те убие? — Весели искрици пламнаха в очите му. Явно все пак бе способен да изпитва емоции, иначе мисълта да демонстрира силите си не би го развълнувала толкова.

— Не, благодаря — каза Тела. Не смяташе, че Джакс е част от представлението, разбира се. Не си струваше да умреш за целувката му, макар че ако беше умряла, целувайки го, сигурно щеше да твърди обратното. Целувките трябваше да са нещо временно, наситени, но краткотрайни мигове на наслада. Но Джакс Тела би могла да целува до края на вечността. Не само заради безспорното му умение, а заради страстта, която го захранваше, заради силния копнеж, който й нашепваше, че тя е единственият човек на земята, когото той е търсил през целия си живот. В онзи миг на вълшебство тя беше забравила за майката, която я е изоставила, и за бащата, който я е тормозил многократно, защото Джакс й беше внушил, че иска завинаги да я държи в прегръдките си. Най-убедителната лъжа, която бе чувала някога.

А после беше видяла неестествения му блясък и това беше сложило край на заблудата. Още не можеше да разбере защо никой друг в балната зала не беше видял това. Дори сега, когато светлината около Джакс беше позагубила блясъка си, той определено не приличаше на човек, а красотата му беше умопомрачителна. Свръхестествено създание, способно да убие само с допира на устните си.

Мисълта, че Джакс е орисия, все още й се струваше абсурдна и нереална. Питаше се кога се е върнал на земята и дали и други орисии са го последвали. Но не знаеше още колко време ще я търпи, а въпросите без отговор не свършваха.

— Искам истинското име на майка си — заяви тя, — както и доказателство, че знаеш къде е и че ще ме заведеш при нея, след като всичко това приключи. Само така ще повярвам, че ми казваш истината.

Джакс завъртя едно от копчетата на ръкавелите си. Бяха с форма на сълза… или на капка кръв, може би.

— Според мен вече знаеш, че е истина, но все пак ще ти угодя.

Каретата се разклати, когато Джакс бръкна в джоба си и извади оттам правоъгълна карта.

Дори на слабата светлина в купето шарката по гръбчето на картата не можеше да се сбърка. Толкова тъмносиня, че изглеждаше почти черна, със загатнати златни люспици, които отразяваха светлината, и релефни спирали в тъмно червено-виолетово, което навяваше мисли за влажни цветя, вещерска кръв и магия.

Кожата по ръцете й настръхна.

Беше карта от майчиното й тесте на съдбата. Тела бе виждала и други тестета през годините, но нито едно не можеше да се мери с блестящите, почти вълшебни образи върху картите на майка й.

Тела с мъка потисна импулса си да изскочи от каретата, преди картата да й е предсказала поредната беда.

Но когато Джакс обърна картата, на нея нямаше орисия, а рисунка на майка й Палома. Приликата беше стряскаща, само косата й, спускаща се на тъмни кичури по раменете, изглеждаше някак по-вяла и тънка отпреди. Палома стоеше с вдигнати пред себе си ръце, с дланите навън, сякаш ги е притиснала силно към стъклото на прозорец. Сякаш е затворена в картата.

— Ето къде прекара майка ти последните седем години — изтъкна Джакс.

Тела откъсна очи от картата да види дали орисията не си играе с нея, но веселите пламъчета в очите на Джакс ги нямаше. Лицето му беше студено като кръвта, която изстиваше в нейните вени.

— Не ти вярвам — каза тя.

— На кое по-точно? Че това е майка ти или че е затворена в картата?

Джакс постави картата върху стиснатите й юмруци. Тела не усети гъдела, който съпровождаше всеки неин допир до Оракула. Не, тази карта пулсираше болезнено бавно, с ритъма на умиращо сърце. С ритъма на собственото й умиращо сърце, осъзна Тела.

Не можеше да е вярно. Не би трябвало да е вярно. Но слабият пулс на картата й нашепваше друго.

— Как е възможно това?

— Всъщност е по-лесно, отколкото си мислиш — отвърна Джакс. — И от опит мога да ти кажа, че е мъчително.

Лъч лунна светлина се промъкна в каретата и огря лицето му. Изражението му беше каменно, но за миг кожата му стана толкова бледа, почти прозрачна, че костите се провидяха през нея. Да, Джакс определено беше способен да изпитва чувства, помисли си Тела. Не любов може би, нито обикновените човешки емоции, но ужасът, който го беше залял преди миг, стигна и до нея.

— Бил си заключен в карта — прошепна тя.

Джакс дръпна глава встрани от лунния сноп и чертите му се скриха в сянка.

— А къде според теб са отишли всички орисии след изчезването си? — попита.

Каретата започна да се снишава, а стомахът на Тела се качи в гърлото й. Говореше се, че орисиите са били прогонени от някаква вещица. Или че се обърнали една срещу друга. Твърдеше се дори, че звездите ги превърнали в обикновени хора. Ала никога не беше чувала, че са били заключени в карти.

— Тази история ще ти разкажа друг път — продължи Джакс. — Сега най-важната ти задача е да спечелиш играта и да ми доведеш Легендата.

Джакс сведе поглед към смачканата звезда в ръката на Тела; първата улика, която тя още не беше погледнала.

— Отвори я.

Когато Тела не помръдна, Джакс взе звездата от ръката й, разгъна я и прочете на глас:

Уликите са скрити из целия град, втората ще откриеш в квартал богат.

Тази част от Валенда била е трагична, ала днес улиците й вещаят вяра магична.

Направи пауза, после каза:

— Май става въпрос за Храмовия квартал.

— Очакваш да ти благодаря за прозрението ли? — озъби му се Тела.

— Опитвам се да ти спестя време — озъби й се на свой ред той. — Вярно е, че отложих пълната сила на целувката си, но не мога да премахна изцяло ефекта й. Играта свършва призори на Елантинин ден, значи разполагаш с още пет нощи да откриеш останалите улики. Само аз мога да освободя майка ти. Ако загубиш и не и доведеш Легендата, майка ти ще остане завинаги уловена в картата, а ти ще умреш…

Млъкна рязко, когато каретата се стовари тежко на земята.

Тела посегна да отвори вратата.

— И още нещо — продължи той и кимна към картата с образа на майка й. — Пази я. Ако нещо се случи с картата, дори аз ще бъда неспособен да спася майка ти. Когато спечелиш играта, гледай злополучната монета да е у теб, за да те намеря, преди Легендата да е пристигнал. А дотогава, любов моя, опитай се да не умреш.

После изпрати Тела с въздушна целувка.