С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (9)

6
Надбягване с Царството

Каретата щеше да пристигне рано на другия ден.

За моя изненада надвечер неколцина съселяни дойдоха да ни изпратят с подаръци, благопожелания и непоискани съвети.

Пекарят и съпругата му донесоха сладкиши; касапинът — месо, пивоварят — буренца с бира за прощална наздравица. Гостите в странноприемницата се смесиха с местните и не след дълго се развихри импровизирано празненство. Бях трогната от посещението и доброжелателните жестове, но не приех съветите на драго сърце.

— Наглеждай сестра си, Лизл — рече фрау Бекер. — Красотата е сляпа. Кете не бива да попада в лоша среда.

— Разумна си — додаде съпругът й. — Ти поне няма да позволиш на някого да се възползва от теб.

Усмивката ми се сви в гримаса. Все пак им благодарих за кейка — великолепно изкушение от влажно бяла сладост. Нямахме излишна захар за подобно разточителство и небцето ми оцени лакомството, макар след него да остана лош вкус.

Не след дълго нашите доброжелатели се изнизаха през вратата и се стопиха в сгъстяващия се мрак, оставяйки сърцата ни натежали от очакване, боязън и осезаема привързаност към селцето, което с Кете бяхме тъй нетърпеливи да напуснем. Мама настоя да си легнем рано и да не се занимаваме с домакинстване, защото утре трябва да сме отпочинали. Съдейки по влагата в сините й очи, майка ни искаше да се оттегли в убежището на кухнята, за да ни спести гледката на рукналите сълзи.

Цяла вечер Констанце остана заключена в стаята си на горния етаж. Вероятно за добро, но необщителността й ме засегна. Все пак бе събрала смелост да участва в прощалното празненство на Йозеф.

Не разсъждавах трезво, разбира се. Странна меланхолия ме бе обзела през последната ни вечер в странноприемницата. Редно бе да съм щастлива. Да се вълнувам. Животът ми се ширеше пред мен — златна пътека, озарена от благодат, в чийто далечен край ме чака бляскав град на стотици възможности. Ала усещах необяснимо безразличие, сякаш преживявах радостта от разстояние.

В душата ми надвисваше сянка. Съзнавах какви чувства следва да изпитвам, от какви последствия да се страхувам, но всичко изглеждаше тъмно, смътно, неясно. Между мен и съкровената ми същност се стелеше було. Мислех за предупрежденията на стария пастор, за ужаса на Констанце от свирепите ловци. Имаше причини да се тревожа. И да съм внимателна. През онази нощ обаче, нощта преди следващия ми живот, усещах само безсилие и умора.

Дори Кете забеляза необичайната ми неразговорливост.

— Искаш ли да дойдеш при мен, Лизл? — попита ме, когато всички се оттеглиха в стаите си; седяхме в гостната пред камината и гледахме как пламъците изтляват в жар. — Ще ми правиш компания. Както в доброто старо време, а?

Като малки със сестра ми спяхме в едно легло, а брат ми имаше спалня на долния етаж. Тогава усамотението ми се струваше връх на разкоша; питах се какво ли би било нощем никой да не подритва сънищата ми. Сега се радвах на личното си убежище, ала понякога самотата ми натежаваше повече от чуждите крайници, затискащи съня ми.

— Няма нужда — отговорих, втренчена невиждащо в огъня. — Върви, Кете… И аз ще си лягам след малко.

Забелязах как протяга ръка, после я отдръпва. Устните й се разкривиха, сякаш мъчително търсеха утешителни думи. Прииска ми се да вдигна длан, да разсея тревогата й с бодро кимване. Не успях. Сянката ме обгръщаше като покров и не ми даваше да помръдна.

Сестра ми се изправи и тръгна към стълбището. Спря.

— Лизл — прошепна.

— Да?

— Отиди в Дъбравата на гоблините.

Дори ножът на изненадата ме прониза с притъпено острие.

— Какво?

— Отиди в Гоблиновата гора — повтори сестра ми. — Помири се с миналото и се сбогувай. Не може да започнеш отначало, без да сложиш край. Върви и се освободи.

Опипах пръстена, провесен на врата ми.

— Ще си помисля.

— Какво ти е, Лизл? — Очите на Кете пламнаха, гласът и се изпълни с неочаквано ожесточение. Удивих се от неудържимия й гняв, ала усетих и завист. Искаше ми се да имам силната й увереност, защото моята решимост се огъваше. — От какво се страхуваш? Омръзна ми да се разправям със сърдечните ти тегоби. Не мога да ги нося вечно. Не съм ти патерица.

Примигнах.

— Моля?

Кете закрачи пред камината.

— Откакто се върна от… откъдето беше, не си на себе си. — Преди да успея да се защитя, тя продължи: — Ту ти е горещо, ту ти е студено. Както се смееш, изведнъж униваш. Ту бързаш, ту се бавиш. Трудно ми е да предугаждам настроенията ти, Лизл. Въртиш се безспир като пумпал, а аз бдя и чакам кога ще се разклатиш и ще се отплеснеш…

Изумих се. Толкова ли ме бе променило времето, прекарано под земята? От селенията на гоблините бе излязла друга Лизл — не, Елизабет — но все пак си бях аз. Същия дух. Самовглъбена, егоистична, милозлива, жестока. Бях отърсила старата кожа, за да стана по-истинска отпреди, по-вярна на себе си. Винаги ли съм била нетърпима? Нетърпима и досадна?

— Много… — Думите ми приседнаха. — Много съжалявам, Кете.

Изражението й омекна, но пролича, че дори извинението ми я подразни. Тя въздъхна.

— Не се извинявай, Лизл. Спри да се самосъжаляваш и потърси завършек. Освобождение, опрощение, все едно. Омръзна ми да треперя над сърцето ти. Върни го на Царя на гоблините, ако щеш. Вече не мога да го нося.

Клепките ми се сгорещиха. Усетих съчувствения поглед на Кете, но не я погледнах. Пареща сълза се плъзна по миглите ми. С усилие на волята се удържах да не подсмръкна. Спри да се самосъжаляваш. Тежки думи.

Сестра ми се наведе и ме целуна по челото.

— Отиди в Дъбравата на гоблините. Отиди и се помири с миналото.

Тръгнах.

В ясната нощ се запътих към сърцето на гората.

През деня бе валяло и тук-там се помайваха облачета, но кръглото лице на луната светеше на небосклона и посипваше дърветата със сребриста мъгла. Щях обаче да намеря Дъбравата на гоблините дори в непрогледна тъма. Легендите за нея бяха гравирани върху костите ми, карта на душата ми.

Ходих и по-дълго, и по-кратко, отколкото в спомените ми. Разстоянието от странноприемницата до гората сякаш се бе скъсило, а времето за стигане дотам не беше набъбнало. Озовах се сред Дъбравата на гоблините почти с изненада; дванайсетте елши, избуяли в кръг, изскочиха от сенките като деца, играещи на жмичка. Миналия път тук бях прекосила границата между световете. Дъбравата на гоблините бе сред малкото места, където Долната и Горната земя съществуват заедно; пространство, превърнато в олтар от старите закони и от спомените ми. Застанах току до предела му в очакване да се почувствам като нашественик, прекрачил в чужд свят.

Не усетих нищо.

Навлязох сред гората и седнах, облегната на един дървесен ствол. Увих се по-плътно в наметката.

— Ах, любими мой — прошепнах в нощта. — Тук съм. Най-сетне съм тук.

Никой не ми отговори. Дори гората тънеше в необичайно мълчание, необлъхнато от търпеливо очакване. Седнала в мрака, се почувствах смутена като дете, завърнало се в отдавна напуснатия си дом и открило, че не е какъвто е в спомените му. Гората хем приличаше, хем не приличаше на запазената в спомените ми, ала разликата не се дължеше на дребните пропуски и грешки на паметта. Разликата се състоеше в празнотата.

Бях сама.

За момент се подвоумих дали да не тръгна обратно към странноприемницата, където е топло, светло и безопасно. Ала бях обещала на сестра ми да се сбогувам ида намеря покой, макар да не знаех как. Макар да нямаше кой да ме чуе.

— Утре заминавам за Виена — промълвих. — Напускам Дъбравата на гоблините.

Неволно изчаках отговор. Не говорех на себе си; водех разговор, въпреки че в него участвах само аз.

— Искам да съм щастлива. Щастлива съм. Винаги съм мечтала да отида във Виена. Да видя света отвъд затънтеното ни късче земя в Бавария.

Почувствах, че вече ми е по-лесно да говоря не на себе си, а сякаш имам слушател. Запитах се дали наистина искам Царя на гоблините да ми отговори, или просто да положа сърцето си тук, пред Царя и пред старите закони.

— На това ме научи ти, нали, любими? Да обичам себе си на първо, не на последно място. — Думите се зареяха пред мен в облаче мъгла. Тъгата и копнежът ми станаха видимо дихание. Усетих как измръзвам; ледената влага се процеждаше през наметката и се впиваше в костите ми. — Не се ли радваш за мен?

Отново никакъв отговор. Отсъствието ми бе почти присъствие, осезаема, неизбежна празнота. Жадувах да запълня тази пустош, да запечатам пропастта, да затворя процепите в сърцето си.

— Знам какво би казал — продължих. — Продължавай напред. Живей, Елизабет. Живей и ме забрави.

Чух гласа му в спомените си — мек, изразителен баритон, богат и топъл фагот. Или беше прочувствен тенор, звучен и чист като кларинет? Времето замъгляваше чертите и контурите на Гоблиновия цар; връщаше мъжа в легендата въпреки усилията ми да го задържа. Да помня.

— Лесно е да забравиш — прошепнах в безлюдния въздух. По-лесно, отколкото предполагах. По-лесно, отколкото ми се иска да призная. Дори сега не виждам ясно цвета на очите ти, любими.

Прокарах пръсти по замръзналата земя.

— Но да се живее? — Нямаше нищо под пръстите и краката ми. Ни помен от топлина и от сънлива зеленина, очакваща да се пробуди. Смърт, небитие, безжизненост. — Да се живее, е трудно. Не ме предупреди, че ще е тъй непосилно, любими. Не каза нито дума за това.

Ръцете и ходилата ми започнаха да се вкочаняват от студа. Изправих се и затропах с крака, отърсвайки стотиците иглички, забодени в кожата ми. Засновах из Дъбравата на гоблините, стоплена от вълнението и отчаянието.

— Не ми каза, че животът е низ от решения — и лесни, и трудни. Не ми каза, че животът не е битка, а война. Не ми каза, че животът е избор, и всеки ден, в който избирам да продължа, е победа, възторг.

Сега не само вълнението ме сгорещяваше. Усетих гняв, свит на кълбо у мен, да ме навива като пружина. Пръстите ми се свиха, челюстите се сключиха. Пружина, готова да отскочи. Прииска ми се да изкореня елшите една по една, с голи ръце да прокопая дупка в земята и да се върна в Подземния свят; да късам, да крещя, да дращя и да пищя. Да го нараня. Да нараня себе си.

— Искам да си мъртъв! — възкликнах ожесточено.

Гласът ми отекна в гората, но силните ми чувства зазвънтяха в ушите ми.

— Искам да си мъртъв! — повторих. — Чуваш ли ме? Искам да си мъртъв!

Най-после гората поде крясъка ми; десетки безусти гласове заповтаряха „мъртъв, мъртъв, мъртъв“. Стори ми се, че чувам нечовешкия кикот на Тисл и Туиг, пискливото им кискане нажежи кожата ми. Някогашната Лизл би се почувствала виновна, задето е изрекла толкова жестоки думи. Новата Елизабет не се разкая. Все пак Царят на гоблините ме бе научил да съм безмилостна.

— Ще се съгласиш, разбира се — засмях се горчиво. — Никой не може да те накаже по-сурово, отколкото се наказваш сам. Царят мъченик, пожелал да се жертва заради мен, да загине в името на любовта… — Замълчах. — Но аз не съм като теб. Не съм светица. Грешница съм. Искам да си мъртъв, за да мога да живея. Ако беше умрял, щях да те погреба — в сърцето и в ума си. Щях да те изстрадам и да продължа напред.

Спрях да крача и се обгърнах с длани под наметката. Гневът ми стихваше и студът пак пропълзя в мен. Извадих пръстена с форма на вълча глава.

— Ала ти живееш неживот. — Вдигнах пръстена и се взрях в него — стар, почернял, дори грозноват. — Неживот и несмърт. Съществуваш в пространствата на промеждутъка. Между съня и бодърстването, вярата и въображението. Искам да се събудя, любими. Искам да съм будна.

Разкопчах верижката и изнизах пръстена. С разтреперана длан го оставих сред дърветата в Дъбравата на гоблините.

— Няма да поглеждам назад — рекох със задавен глас. — Този път няма да се обърна. Защото теб те няма да ме задържиш. Освобождавам те, любими, както ти ме пусна да си отида. — Ридание заседна в гърлото ми. Преглътнах го и решително изправих гръб. — Сбогом — казах и не се извърнах назад.

Очаквах — надявах се почти — да усетя призрачна ръка върху рамото ми, докато излизах от Дъбравата на гоблините и се отдалечавах от дърветата. Ала както и в деня, когато напуснах Подземния свят, нямаше докосване, нито промълвена молба да остана. Въпреки дадената дума, неволно го потърсих с очи — него, моя Цар на гоблините. Ахнах тихо и ръката ми се вдигна към пръстена, чиято тежест вече не усещах над гръдта си. Не бях сигурна, но ми се стори, че съзирам висок и строен силует между дърветата да ме изпраща с поглед.

Примигнах и фигурата изчезна. Навярно никога не е била там — създание на лудостта ми, на замъгления ми от печал ум. Обърнах се и тръгнах към къщи, към бъдещето и света на простосмъртните.

Почти успях да стигна до странноприемницата, преди сълзите да се излеят.