С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (20)

2
Родството помежду ни

На другата сутрин се събудих с длан, обвила пръстена на Царя. Въпреки тягостното пътуване и неспокойния сън на пресекулки мислите ми се бяха избистрили, по-ясни от незнайно кога. Прозирен сън се върна при мен. Пресегнах се към него, за да си спомня какво съм видяла, почувствала, преживяла. Ала сънят изчезна и остави единствено усещане за пълнота, сякаш умът ми е кладенец, напълнил се отново през тъмната нощ.

Вратата към стаята на брат ми стоеше затворена. Запитах се дали някога ще се отвори отново, или съм я заключила и съм хвърлила ключа. Исках да се извиня. Да настоявам за извинение. Ненавиждах станалото с нас. Мразех маестро Антониус и Царя на гоблините, задето застанаха помежду ни. Още по-омразно ми беше, че брат ми вгорчава спомените за най-дълбокото, най-преобразяващото време в живота ми. Исках да му се разкрещя, да си излея яда. Исках да разбия вратата между нас. Исках да го удуша. И да го прегърна.

Отметнах завивките и се насилих да се изправя.

Нина бе оставила поднос с храна и дрехи пред вратата. Храната беше изстинала, но дрехите бяха чисти. С благодарност смених изцапаната от пътя рокля и се облякох удобно.

Измих си лицето и се постарах да си вчеша косата без помощта на огледало. Усещах вълчи глад; от напускането на Виена бях сложила само няколко залъка в уста. Почудих се дали да не изям хляба и сиренето, оставени ми снощи. Не, изглеждаха изсъхнали и студени, а и ми се прииска да се пощурам из имението, да го опозная… и навярно да намеря по кого да изпратя вест на сестра ми и на Франсоа.

През деня лъкатушните коридори и проходи в замъка се оказаха не по-малко объркващ лабиринт, отколкото по тъмно през нощта. Намирах се в източното крило на „Сновин“, бях го отбелязала още щом пристигнахме. Тръгнах назад към главния вход. Прецених, че оттам ще ми е по-лесно да се ориентирам.

Немарата и упадъкът се забелязваха по-ясно на светло. С Йозеф бяхме настанени в сравнително запазени помещения, но голяма част от имението тънеше в разруха. Видях стая с пропаднал таван; пълзящи растения се промъкваха през рамките на прозорци без стъкла. Минавах край картини, изобразяващи предците на граф Прохазка. От прокъсаните платна ме наблюдаваха с укор строги лица, сякаш се питаха коя неканена гостенка нарушава покоя им.

— Знам, знам — промърморих на един особено мрачен мъж. — И аз се чудя какво правя тук.

Графът и графинята ми бяха казали, че съм в опасност. Отвлекли ни с брат ми, за да ни защитят от свирепите ловци. Имението „Сновин“ обаче с порутените стени и западналите зали не приличаше на сигурно убежище. В потомствения замък на граф Прохазка нямаше никаква прислуга, нито въоръжена стража. Не вярвах да сме по-защитени отколкото във Виена. Явно ни бяха довели тук с друга цел.

В ума ми закръжи предупреждението на хазяйката ми фрау Меснер; историята за изчезналата девойка и за загиналия млад мъж. Злополука. В провинциалното им имение. Гласът на Кете също отекна В главата ми: Граф Прохазка принасял кози в жертва на тъмни сили. Извършвал окултни ритуали. Призовавал зли стихии.

Най-силно обаче кънтяха думите на графинята, изречени в нощта на бала: Музиката ти хвърля мост между световете.

Погледнах към пръстена на Царя на гоблините — неопровержимо доказателство колко тънка е завесата между нас и Подземния свят. Граф Прохазка заяви, че мога да спася всички ни от края на света. Не разбирах как. Не и без да се върна. Без да се отрека от онова, заради което бях отпътувала. Музиката. Животът ми. Моето аз.

После си представих очи в два цвята и устни, разнежени от любов. Спомних си Царя на гоблините, както го бях видяла през последната ни нощ като съпрузи — не прегърнати в брачното ложе, а обгърнати от музика. Свирехме соната в параклиса. Навярно завръщането не е отричане, а отдаване.

В същия момент в ума ми се мярнаха синкавобели очи и мастиленочерна кожа, изопната върху кухи кости. Чух съскащ глас: „Онзи, когото обичаш, вече го няма.“

Не след дълго осъзнах, че съм се озовала в непозната част на имението. Спомних си как, когато бях Царица на гоблините, проходите в Подземния свят се пренареждаха, за да угодят на всяка моя прищявка. Предишната нощ не бях обърнала особено внимание, но ми се струваше, че не съм минавала през толкова обширна галерия. По стените над мен висяха покрити с чаршафи портрети или други картини. Интересно. Протегнах се да погледна отдолу и в същия момент чух ахване и трясък.

Подскочих и се обърнах рязко. Нина клечеше зад мен. Явно я бях стреснала, беше изпуснала поднос и сега събираше бързо изпотрошените глинени съдове. Наведох се да й помогна и се извиних многословно, задето съм я уплашила.

Тя се опита да ме отпрати. Настоях, преструвайки се, че не разбирам езика й, макар изразителните й жестове да бяха повече от красноречиви. Икономката изглежда бе тръгнала да донесе закуска на мен и брат ми. Сега, след като провалих начинанието тя, ме поведе охотно към кухнята.

Не точно към кухнята всъщност. Влязохме в малка светла стая с големи прозорци, където пред буйно разжарен огън седеше графът.

— А, фройлайн! — възкликна той. — Добро утро. Заповядай да закусиш с мен.

По всичко личеше, че е буден от часове. Тъмните му очи блестяха жизнерадостно, бузите му розовееха от здраве и веселие. Той се изправи и ми отстъпи стола си, после тръгна към един бюфет, останал досега извън полезрението ми. Дървеният плот бе отрупан със сладкиши, плодове, крехко месо и подбрани сирена. Графът посегна към висока сребърна гарафа.

— Пиеш ли кафе? — попита.

— Хм… да, благодаря — кимнах след известно колебание.

Във Виена кафето бе популярна напитка, донесена в града от турците, но небцето ми така и не успя да свикне с горчивия му вкус.

— Сметана? Захар?

— И двете, моля.

Графът ми поднесе напитката, после допълни своята чаша, без да добавя нищо за смекчаване на резливата горчивина. Отпи и млясна доволно. Обясних си по-ясно днешното му бодро настроение.

— Надявам се ти и брат ти да сте се наспали добре — подхвана той. — Колкото до съпругата ми, тя не е от ранобудните, нито е любителка на закуската. Както изглежда, двамата с теб ще си правим компания.

Между мен и графинята явно имаше поне едно общо нещо. Във Виена бях свикнала да ставам късно; без натиска на ежедневните задачи и шетня в странноприемницата не успявах да устоя на сладкия разкош да се излежавам дълго.

Известно време помълчахме над чашите. Отпивах предпазливо от кафето, графът го гълташе жадно. И аз не бях любителка на закуската, но от любезност реших да похапна. Оставих чашата и отидох до бюфета да си сложа в чинията няколко сладкиша с ароматна глазура от маково семе. Намирахме се в едно от малкото спретнати помещения в имението — със солидни мебели, макар и овехтели, и с красив килим, макар и поизносен. Двете стъклени врати, обрамчили камината, водеха към тераса с изглед към гориста пустош. Над бюфета висеше платно в рамка или огледало, покрито с чаршаф, както в другите зали, откъдето бях минала.

— Бихте ли ми обяснили каква картина криете там? — посочих забуления предмет.

Графът се задави с кафето. Разкашля се.

— Недей… — заекна с почервеняло лице, — недей да го докосваш.

Друго лице от друго време се върна в мислите ми, шепнейки същите думи: „Не, недей да го докосваш.“ Спомних си огледалото в покоите ми под земята — моя вълшебен прозорец към Горния свят.

След дълго кашляне графът си прочисти гърлото и продължи:

— Това не е картина, скъпа, а огледало.

Изненадах се.

— Огледало ли?

— Навярно ще ти прозвучи като глупаво суеверие — подхвана неловко той, — но по тези краища се смята за лош късмет огледалата в празни стаи да стоят открити, докато къщата спи.

— Защо?

Граф Прохазка се засмя нервно.

— Бабини деветини… Ако не са покрити, душата можела да мине насън през тях и да попадне в света на сенките. — Стрелна с поглед огледалото, окачено над камината. — Не се знае къде ще се озове душата. Светът зад отражението може да е истински, или нереален. Казват, че феи и неспокойни духове на мъртъвци блуждаели по пътищата в селенията на сенките зад огледалата.

Потреперих. Спомних си как наблюдавах брат ми и сестра ми през вълшебното огледало в покоите ми под земята. Внезапно разбрах отговора на моето „защо“. Човек никога не знае кой се взира в него от другата страна на огледалото.

— Плашиш гостите ни? — Графинята докуцука в трапезарията, хванала Конрад под ръка. — Не вярвай на всичко, което ти казва. Ото обожава интересните истории.

Графът се усмихна нежно на съпругата си.

— Особено когато са с щастлив край.

Графинята под бели очи.

— Освен това е сантиментален глупчо — добави тя, но не успя да прикрие усмивката в гласа си. — Лично аз предпочитам старите предания. А ти, мадмоазел?

Конрад й помогна да седне, а графът се изправи да й приготви кафе.

— Бих предпочела да не се занимаваме с небивалици и да се насочим към действителността — отговорих с рязък тон. — Какво ни доведе тук? И защо?

Графинята отпи глътка кафе и остави чашата с въздишка.

— Надявах се първо да отпочинем.

— И да те запознаем със „Сновин“ — допълни графът. — Ти си наша гостенка. Чувствай се като у дома. Разполагай се спокойно и удобно.

Повдигнах вежди.

— Докога се предвижда да остана?

— Докато опасността отмине — отговори графинята. — За да те защитим, Елизабет, имаме нужда от помощта ти. По-ценна си за нас, отколкото предполагаш.

— Ценна ли? — засмях се скептично. — Защо?

— Заради това, което си — погледна ме сериозно графинята. — И заради това, което съм аз.

— Което съм… — проточих. — Царица на гоблините?

Графинята кимна.

— Помежду ни има родство.

— Нима? Коя си ти? — учудих се.

Тя се обърна към графа. Той срещна погледа й за кратко, после пак се наведе над чинията.

— Не те интересува, предполагам, знатното родословно дърво на Прохазка и Сновин. Ще уточня само, че моят съпруг е деветнайсетият граф в семейството.

Скръстих безмълвно ръце. Графинята въздъхна отново.

— Ние… аз — продължи тя — съм потомка на древен и забележителен род, макар и не толкова аристократичен. Семейство Прохазка винаги са бдели над границите и праговете на света. Моите предшественици са пазителите на тайните му и на древните закони. Наш дълг е да поддържаме равновесието между Горния и Долния свят.

— Как? — сключих вежди.

— Обясних ти, че докоснатите от Горския цар имат способността да прекосяват границата между световете. — Тя разпери ръце. — Откриваме прозорци — опря плътно длани — и ги затваряме. Ти го умееш, Елизабет — кимна към мен. — Аз също.

— Така ли? Какво си ти? — примижах.

Графинята и съпругът й се спогледаха отново. Този път той задържа погледа й с леко кимване. Тя се обърна към мен. Големите й очи блестяха в ослепително, невъзможно зелено.

— Негова наследница — прошепна. — Потомка на първата му невяста. Храбра девойка, дала живота си за света, а после навлякла беда на същия този свят, за да върне Горския цар от смъртта.

 

 

Глас от дълбините на света го призова по име и Йозеф се събуди. Слънцето нахлуваше през прозорците, чиито завеси беше забравил да дръпне през нощта. Отдавна се бе зазорило, но имаше време до пладне. За момент той си помисли, че е у дома, в странноприемницата, защото въздухът носеше резлив лъх на бор, пръст и сняг.

Сетне си спомни.

Тежестта на свадата с Лизл притисна неумолимо гръдта му и го събори в леглото — задушаващ натиск, който му пречеше да диша и да се изправи.

По целия път от Виена Йозеф усещаше безпокойството на сестра си, непоносимата й несигурност какво ще им донесе бъдещето. Усещаше и се опитваше да изпита загриженост. Ала не можеше. Не чувстваше нищо. Знаеше, че е редно да се тревожи, дори да се страхува, защото графът и графинята им бяха разкрили ужасяваща и немислима тайна. И все пак усилието да преживее нещо по-силно от смътно притеснение го изтощаваше. Твърде дълго се бе опитвал.

Йозеф се подвоуми дали да не остане в леглото цял ден. Нямаше къде да ходи, нито с кого да се види. Не беше нужно да се готви за прослушване. Никой, осъзна, не очакваше нищо от него. Зачака да го обземе радост, вълнение, облекчение. Напразно. Изпълваше го единствено глухото безразличие, обсебило го, откакто бе напуснал Бавария. Откакто се бе сбогувал с дома.

Дългогодишният навик обаче да става рано и да свири бе пропит дълбоко в мускулите и костите му. Той отърси останките от съня, стана от леглото и откри чисти дрехи пред вратата. Още не се бе научил как да запълва часовете без музика и върховете на пръстите го сърбяха от непреодолим подтик да грабне цигулката. Облече се и взе инструмента.

Лизл отдавна бе излязла. Икономката също беше потънала вдън земя. Нямаше жива душа из коридорите и залите на „Сновин“ и това го устройваше. Йозеф умееше да чува мислите си единствено в усамотение или в присъствието на по-голямата си сестра и Франсоа. Затова концертите пред публика го смущаваха до непоносимост.

На всяка крачка му се изпречваха свидетелства за жалкото състояние на имението. Снопове светлина струяха през продънени тавани и изпотрошени прозорци; прашинки танцуваха сред лъчите като призрачни искри. Зимата все още държеше в плен планинския замък, но Йозеф нямаше нищо против. Студът го успокояваше. Вдъхваше му усещане за чистота въпреки пръстта, изсъхналите клони и съществата, разбягващи се пред стъпалата му. Напомняше му гората край странноприемницата — съвсем различно място от Виена с мръсните й, смрадливи и претъпкани къщи и улици. Тук можеше да свири. Да преоткрие връзката със себе си.

Ала въпреки лекотата и чувството за познат покой не успяваше да открие кътче сред обърнатите наопаки стени, където да извади цигулката от калъфа. Търсеше усещането за святост, обземало го винаги в Дъбравата на гоблините. Търсеше убежище.

— Помогни ми — прошепна той напосоки. — Помогни ми да намеря умиротворение.

Звън отмери часа.

Вдясно стоеше висок старинен часовник с изрисуван, позлатен циферблат, изобразяващ небесните светила. Стрелките не сочеха час въпреки звучния гонг и Йозеф бе готов да се закълне, че сферите, следващи небесния си път, преди миг са били неподвижни. Зад него се чу тихо прищракване; немощен стон на ръждив метал, остъргващ метал.

Рицарски доспехи повдигаха ръка.

В ума на Йозеф изплуваха истории за вълшебни ризници, изработени от гоблини; чудодейно снаряжение, пазещо притежателя си от стрели, рани и смърт. Легендите разказваха за воини със страховита мощ, сразили безчетни вражески орди с бойни умения, плод на свръхестествена намеса. Неистински сили, присъщи не на воина, а на Подземния свят.

С притъпено смайване Йозеф проследи как доспехите вдигат ръка, свиват пръсти и посочват към коридор, сякаш в отговор на въпроса му.

Помогни ми. Помогни ми да намеря умиротворение.

— Натам ли да вървя? — попита той, повтаряйки жеста на металната длан.

Празният шлем без глава се вдигна нагоре, после се сведе надолу, нагоре-надолу с отривисто движение, гротескна пародия на кимване.

— Благодаря — прошепна Йозеф. — Благодаря.

Тръгна, накъдето му сочеше рицарят в броня. Прекоси дълъг тъмен коридор с висок таван. Стигна до открехната двукрила врата. През процепа струеше светлина, трептяща и менлива, сякаш в залата отвъд се движеха сенки. Йозеф се пресегна към масивната врата, хвана изящните чукала от ковано желязо и бутна.

Пред него се ширна бална зала.

Помещението пустееше, но в пределите на зрението му продължаваха да танцуват сенки. Големи изпочупени огледала опасваха овалните стени и отразяваха светлината и движението като призма. Прораснали корени надипляха напукания мраморен под; изсъхнал бръшлян и безлистни лозници пълзяха по камъка като пръсти, завземащи своето. Йозеф и пущинакът се отразяваха в безброй огледални повърхности — хиляди момчета сред гора.

— Да — отрони той.

Макар все още да не беше истинско убежище, мястото бе балсам за душата му — някога посветено на музика и танци, а сега погълнато полека от жива, заспала зеленина. Дванайсет огледала край него като дванайсетте елши в Дъбравата на гоблините; място хем познато, хем непознато. Като малък — преди маестро Антониус, преди Виена, преди тежкия товар на очакванията да го смаже — Йозеф бе свирил така.

Той остави калъфа и го отвори. Опря цигулката на рамо. Нямаше ръкавици и пръстите му бяха студени, но отдавна бе усвоил изкуството да свири вцепенен. Затвори очи и си пое дълбоко дъх; ухание на пръст, прах и неизбродна гора изпълни дробовете му. Вдигна лъка и се усмихна. Засвири.

И светът се промени.

В живота му все пак се бе запазило нещо обично — това. Музиката. Единственото човешко творение, което предпочиташе пред природата. Птичите песни и хорът на щурците бяха оркестърът на детството му, ала музиката на сестра му си оставаше неговата звезда. Лизл — първата му солистка. Пееше му приспивни песни в мрака. Композираше мелодии, за да се упражнява на цигулката. Имаше чувството, че се е научил да говори благодарение на нотите и линиите по листа. Език без думи. Разбирателство без говор.

Звукът на цигулката раздвижи сухите вейки и листа. Чувство за пробуждане обзе света, потънал в дълбок зимен син — поемане на дъх, преди очите да се отворят. Под музиканта и около него гората протегна длани, надигна глава, сякаш в отговор на призив. Счупените огледала отразяваха хиляди млади мъже сред хиляди дървета. Йозеф обаче не забеляза, че всички, освен един, изпълняват една и съща песен.

От разсвирването и упражненията премина към „Ларго“ от „Зимата“ на Вивалди, любимата му композиция още от детските години. Ала докато лъкът пееше нотите, Йозеф се чувстваше отчужден. Отдалечен. Вече не помнеше защо е харесвал, дори обичал тази мелодия. Усещаше единствено, че сега не го вълнува. Замисли се как за баща му една чаша, после две, три, четири, пет или шест бяха недостатъчни — беше претръпнал, виното бе спряло да му въздейства.

Споменът помрачи удоволствието от музиката и Йозеф изсвири фалшива нота. Отлепи лъка от цигулката и всички момчета в огледалата застинаха.

Всички, освен едно.

Цигулката, свалена от рамото му, не бе замлъкнала. Продължаваше да свири — не ехо, а отражение. Позната музика. Обичана. Затрогваща.

Горския цар.

В сърцето на Йозеф разцъфтя чувство — болка, страх, вина, облекчение, вълнение, нежност. Музиката на сестра му винаги успяваше да го разтопи, да извади наяве онази част от него, която бе погребана у дома в Дъбравата на гоблините. Той се обърна. Потърси с поглед Лизл — да се извини, да протегне ръка за утеха и успокоение. Беше сам, заобиколен от стотици свои отражения. Взря се в изпочупените огледала, откъдето го гледаха стотици сини очи и стотици цигулки. С крайчеца на окото си обаче зърна как един от йозефовците помръдна.

Завъртя се пак и пак, но както се получава с отраженията, перспективата се менеше и отскачаше с всяко движение на главата му. Само когато замираше и другите йозефовци спираха да се въртят, един от тях сякаш приближаваше до него. Опита да улови собствения си поглед, ала отражението продължи да се мержелее на предела на зрението му, току до границата на здравия му разсъдък.

Минути. Часове. Едва когато Горския цар свърши, Йозеф застана очи в очи с неуловимото отражение. По лицето на другия Йозеф грееше усмивка, липсваща върху неговото. Другият Йозеф държеше цигулката от обратната страна. Или от правилната. В този преобърнат наопаки свят лявото и дясното се объркваха.

— Кой си ти? — попита Йозеф.

Устните на отражението не се раздвижиха в съзвучие с неговите.

Аз съм ти, отговориха те.

— А кой съм аз? — прошепна Йозеф. Отражението се усмихна безмълвно.