С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (13)

3
Домът на безумците и фантазьорите

През седмицата, предхождаща Светата сряда — началото на Великденските пости — празненствата се развихриха с пълна сила. У дома празнувахме карнавала по стария обичай — актьори и кореняци надяваха чудовищни маски, за да прогонят духа на зимата. Във Виена всяка вечер имаше бал, концерт или шествие. Гръмки крясъци кънтяха до късно в нощта — не за да прогонят зимните духове до следващата година, а да прокудят идолите на излишеството и разюздаността преди постите.

Настъпи Сирни вторник — денят на бала в имението на благодетеля ни. Франсоа нае карета да ни откара дотам. Граф Прохазка не живееше в централната част на града, а в покрайнините, където безразборно разхвърляните човешки жилища отстъпваха място на опитомена, култивирана природа. Лесно щяхме да изминем километъра и половина до дома му, но Франсоа ми обясни, че не се прави така. Понякога във Виена имах чувството, че внезапно със се включила в игра, чиито фигури, ходове и правила са известни на всички, освен на мен.

— О, дано да изглеждаме представителни! — Кете мачкаше тревожно носната си кърпичка, докато минавахме край заоблени хълмове и внушителни имения.

За разлика от други увеселения, организирани във Виена през музикалния сезон, соарето на графа изискваше гостите да са облечени само в черно и бяло. Първоначално смутена от чудатото ограничение, Кете бързо прие предизвикателството. За Франсоа и Йозеф избра огледални костюми, символизиращи нощта и деня; Франсоа бе в бяло и златисто, брат ми — в черно и сребърно. Строги вълнени сака, брокатени пояси със златни и сребърни нишки и изрядно ушити бричове бяха съчетани с високи до коляното кожени ботуши — семпли и същевременно елегантни. Копринената маска на Йозеф бе извезана със звезди, на Франсоа — с лъчисти слънца.

— Възхитителни костюми, мадмоазел! — увери я Франсоа.

— Ти си гений, Кете — добавих.

Погледнахме очаквателно към Йозеф, но той се взираше упорито през прозореца на каретата. Кръвта ми лумна от раздразнение. С цената на пръсти, покрити с мехури, и очи, сълзящи и подпухнали от умора, Кете бе успяла да ушие дрехите ни навреме за бала. Дължахме й поне похвала за неуморния труд.

— Изглеждаме удивително — натъртих, за да смекча грубостта на брат ми.

Наистина бяхме ослепителни. Кете и аз бяхме облечени като ангел и демон, но за моя изненада сестра ми бе избрала да е демон. Роклята от черно кадифе й стоеше великолепно; златните й къдрици, украсени с черна коприна и дантела, находчиво преплетени и закопчани с фиби, наподобяваха рога върху главата й. Устните й грееха в яркочервено; сините й очи се взираха властно иззад черната маска. За момент си представих бледнеещи рокли върху манекени; полирано бронзово огледало, отразяващо безкрайна редица от чезнещи Царици на гоблините. Преглътнах тежко.

За мен Кете бе ушила рокля с чисти линии, олицетворение на невинността. От дългото платно бял муселин се бе получило ефирно одеяние; Кете някак си бе успяла да придаде на брокатената пелерина форма на сгънати ангелски криле — започваха от лопатките ми на гърба и се спускаха като водопад до пода. Ореолът върху главата ми бе сплетен от златисти нишки; лира в ръцете ми допълваше картината. Четиримата се споглеждахме, удивени колко странни и непознати изглеждат лицата ни зад маските.

Тази нощ щеше да ни въведе официално във висшето виенско общество. Поканите ни вписваха в близкия кръг на граф Прохазка; не е преувеличено да се каже, че се чувствахме нервни, дори разтревожени. Аз и Кете не бяхме общували с богаташи; бяхме дъщери на гостилничар. Опитът ни с парите се ограничаваше до монетите, успели да се задържат в семейното ковчеже. Макар и отрасъл сред състоятелни хора, Франсоа никога не се бе чувствал равен с тях. Цветът на кожата го лишаваше от достъп до благородническите среди, колкото и добре да бе усвоил обноските и привичките им.

Погледнах към Йозеф. Той продължаваше да ни отбягва. Непроницаемите му черти не издаваха нищо. По лицето му бе изписано показно безразличие, по-убедително от маската му. Негодувах, че никога не смъква това изражение.

Кете ахна.

— Вижте! — посочи развълнувана през прозорчето. — Имението на граф Прохазка!

Всички проточихме любопитно шии, докато каретата свиваше по алеята към портала. Зад увитата с бръшлян ограда от ковано желязо се издигаше стара сграда от сив камък, тъмно дърво и ромобовидно стъкло. Приличаше на абатство или на замък; високи заострени арки набраздяваха билото на покрива. В двора бликаше фонтан; жена с рибя опашка си играеше с водата, стичаща се по камъните. Имението се различаваше от внушителните палати край пътя. Изглеждаше далеч по-старо от тях, издигнато в друго столетие, в друг свят.

Спряхме пред главния вход. Лакей отвори вратата на каретата ни. Беше доста дребничък и изглеждаше някак сбръчкан и неспретнат. Чорлавата перука му стоеше накриво, кичурчета бели косми образуваха пухкав облак около главата му. Не бях виждала толкова стар и съсухрен лакей. Подаде ръка, за да ми помогне да сляза.

— Благодаря — кимнах и се постарах да не потръпна гнусливо.

Лакеят отвърна на усмивката ми. Мъждукащата светлина на факлата хвърляше зеленикави сенки по белезникавата му кожа.

— Добре дошли в имението на граф Прохазка, фройлайн — рече той. — Дом на безумци и фантазьори. Надявам се да останете доволна от престоя си при нас. — Сякаш отникъде извади цвете и ми го поднесе с широк жест. — Мисля, че ще ви хареса.

Взех цветето от разкривените му като рачешки щипки пръсти. Най-обикновен мак.

— Благодаря — повторих колебливо.

— Закичете се с него. За да имате вяра — заръча ми лакеят.

Вяра? Странна причина. Все пак му угодих и втъкнах мака зад ухото си. Забелязах други гости, пристигащи за бала, да носят алени цветя, забодени върху реверите и деколтетата на роклите — ярки тъмночервени петна, разцъфнали като кръв върху черно-белите им костюми. Лакеят се поклони и аз последвах бързо семейството си към входа, нетърпелива да се избавя от смущението.

Безумци и фантазьори. Застанах на опашката до Кете, Йозеф, Франсоа. Заедно с другите гости зачакахме домакините да ни приемат. Зад маските всички бяхме анонимни; множеството от хора, облечени само в черно и бяло, подсилваше усещането за недействителност. Участвахме в парад на фантастични чудовища и красиви създания. Бяхме късчета светлина и мрак. Стоях сред тях под смрачаващото се небе, завладяна от чувството, че всички ще изчезнем мигом.

Покровителят Ви е доста ексцентричен и има странни склонности.

Страх обви сърцето ми с ледени пръсти. Бяхме почти до входа.

— Готова ли си? — Кете стисна ръката ми.

Сините й очи изпъкваха сред морето от черно и бяло. Нервността й бе пропита с вълнение, моята — със страх. Опитах се да извлека увереност от възторжения й, слънчев нрав. Разчитах на тях да изпепелят дълбоките сенки на съмненията ми.

Усмихнах се и стиснах в отговор дланта й. Подадох поканите на лакея пред вратата и прекосих прага, гмурвайки се от сумрак в тъмнина. Под краката ми имаше нещо зърнисто. Погледнах надолу и забелязах дребни бели кристалчета.

Сол.

Не знам какво бях очаквала. Готически изваяния, вторачени злостно в мен откъм тесни ниши, овехтели и разнебитени мебели, подземен свят от необятни зали и коридори, обвити в патината на разрухата. Всъщност ни посрещна просторно мраморно преддверие. Домът на граф Прохазка напомняше по-скоро галериите и широките зали в двореца „Шьонбрун“ и други модерни виенски имения. Интериорът се разминаваше до такава степен с готическата фасада, че се почудих дали не сме влезли в грешна сграда.

Величествени стъпала водеха до втория етаж и отворените врати на балната зала. Тунел под витото стълбище изчезваше в непрогледни сенки. Над нас се носеха тихи трели на менует, преплетени с ромол на човешки гласове и приглушен тропот на стъпки върху дъсчен под. На горната площадка се възправяше каменен герб — символът на семейство Прохазка. Мак, обвит в бръшлян, заемаше центъра на четвъртит щит; вляво над него имаше изобразен град върху хълм. Мелузина върху скала над езеро красеше долния десен ъгъл. Женската фигура с рибя опашка, потопена във водата, напомняше изваянието сред фонтана в двора. Над щита, гравирано върху мрамор, се четеше мотото: HOSTIS VENTI FLORES DISCEDUNT.

Докато чакахме с другите гости да влезем в балната зала, прислужник дойде да вземе връхните ни дрехи. Свалихме тежките палта и наметките, но Йозеф поклати глава и прегърна калъфа с цигулката, сякаш е дете. Или щит. Носех партитурите си, а брат ми — инструмента, за да сме готови, ако графът поиска да свирим.

— Не искаш ли да танцуваш? — попита Кете.

— Не — тросна се Йозеф. — Не искам да танцувам.

— Гости сме, Йозеф, не наемни музиканти. — Сестра ми подбели очи. — Отпусни се и се забавлявай.

Той въздъхна с раздразнение и се отдалечи. Изчезна сред тълпата. С Франсоа се спогледахме. Той затвори очи и леко поклати глава. Намръщих се. Предстоеше дълга нощ, а още дори не бяхме влезели в балната зала.

От всички страни бяхме заобиколени от гости. Неудобната близост на десетки безлики непознати започваше да ме изнервя. Трепвах и сърцето ми подскачаше при най-лекия досег, все едно съм плашливо животинче. При последния ми бал бях обкръжена от гоблини и преобразени, ала черно-белите странници тук изглеждаха не по-малко страховити. В много отношения Виена бе по-чуждо и по-опасно място от Подземния свят. Плувнах в пот, макар че цялата ми кожа бе настръхнала.

— Мадмоазел?

Обърнах се. Франсоа ми протягаше ръка. Крайчецът на устните му се бе извил в съчувствена усмивка. Поех дланта му и на свой ред се усмихнах. Той не се отдръпна, когато на влизане в балната зала овлажнелите ми от напрежение пръсти се впиха в неговите. Благодарих му мислено за непоклатимата опора, защото помещението започваше да се люлее и клати като лодка в бурно море.

Когато прекрачихме прага, настъпи мигновена пауза в постоянното жужене на разговорите — протяжна колкото едно поемане на дъх, един прескок на сърцето. Стотици очи се насочиха към нас и ледено горещо усещане обжари кожата ми. Толкова лица, толкова хора, толкова очаквания. Разтреперих се. Пуснах ръката на Франсоа и тръгнах към укритието на сенките. Едва тогава забелязах, че гостите не са вторачени в мен, а във Франсоа. Тъмната му кожа на фона на искрящо белия костюм. Контрастът на дланта ми в неговата. Следвани от шепот, прекосихме балната зала. Чувство на вина се надигна от стомаха ми и горчилка заседна в гърлото ми.

— О, Франсоа, надявам се да запазиш поне един танц за мен — гласът на Кете прозвуча достатъчно силно, та всички наоколо да я чуят.

Шушукането секна. Кете се усмихна; лъчистите й къдрици, усукани като дяволски рога, просияха в светлината на свещите. Сестра ми бе най-красивото момиче в залата и хубостта й я обрамчваше с по-ярък ореол от техните отблясъци. Тя протегна длан към Франсоа — кралица на нощта, предлагаща съюз на слънчев принц.

Той не се поколеба. Поклони се ниско и улови ръката й.

— За мен е чест, мадмоазел.

Двамата се усмихнаха широко един на друг, оголили зъби в двусмислена гримаса, отправена към цялата зала. Стрелнаха ме с въпросителен, угрижен поглед. Кимнах им и те се плъзнаха към дансинга, за да се присъединят към другите двойки, увлечени в жизнерадостен квадрил. Черни и бели поли се въртяха над шахматните черно-бели мраморни плочки. Оттеглих се в дъното на залата, замаяна от напрежение. Имах нужда от чист въздух.

Тръгнах да търся място, където да се овладея и успокоя. Минавах от стая в стая в чудатия и фантастичен дом на загадъчния ми благодетел. Навсякъде обаче се натъквах на поредния странник, на поредната тълпа. Банкетни маси бяха отрупани с храна и ледени скулптури в невъобразими форми — крилати същества и рогати изчадия се стапяха капка по капка. По средата на една зала имаше механичен сребърен лебед сред сребърен поток, гъмжащ от рибки. Едрата птица люшна врат и улови рибка, подскочила над водата. Удивените зрители ахнаха дружно. Лебедът не се движеше сковано и на тласъци като другите автомати, изложени на показ пред големите къщи в града. Поразителната прилика с жива птица ми припомни историите на Констанце за умението на гоблините да майсторят какви ли не чудесии. Магически доспехи, изкусно изработени метални изделия, накити, облъхнати от добра или лоша магия. За привилегията да притежават едничко подобно съкровище мнозина бяха готови да водят войни, да проливат кръв и да похарчат несметни богатства. Запитах се колко ли струва този сребърен лебед.

Странностите не свършваха дотук. Цялата къща бе пълна с изумителни предмети. В ниша две сребърни ръце изливаха безспирен ручей от шампанско в изящна бездънна чаша. В друг ъгъл се таяха неописуеми бронзови скулптури без форма и смисъл… докато някой не се вгледа отблизо в тях и не забележи, че празното пространство помежду им изобразява крещящо лице. Вървях из помещенията; минавах край ослепителни младежи и почтени старци, поседнали да отморят крака и да размърдат уста. Търсех спокойствие, усамотение.

Ала не намирах. Клюки и въпросителни погледи изпълваха пространството като крилати насекоми, жужащи сред пушек от свещи и пудра от перуки. Мирис на пот и парфюм сгъстяваше въздуха и топлата му влага се стичаше в гърлото ми.

От зачервени вратове и задъхани пазви се надигаше горещина; вкиснат мускус от човешка плът ме обвиваше и душеше. Стори ми се, че с крайчеца на окото си зървам очи, черни като криле на бръмбар, и клонести пръсти. Оказаха се лъскави копчета на мъжки елек и мрежеста бродерия на женски корсет. Горчилката пак се надигна в гърлото ми, по-неудържима отпреди.

— Търсиш ли някого, дете? — попита плътен, мелодичен глас.

Обърнах се. Видях висока жена, облечена като зимен дух. Ослепителната й бяла рокля бе изкусно извезана с мъниста, създаващи илюзия за искрящ сняг. Държеше вретено и носеше маска на сбръчкана старица, някак странно несъвместима с дългата й лебедова шия. Единствено наситено червеният мак, забоден в корсета й — кърваво петно върху сняг — нарушаваше видението в бяло и сребърно.

— Н… не — заекнах. — Всъщност… да. Не… не точно. Брат ми е някъде тук…

Думите ми падаха една през друга, преди да успя да ги уловя; изсипваха се, изпреварвайки завихрения ми ум. Шумът наоколо долиташе затлачен, приглушен; музиката звучеше осакатена и неузнаваема, сякаш я чувах под вода. Образите пред очите ми трептяха и се стесняваха; близкото изглеждаше далеч, далечното — близко.

— Ето. — Жената повика келнер и взе две чаши, пълни с гъсто, рубиненочервено вино. — Пийни си, скъпа. Ще се успокоиш.

През мъглата от кръжащи мисли си спомних, че виното не ми понася. В паметта ми изплува предишният бал, когато бях отпила от бокал, поднесен ми от загадъчен странник. Обзе ме същата несигурност, същото чувство на неравновесие между смущението и вълнението, ала от вежливост приех питието. Отпих предпазливо малка глътка и се постарах да не издавам изненадата си от неочаквания цветен привкус.

За мое учудване виното наистина ме успокои; подейства като балсам на оголените ми, разранени нерви.

— Благодаря. — От устата ми блъвнаха капчици слюнка; избърсах я смутена. — Извинете, мадам.

Жената се засмя.

— Вкусът е богат. — През маската й ме наблюдаваха очи в цвят на свежа трева, поразително живи в лишената от багри стая. — За пръв път ли идвате на бал тук?

Подсмихнах се неловко.

— Толкова ли е очевидно?

Тя ми отговори със загадъчна усмивка.

— Забавлявате ли се, скъпа?

— Чувствам се пренаситена с впечатления — признах. — Търсех място за отмора. Глътка свеж въздух.

Зимната жена отметна непокорен кичур от косата ми зад ухото. Ръката ми се вдигна да подхване вехнещия мак, все още закичен там. Свойският жест на непознатата ме смути и замайването се върна отново. Озърнах се и забелязах, че всички край нас носят алено цвете, забодено върху костюмите им.

— Сигурна ли сте? Навън е доста мразовито — предупреди ме жената. — Ще ви придружа до частните апартаменти горе, ако имате нужда от усамотение.

— О, не, недейте. — Бузите ми поруменяха. — Просто… се сгорещих. Една разходка на открито ще ми се отрази добре.

Необикновените зелени очи ме изгледаха замислено.

— В градината на графа и графинята има лабиринт от вечнозелени храсти. Да ви заведа ли там?

— Да, моля.

Тя кимна.

— Следвайте ме.

Подадох чашата на услужлив келнер и тръгнах след жената в бяло през зали и коридори. Тя накуцваше — безформено стъпало се подаваше под ръба на роклята й, докато вървяхме към градината. Разбрах какво изобразява костюмът й. Фрау Перхта с лебедовия крак — взискателен коледен дух, който отмерва дали през изминалата година всеки е изтъкал полагащото му се платно. Коледа обаче отдавна бе отминала. Идеше пролет, утре започваха великденските пости. Странен избор.

Стигнахме до безлюдно помещение със стъклени врати към тераса.

— Градината е запусната — обясни с леко извинителен тон жената. — Неугледна и малко подивяла.

— Грозотата не ме плаши — отвърнах. — Харесвам непокорната природа.

Зелените очи ме измериха изпитателно, сякаш търсеха по лицето ми отговор на незададен въпрос.

— Да — жената ме погали с длан по бузата. — У теб има нещо странно.

Прокашлях се, отворих вратата и излязох на терасата, за да се отдръпна от ръката й.

— Не се бави, Елизабет — предупреди ме Фрау Перхта. — Нощта е дълга, а пролетта не е дошла.

Елизабет. Космите по ръцете ми настръхнаха.

— Откъде знаете…

Жената беше изчезнала. Вратата се бе затворила зад нея. Непрекъсната бяла линия обрамчваше терасата и излъчваше бледо сияние в лунната светлина. Преглътнах тежко, прекрачих солта и се слях с мрака.