С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (3)

Писмата

Получател: Маестро Антониус,

Париж

До: Франц Йозеф Йоханес Готлиб Фоглер

 

Мой скъпи Зеперл,

Казват, че Моцарт умрял в дъждовен ден.

Бог изглежда често оплаква покойните музиканти, защото изливаше ведра върху главите ни, когато полагахме татко в църковното гробище. Свещеникът произнесе молитвите надве-натри, явно за да се отърве по-бързо от пороя и калицата. Освен семейството ни единствените други опечалени бяха татковите другари от кръчмата. Разотидоха се още щом разбраха, че няма да има почерпка за помен.

Къде беше ти, братко мой? Къде си сега?

Татко ни остави немалко наследство, Зеп — музика, да, но най-вече дългове. Аз и мама дълго пресмятахме как да изплатим дължимото с това, което имаме. Водим битка да не се удавим, да останем над водата, но странно приемницата лека-полека ни тегли към дъното. Едва свързваме краищата, а краят не се вижда. Успяхме все пак да погребем татко в църковното гробище. Костите му поне ще почиват до предците му, а не в бедняшкото гробище извън града. Поне, поне, поне.

Иска ми се да си тук, Зеп. Трябваше да бъдеш тук.

Защо мълчиш?

От шест месеца няма ни дума от теб. Навярно писмата ми не успяват да те догонят — закъсняват с една спирка, с един град. Затова ли не пишеш? Защото вече си поел нанякъде за следващ концерт? Знаеш ли, че татко е мъртъв? Разбра ли как Кете разтрогна годежа с Ханс? А Констанце от ден на ден става все почудата. Мама — нашата издръжлива и разумна майка плаче, когато си мисли, че не я виждаме. Или ме наказваш за моето мълчание, докато бях в Подземния свят?

Толкова съжалявам, скъпи братко. Ако можех да напиша хиляди песни и хиляди думи, всяка щеше да ти казва, колко се разкайвам задето не изпълних обещанието си пред теб. Дадохме си дума разстоянието да не ни разделя. Дадохме дума да си пишем и да споделяме музиката си притворена върху лист с мастило, или с кръв. Наруших обещанието. Остава ми единствено надеждата да ми простиш. Толкова много имам да ти разказвам, Зеп и искам да чуеш всичко.

Моля те, пиши скоро. Мама тъгува за теб. Кете и Констанце тъгуват за теб, ала аз тъгувам най-много.

Твоя винаги любяща сестра, композиторката на Горския цар

Получател: Маестро Антониус

Париж

Да се предаде на: Франц Йозеф Йоханес Готлиб Фоглер

 

Мой скъпи братко,

Пак смърт, пак погребение, пак помен. Миналата седмица намериха мъртва в леглото фрау Берхтолд. Устните й бяха покрити със скреж, сребрист белег опасвал гърлото й. Помниш ли фрау Берхтолд, Зеп? Хокаше ни, задето пълним главите на добрите селски дечица, възпитани в страх от Бога, с ужасяващи истории за Подземния свят.

Сега я няма.

За един месец тя е третата, отишла си така. Всички се боим от чумата, но Господ явно ни е изпратил нечуван мор. Без обрив, без посинели подутини, без видими признаци на болест. Мъртвите наглед са невредими и недокоснати, с изключение на сребърните целувки по устните и шията. Нищо не обяснява как са се споминали; има млади и стари, мъже и жени с крепко и разклатено здраве, с трезв и помътнен разсъдък.

Затова ли не пишеш? Здрав ли си, невредим и непокътнат? Жив ли си изобщо? Или следващото писмо с твоето име върху плика ще донесе само покруса и ново погребение?

Селските старци мърморят като зли пророци.

„Клеймото на гоблините — казват. Дяволско дело. Помнете ни думата, чакат ни беди“.

Клеймото на гоблините. Сребро по шията. Скреж по устните. Не знам какво вещае това. Някога вярвах, че любовта има достатъчно сили да върти колелото на света. Достатъчно сили, за да надскочи старите закони. Но в затънтеното ни, скучно селце вече съм виждала как редът и разумът бавно рухват, как забравени обичаи потушават пламъка на здравомислието. Сол има пред всяка врата, по всеки праг. Дори стария пастор посипа стъпалата на църквата, за да я предпази от злото — бели линии, замъгляващи границата между святото и суеверието. Констанце не помага. Напоследък не е никак разговорлива. Вярно, баба ни никога не е била бъбрива, но се тревожа за нея. Рядко излиза от стаята си, а излезе ли, не знаем кое от лицата си ще ни покаже. Понякога е с бистър ум, остър поглед и избухлив нрав, както винаги, ала все по-често сякаш живее в друга година, друга епоха.

Вечер Кете или аз надлежно оставяме поднос с храна на стълбищната площадка пред вратата и. Сутрин я намираме недокосната. От хляба и сиренето са останали няколко залъчета, капки мляко осейват пода като дири от стъпалата на феи, ала Констанце изглежда се изхранва единствено със страх и вяра в Горския цар.

Вярата не е достатъчно препитание.

„В кръвта и тече лудост — повтаря мама — Мания и меланхолия.“

Лудост.

Мама казва, че татко пиел, за да прогони демоничните въртопи, вилнеещи у него. Дядо му, бащата на Констанце, се удавил в чашата. Разбрах едва когато моите демони се развихриха.

Понякога се страхувам, че у мен се разразява буря от лудост, мания, меланхолия. Музика, вълшебства, спомени. Въртопът бушува около истината, която не искам да призная. Не заспивам, ужасена от знаците и чудесата, явяващи ми се, когато се събудя. Бодливи лозници се вият край клони, невидими черни нокти дращят свирепо, кръв разцъфва по листенцата на цвете.

Иска ми се да си тук. Ти винаги успяваш да дадеш посока на заблудените ми, зареяни мисли и да подредиш необузданите картини на въображението ми в красива градина. В душата ми има сянка, Зеперл. Не само мъртвите са белязани от гоблините.

Помогни ми, Зеп. Помогни ми да разбера себе си.

Винаги твоя, композиторката на Горския цар

Получател: Маестро Антониус, Париж

Да се предаде на: Франц Йозеф Йоханес

Готлиб Фоглер

 

Любими братко,

Сезоните се сменят, но нито дума от теб. Зимата си отиде, ала топлината идва бавно. Дърветата зъзнат, брулени от вятъра и голите им клони не смеят да се разлистят. Въздухът вече не мирише на лед и мъртвило и все пак ветрецът не довява ухание на влага и светлина.

От лятото не съм стъпвала в Дъбравата на гоблините, а пианото в стаята ти не е докосвано, откакто татко умря.

Не знам откъде да подхвана, мой братко. Два пъти наруших обещанието си. Първо потънах в дън земя, после спрях да пиша. Не думи, а ноти. Хармонии, а корди. Сонатата „Първа брачна нощ“ е недовършена, финалът — несъчинен. Смених й името — „Сватбена соната“. Когато слънцето се издига високо на небосклона и озарява света, намирам хиляди оправдания да не композирам в прашни ъгли, в счетоводни тефтери, в хамбари, в килера с брашно и масло, сред дребните грижи в странноприемницата.

В мрака обаче отговорът е друг. В часовете между вечерния сумрак и зазоряването, когато гноми и духчета лудуват из горите причината е само една — Царят на гоблините.

Не ти казах истината, Зеп. Исках да ти разкажа цялата история очи в очи. Мислех, че съм неспособна да я напиша, защото думите не стигат. Все пак ще се опитам.

Някога, много отдавна, момиченце свирело в гората. Малко момче слушало музиката му. Тя била дъщеря на гостилничаря, той — Цар на пакостливите, ала и двамата не били съвсем каквито изглеждали, защото нищо не е просто както във вълшебна приказка.

В продължение на година бях невяста на Царя на гоблините.

Това не е приказка, братко мой, а самата истина. Преди две зими Горския цар отвлече сестра ни, а аз тръгнах да я търся в Подземния свят.

И открих себе си.

Кете знае. Кете знае по-добре от всякого какво е да си погребан в селенията на гоблините. Сестра ни, обаче не би разбрала каквото ти ще разбереш: не бях заключена в тъмницата на Горския цар. Бях Царицата на гоблините по своя воля. Сестра ни не знае, че сама избрах да остана при чудовищния й похитител. Не избягах от хищническите му лапи, той ме пусна да си отида. Пусна ме.

Дълги години седяхме в краката на Констанце и слушахме историите й, ала тя нито веднъж не ни разказа какво сполита похитените. Никога не спомена, че Подземния свят на гоблините и Горната земя са тъй близо и тъй далеч, както двете страни на огледалото. Всеки отразява другия. Живот за живот. Със смърт на Девойка се изкупува пробуждането на заспалата мъртвешки сън земя. Зимата си отива, настъпва пролет. Констанце не ни обясни.

Трябваше обаче да ни каже, че не животът върти колелото на света, а любовта. Пазя я ревностно, защото тя е обещанието, позволило ми да напусна Подземния свят. Да напусна него, Царя на гоблините.

Не знам как свършва историята.

О, Зеп! Трудно е, много по-трудно, отколкото мислех, да посрещам всеки ден така — сама и с преляло от обич сърце. От цяла вечност не съм стъпвала в Дъбравата на гоблините, защото не бих понесла разкаянието и необятната самота. Отказвам да се обрека на половин живот, изпълнен с блянове и съжаление.

Всяко споменаване, всеки спомен за часовете в Подземния свят, прекарани с него, с моя Цар на гоблините, е мъчение. Как да продължа напред, преследвана от призрачни видения? Усещам го, Зеп, чувствам присъствието на Царя, когато свиря и съчинявам Сватбената соната. Дланта му докосва косата ми. Устните му докосват бузата ми. Гласът му шепне името ми.

В кръвта ни е заложена лудост.

Изпратих ти листовете със Сватбената соната, с надеждата да вникнеш в музикалната тема и да обобщиш идеите. Но си плащам за простъпките. Заминах и сега е редно да напиша финала. В самота.

Искам да избягам надалеч. Искам да живея с цялото си същество. Искам живот, пълен с музика с ягодов и шоколадов вкус. С възторг и приемане. Тук не мога да го намеря.

Ти си моето упование, Зеп. Единствен ти ще ме разбереш. Моля се да разбереш. Не ме оставяй сама с мрака.

Моля те, пиши. Моля те. Моля те.

Твоя в музика и лудост: Композиторката на Горския цар

До: Мария Елизабет Ингеборг Фоглер

 

Маестро Антониус е мъртъв. Във Виена съм.

Ела веднага.