С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (31)

2
Отвътре навън

Няма болка, само въздишка на облекчение. Прорязвам клетката от кости около свещицата и бръквам вътре. Пламъкът е дързък и непоколебим. Вдигам го нагоре и осветявам пространството край мен.

Пещерата е изчезнала. Съвсем сама съм. Върнала съм се във виенското имение на граф Прохазка. Отново съм в лабиринта, но храстите са спомени, пътеките — разцъфнали макове. Стъпвам по душите на откраднатите и пожертваните. Мисли се пукат под краката ми като мехурчета и оставят късчета чувство зад мен. Цветята шепнат имената им.

Лудвиг

Аделаида

Ерик

Самуел

Магда

Търсейки изход от лабиринта, осъзнавам, че газя в река от кръв между дедалови стени от кости. Живите храсти пулсират, туптят и дишат, топли и лепкави на допир. Като кожа. Като оголена плът.

Ich bin der umgedrehte Mann.

Аз съм преобърнатият мъж.

Центърът на лабиринта излъчва сияние. Загърбвам мрака и тръгвам към светлината. Коридорите на лабиринта се разширяват. Озовавам се на място, наподобяващо балната зала в имението „Сновин“ — красива и висока катедрала от искрящо стъкло и огледала. Слънчева, лунна и звездна светлина от други светове нахлува през прозорците, прашинки блещукат по гредите като фенери на феи от Подземния свят. Съкровено място, убежище — светая светих на сърцето ми.

По средата има олтар — бронзов потир с масло върху дървен постамент, изваян във формата на дърво. Докосвам маслото с пламъка на свещта и го запалвам, питайки се дали ще срещна своя двойница — жрица, оракул или царица.

Никой не идва.

Сама съм. Огледалата край мен отразяват единствено неугледното ми същество.

Едно от отраженията ме привиква с пръст. Подчинявам се и тръгвам към девойката в стъклото. Отдавна съм се примирила с липсата на привлекателност, но се смущавам от образа си в огледалото. Взирам се в лицето си с нови очи — хем по-критична, хем по-снизходителна към чертите си. Безволевата заострена брадичка, конският нос и тънките устни са си по местата, но одухотвореният поглед и високите скули са нещо ново. По-скоро ми изглеждат нови, защото виждам първо тях, когато проговарям. Първото, което виждат хората.

Коя си ти, пита отражението.

— Лизл — отговарям.

Тя поклаща глава. Коя съм аз?

Примигвам. Спомням си отдавнашен разговор — игра — с Царя на гоблините.

Аз съм момиче с музика в душата. Сестра, дъщеря, приятелка, закриляща пламенно всеки, който ми е скъп. Обичам ягоди, шоколадова торта, минорни песни, моментите на затишие сред ежедневните задачи и детските игри.

— Ти си Елизабет, цяла и непокътната — казвам на отражението си.

Усмивката й е тъжна. Наистина ли?

Наистина ли? Обръщам се към друго огледало и виждам своите лица — момиче с музика в душата, дъщеря, приятелка, сестра. Всички те са част от мен, съставляват ме в цялост, ала едва сега разбирам как съм се разкъсвала, неспособна да проумея как да ги сглобя в едно.

Има огледала и прозорци. През прозорците виждам други светове, друг живот; виждам най-обичните ми сродници и приятели. Мама, Констанце и татко са заедно, Франсоа и Кете се отразяват под различен ъгъл. От всички красиви картини обаче, разкриващи ми любимите хора, само Кете гледа право към мен.

Лизл, казва тя.

Държи пръстен. Присвивам очи и различавам сребърния пръстен с вълча глава, който хвърлих в езерото Лорелай — пръстенът, даден ми от моя съзерцателен млад мъж като обещание.

Пазя тайната ти, промълвява сестра ми. Пазя теб. До деня, когато се върнеш при мен, ще пазя сърцето ти.

Ръцете ни се срещат длан в длан върху стъклото. Главите ни кимат в унисон.

Светлината в прозореца на сестра ми гасне, но свещичка продължава да гори.

Тръгвам бавно през залата. Вглеждам се във всеки прозорец. Искам да зърна брат ми и Царя на гоблините. Не ги намирам обаче, защото огледалата ми показват калейдоскоп от хиляди спомени.

Търсиш на грешно място, казва отражението ми.

— Къде да търся? — питам.

Не във външния свят, отговаря ми. В себе си.

Тогава разбирам.

Йозеф и Царя на гоблините не са самостойна цялост; двамата живеят в сърцето ми. Нереални марионетки от сенки и плът. Не ги виждам, отделени от мен, защото те са основата, която ме крепи.

Избирай, настояваха старите закони. Плати цената и другият е свободен.

Жертвата не е платена с моята кръв. Нужна им е душата ми. Избирайки между Йозеф или Царя на гоблините, преценявам от кого бих се отказала — от брата или от любимия. Кого ще дам — градинаря на сърцето ми или безсмъртния ми любим? Какво ще жертвам — състраданието или милосърдието?

Състраданието е за Йозеф — неканен, неочакван, нечакан гост в нощта, когото съм хранила, обличала и обичала като своя кръв. Обичта към брат ми ме облагородява, макар напоследък все да не успявам да покажа добротата си — и пред него, и пред себе си.

— Съжалявам, Зеперл — прошепвам на отражението си.

Девойката в огледалото затрептява и силуетът й се променя. През мен застава подхвърлено дете с чертите на брат ми и с гоблински очи. Усмихва се и сочи с брадичка над рамото ми. Обръщам се към друго огледало.

Съзерцателният ми млад мъж.

Не е съществото, което оставих в пещерата при брат ми и старите закони. Този човек е различен — по-млад, с ведро лице и очи в два цвята, живи и ярки, сякаш току-що излезли изпод четката на художник. Не е и съвсем съзерцателен въпреки сериозното изражение и строгото облекло. По лицето му играе палава усмивка, устните са иронично поприсвити, ала в дълбокия му поглед има мъдрост, неподвластна на времето — и знание, и опит.

— Кой си ти? — прошепвам.

Той ми кимва. Знаеш кой съм, Елизабет.

— Ти си мъжът с музика в душата. Онзи, който ми показа как да се върна при себе си, когато бях изгубена в гората. Мой учител, другар в игрите, приятел. — Задавят ме хлипове, надигащи се в гърлото ми. — Разреши ми да си простя, че не съм безупречна, не съм безгрешна, не съм друга.

Брат ми е добротата, Царят на гоблините — моето милосърдие. Поглеждам ги. Как да избера? Невъзможно е. Имам древно оръжие, ала как да изтръгна сърцето си и да оцелея?

Йозеф пристъпва напред с протегната ръка. Царя на гоблините също пристъпва напред — огледален образ на брат ми. Пресягам се към двамата и очертанията им се размътват, сливат се. Вече не различавам кой е добротата и кой — милосърдието. Навярно са едно. Или нито едното.

Избирай.

Продължавам да чакам. Колебая се. Не искам да ги пусна. И двамата.

Избирай.

 

 

Кръвта на девойката рукна по пода на пещерата. Кръгът в пурпурен, ален и яркочервен цвят се разля нашироко. Подхвърленото дете се хвърли напред с крясък и сложи длан върху сърцето, за да спре кръвта.

— Помогни ми! — извика на мъжа върху мраморния подиум. — Помогни ми, моля те!

Мъжът пристъпи към него — блед, отмалял, с подкосени крака. Царят на гоблините. Силата на стария закон вече не барабанеше във вените му и той изглеждаше странно смален. Не толкова страховит, не толкова нечовешки, просто не толкова. През целия си живот на простосмъртен подхвърленото дете бе слушало истории за този призрачен мъж, способен да усуква пространството и времето, и законите на реалността, позната на белия свят. И все пак Царят на гоблините, застанал пред него, не е мит. Той е просто мъж. Подхвърленото дете го намрази леко заради това. Царят на гоблините застана до девойката и прихлупи дланите на младежа със своите. Заедно двамата притискаха гръдта й и усещаха туптенето на сърцето й.

— Моля ви — подхвърленото дете се обърна към преплетените гоблинови ръце, зъби и очи, втренчени безразлично, безучастно, безлично в него. — Кажете ми какво да направя?

Да направиш ли, безименний?, учуди се легионът от гласове. Какво? Да й спасиш живота ли? Късно е. Тя избра.

— Искаше да ме спаси! — Подхвърленото дете се обърна към Царя на гоблините. — Защо я остави да умре?

Не го вини, отвърнаха старите закони. Той е празна черупка. Изядохме душата му. Вече няма какво да даде.

Подхвърленото дете отметна глава и изкрещя.

От гърчещата се маса изпълзяха две момичета гоблини. Ръце се протегнаха и хванаха глезените, китките им, каквато част от тялото им успяха да докопат. Момичетата бяха решени да се освободят. Хапеха и дращеха, и си проправиха път до подхвърленото дете и Царя на гоблините.

— Безименний — изрече по-стройната с тяло на фиданка и корона от клони, оплетени в паяжини, — има начин да я спасиш.

Мълчи!, изреваха старите закони.

— Този е дал всичко. — Другата, нисичко същество с щръкнала на бодли коса, посочи Царя на гоблините. — Вече няма нищо… Ти обаче имаш, безименний. Имаш.

Подхвърленото дете погледна към мъжа, застанал до него. Царят на гоблините клатеше глава — в знак на отчаяние или несъгласие.

— Той не бива да плаща цената.

— Каква цена? — настоя подхвърленото дете.

— Вечност — прошепна Царят на гоблините. — Безкрайно мъчение.

Подхвърленото дете се вкамени. Разбра каква саможертва се очаква от него, какво искат старите закони.

Крал.

— Не, Йозеф — рече мъжът. — Тя не би понесла да те изгуби. Елизабет никога няма да ти прости.

Йозеф. Откраднатото име, лицето и животът, които си бе присвоил. Пълничкото сладко бебе, умряло от скарлатина, преди да е имало шанс да живее. Подхвърленото дете съзря възможността и я грабна. Заел мястото на момченцето в люлката, стана брат на Лизл.

— Какво да направя? — отрони подхвърленото дете и се обърна към лика, изтъкан от кошмари. — Как да я спася?

— Не невяста е нужна, за да пробуди света — отговори обрасналото с клонки момиче. — Нужна е доброта.

Царят на гоблините я изгледа остро.

— Говори по-ясно, Тисл.

Гоблинското момиче затрепери, разтърсено от страх и нетърпение.

— Само човек, даден доброволно и с цяло сърце на Подземния свят, разбира истинската разплата и я предлага с радост.

— Добротата, безименний — обади се гоблинското момиче с щръкнала коса, — е способността да обичаш света в цялост. Без оглед на себе си, на личните си желания. Първият Цар на гоблините разбирал това.

Мъжът застина.

— Тогава каква е ролята на невястата, Туиг? — попита той. — Защо е нужно да се пролее невинна кръв, та светът да се пробуди?

Подхвърленото дете чу неизречените думи: Защо трябваше да страдам? Защо трябваше да страда тя?

— Жертва, направена с половин сърце, е с половин цена — отговори Туиг. — С измама ви отредиха трона, Ваше Величество. С измама отнеха трона на първия Цар на гоблините.

— Кой го подлъга? — попита подхвърленото дете.

Гоблинските момичета се спогледаха.

— Не изричаме името й — поклати глава Тисл.

Първата Царица на гоблините.

— Тя го обикна — продължи Туиг. — И прояви себичност. Той я пусна да си върви, ала тя се върна в Подземния свят да си го вземе. Да го открадне. Замени го с хленчещо момче. Страхливецът не издържа и два пъти да вдиша, преди да си намери заместник.

— Но ти, безименний — прошепна Тисл, — ти разбираш какво е да обичаш света в цялост. Бил си сред смъртните, живял си с тях. Дори си ги обичал по единствения начин, който познаваме ние от Долната земя. Отдалеч. Безстрастно. Ала това не значи, че не обичаме дълбоко.

Подхвърленото дете се втренчи в камата в дланта на сестра си. Нейната кръв обливаше острието.

— Аз нямам душа — отрони то.

— Тя ти даде име — промълви нежно Тисл. — Ти го взе и си извая душа.

Зеперл.

Мъжът поклати глава, ала не продума. Подхвърленото дете взе оръжието от ръката на сестра си.

— О, Йозеф. — В разноцветните очи на мъжа имаше сълзи; в синьо-зелените им дълбини се четеше дълбоко състрадание. — Не бива да го правиш.

Но подхвърленото дете бе взело решение.

— Грижи се за нея — прошепна. — Тя заслужаваше да я обичат. Мъжът кимна безмълвно. Йозеф го чу: Ще се грижа. Давам дума.

Старите закони проследиха със зорки очи как подхвърленото дете хваща камата.

И я забива в сърцето си.