С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (26)

2
Сега той принадлежи на Горския цар

Фройлайн? Фройлайн!

Две длани стиснаха раменете ми.

Просъсках и отскочих наежена като подплашена котка. Ударих нещо меко. Последва приглушен стон и ръце се сключиха около китките ми.

— Фройлайн? — повтори гласът. — Всичко е наред, скъпа. Успокой се. В безопасност си.

Думите се повтаряха с шушнене и утешителният настойчив звук ми помогна да събера в едно раздробените части на съществото ми.

През мъглата от страх и лудост изплува лице. Кръгли розови бузи, очи като лъскави черни копчета, щръкнали оловносиви бакенбарди, обрамчили угрижено извити устни.

Граф Прохазка.

— Нина! Донеси на младата дама нещо за пиене. Чай ли, или нещо по-силно.

Едва сега забелязах икономката. Стоеше зад господаря си с тревожно изопнато, широко лице. Тъмните й очи се ококориха при вида на кръвта, стичаща се по изпочупените огледала, дланите й се вдигнаха и закриха устата й с престилката.

— Нина! — Графът повтори разпореждането на бохемски. Прислужницата се съживи. Поклони се рязко и се втурна нанякъде с цялата пъргавина, на която бе способно тялото й.

— Добре ли си? — Графът се втренчи в мен. Очите му обходиха почервенелите ми, мокри от сълзите бузи, подутите клепачи, разрошената коса. После се спуснаха към свлечения корсет, разкъсаните поли и гневните алени ивици по целите ми ръце. — Какво е станало?

Не ми бяха останали никакви защитни сили, нито капка достойнство да ме подпре. Все някак обаче щях да си задържа езика зад зъбите и да смълча безумието, ако домакинът ми не ме наблюдаваше с такова нежно съчувствие и разбиране. Нищо не раздробява по-бързо бронята ми от състраданието и добродушието и не след дълго всяка подробност от дните ми се изля в словесен порой. Процепите в щита ми зинаха широко. Бях открита и беззащитна, ала ми беше все едно. Графът слушаше безмълвно несвързания разказ за разрива ми с Йозеф; за презряното ми, безразсъдно пренебрежение към всичко, освен себичното ми, недостойно Аз; за мрачния ми копнеж по Царя на гоблините; за страховете ми, че се превръщам в бреме, защото кой би носил тежестта на противната ми душа, изтъкана от лудост и разюздани чувства. Разказах му всичко и нищо, неспособна да обуздая мислите си в някакво подобие на порядък.

Нина се върна с поднос. Върху него имаше чай, сладкиши и малка гарафа с тъмнокафява течност. Графът ме поведе към пейката пред клавесина и освободи икономката. Собственоръчно напълни чашата ми с чай.

— Какво е това? — Спрях го, преди да отлее в нея от стъкленицата със загадъчното питие.

— Макова настойка — отговори графът. Забеляза ужасеното ми изражение, остави шишето и ми подаде чашата с чист чай. — Не искам да ви навредя, фройлайн, кълна се в живота на брат ми Лудвиг.

Чашата застина пред устните ми.

— Брат ви?

Той кимна.

— Да. Имах близнак. Роден съм пръв, седем минути преди него.

Оставих чашата. Имаше тъга в очите на графа и униние в тона му, макар раменете му да бяха изопнати от сдържано напрежение. Той бе по-големият брат. Усетих споделеното ни чувство за отговорност и негодувание от ролята, полагаща се на първородните.

После се намръщих.

— Имахте?

Едва след момент графът разбра въпроса.

— О… — Посегна да си сипе чай, но Нина бе донесла само една чаша. Завъртя шишето с опиума. — Да. Умря на двайсет години.

— Съжалявам — прошепнах.

Графът кимна тъжно.

— Разбирате, фройлайн. Как изпълняваме и същевременно се задушаваме от вмененото ни задължение. Стремим се да опазим живота и сърцата на по-малките си братя и сестри, колкото и да са неблагодарни. Имах брат близнак, но съм роден пръв. От мен се очакваше след смъртта на баща ни да стана следващият граф Прохазка и Сновин. И да закрилям брат си, разбира се.

Пак взех чашата с чай и предпазливо отпих глътчица. Беше лайка, само лайка. Отпих по-смело.

— Провалих се. — Графът погледна изпитателно към гарафата с макова настойка. — Не успях да изпълня дълга си и Лудвиг плати цената.

Като Йозеф. Докоснах ръкава на графа. Той не забеляза жеста.

— Брат ми беше… особен — продължи бавно. — Докоснат от елфите, както биха казали навремето. Ту е при теб и те наблюдава с проницателни очи, ту се зарейва в сънища наяве. Виждаше гоблини, феи и елфи. Завиждах му за този дар. Макар семейството ми да е охранявало границата между тукашния и подземния свят, малцина от рода Прохазка — ако изобщо е имало такива — са били част от вълшебството.

— Какво имате предвид?

Графът отвори гарафата с опиум. Въпреки подозрителни ми поглед надигна шишето и отпи жадно. Стъписах се. Да го спра ли, ако има опасност да се убие? Не бях лекар, но мислех, че толкова много опиум няма как да не отрови кръвта му. Той избърса устни, прибра празната стъкленица в джоба си и се обърна към мен. Тъмните му очи изглеждаха още почерни и лъскави, сякаш овлажнели от беладона.

— Ние сме обикновени простосмъртни — подхвана той. — По природа или по съдба. Навярно се изисква по-особена умствена нагласа, та човек да изтърпи влудяващите чудеса на Сновин. Потомците на рода ни обаче винаги са били сенешали и стражи на наследниците на първата Царица на гоблините.

— Храбрата девойка.

Устните му се разтегнаха в усмивка, изразяваща горчива самоирония.

— Така ли я наричаш? Странна представа имаш за смелостта, фройлайн. Ако под храброст разбираш касапница, бих се съгласил с теб.

Струваше ми се невъзможно да говори за сияйното потекло на съпругата си.

— Знаеш ли какво се изисква, за да избягаш завинаги от старите закони? — Думите на графа излизаха пресекливо през вдървените му устни, все едно се бореше с желанието на собственото си тяло да го накара да млъкне.

— Графинята спомена, че в кръвта й е заложена древна защита — отговорих бавно. Ледени капки се стичаха по гръбнака ми; погледнах към вратите на балната зала, питайки се дали не е време да извикам Нина. — Заради стореното от първата Царица на гоблините, след като напуснала Подземния свят — сбърчих чело. — Така и не ми обясни какво е направила всъщност.

Графът се засмя, но смехът прозвуча сурово, язвително.

— О, дете. — В гласа му имаше искрено съчувствие, — нищо не е безплатно. Живот за живот. Смърт за пролет. Знаеш.

Знаех. Нервната пот се превърна във вада от страх. Спомних си разговора с графинята по пътя към стария манастир — как старите закони наказали Царя на гоблините, задето я пуснал да си отиде. Как храбрата девойка открила името му и се върнала в Подземния свят, за да го спаси, да го освободи. Помислих си за моя любим цигулар, за скъпите ми познати очи, погубени от студа, нощта и леда. Дори да успеех да открия името му и отключа душата му, обичах мъжа и желаех чудовището. Как да освободя единия, без да изгубя другия?

— Лудвиг бе по-добрият близнак. — Графът прекъсна мислите ми с изненадваща смяна на темата. — Добрият, чистият брат. Някои го наричаха докоснат от елфите, подлеците го нарочиха за глупак. Несхватлив. Луд.

Не ми се понрави накъде поема историята, но домакинът ми продължи упорито, без да поглежда към мен, с очи, насочени право напред, втренчени не в нещо видимо, а навътре.

— Някога бяхме повече. Сродените с Горския цар, имам предвид. Науката и разумът обаче обезкръвиха редиците ни. Сега сме само лудите, боязливите и повярвалите. Дори семейството ми, обречено да пази границата между световете, остави „Сновин“ да рухне. Нямаше кой друг, разбираш ли? Нямаше кой друг да плати цената.

— Каква цена?

Той ме погледна остро въпреки опиума, кръстосващ из ведите му. Маковите видения не замъгляваха ума на графа. Мислите му течаха гладки и бистри, съсредоточени в настоящето. Твърде ясни. Започвах да разбирам защо е посегнал към стъкленицата. Тежестта на вярата бе твърде голяма, та човек да я понася със собствени сили.

— Невинна кръв.

— Какво? — сепнах се.

Бавна, сладникава усмивка се разля по лицето на графа като кръв във вода.

— Елена ти е казала за древната защита. Кръвта е част от нея, да. Ала не нейната. Свирепите ловци и старите закони все още я смятат за отклонение, нарушителка на древния ред. Първата Царица на гоблините им е отнела не само жертвата, но и самия Горски цар. За наказание ще преследват нея и потомците й до края на света, ако не плати с кръв.

Прозрението се надигаше у мен — неизбежно, неумолимо прозрение, срещу което не исках да застана очи в очи. Не още. Не сега.

— Чия кръв? — прошепнах.

Графът извади празната стъкленица от джоба си. Втренчи си мечтателно в нея, търсейки незастигналата го забрава.

— Тогава бе по-лесно — промърмори. — Когато имаше кой да поднася хляб и мляко в дар на гоблините и вълшебните същества. Когато властваха суеверията, а не науката. Повярвалите бяха лесна плячка.

С нарастващ ужас си спомних предупреждението на Кете: „Кръв на повярвал, дадена мимо волята му, запечатва границата между световете.“

Представих си поляната с макове край имението „Сновин“. Душите на откраднатите от свирепите ловци — така бе казала сестра ми. Душите на повярвалите.

На пожертваните.

— Постепенно обаче повярвалите вникнаха в делата ни — продължи графът. — И се скриха под земята — изкиска се. — В селенията на Горския цар, но тук, на белия свят. По пътищата на сенките потънаха в мрака. И ние се обърнахме към своите.

Кръвта ми се смръзна в жилите.

— Лудвиг?

Очите му с разширени зеници се впиха в моите.

— Той все пак бе сроден с Горския цар.

Ахнах. Дланите ми литнаха нагоре и закриха устата. Помниш ли историята за девойката, която взели под крилото си?

— Ами… Аделаида? — преглътнах тежко. — Загиналото момиче… наистина ли ви бе дъщеря?

Графът завъртя празната стъкленица. Не отговори и това бе от ясен по-ясен отговор.

— Как умря тя? — попитах.

— Удави се — прошепна графът. — В езерото Лорелай. Те винаги се връщат, знаеш. Подхвърлените деца.

Бях поразена.

— Подхвърлените деца ли?

Той кимна.

— Беше красива — Въздъхна. — Прелестно бебе. Дойде и си отиде. Еднодневка. Бдяхме над нея. Елена и аз. Пазехме я. Но накрая тя поиска да се върне у дома.

Йозеф.

— Тръгвам! — скочих на крака. — Трябва да намеря брат ми. Трябва да го спася.

— Не можеш да направиш нищо — подхвърли тъжно графът към гърба ми. — Сега той принадлежи на Горския цар.