С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (6)

3
Лудите, страховитите, повярвалите

Солта се изчерпваше.

Гостите се оплакваха от безвкусната храна, но нямахме нито време, нито средства да попълним запасите, разхитени от Констанце. Все пак известно време се справяхме някак. Не след дълго обаче Кете ми подшушна, че не е останала сол дори за хляба. Явно бяхме в безизходица.

— Какво ще правим? — прошепна сестра ми, докато оглеждахме припасите в мазето.

Имахме брашно, картофи, лук и мариновано месо за няколко седмици и кажи-речи нищо друго. Откакто татко бе умрял, месарите, пекарите и пивоварите от селото отказваха вересия на вдовицата и дъщерите му. Искаха да им се плаща веднага.

— Не знам.

Разтрих слепоочия, за да потуша надигащото се главоболие. Не бях спала добре. Измъчваха ме сънища, разбягали се в утрото. Когато отворих очи, виденията се разтопиха като снежинки, ала смразяващата слана на безпокойството остана дълго след пробуждането.

— Наистина ли нямаме никакви пари?

Кете ме погледна с раздразнение. Знаех не по-зле от нея, че ковчежетата ни отдавна събират прах. Странноприемницата задържаше печалбата както сито — вода.

— Да помолим ли Ханс да ни заеме сол? — предложих.

Кете застина. Откакто бе разтрогнала годежа, рядко виждахме стария ни семеен приятел. Ханс се бе оженил за далечна братовчедка от Мюнхен. Чакаха бебе през пролетта. Не, не биваше да молим Ханс. Не сега.

— Дали… дали да не потърсим помощ от енорията? — проточи Кете.

Сбърчих чело.

— Да приемем милостиня ли?

Сестра ми замълча.

— Имаме ли друг избор? — промълви.

— Не сме просяци!

— Все още.

Макар и изречени кротко, думите се забиха като стрела в гърдите ми.

— Йозеф може… — не довърших.

— Какво? — Очите на Кете пламнаха. — Да ни изпрати пари ли? Как? По какъв начин? — Поклати глава. — Брат ни е без работа и без учител. Няма как да го приберем вкъщи, нито ние да отидем при него. Йозеф е в безизходица, Лизл, като нас.

Зеперл. Сърцето ми се сгърчи от болка при мисълта колко далеч е брат ми. Сам ли е? Уплашен ли е? Скърби ли? Или е объркан? Йозеф бе раним. Разчиташе на един-единствен приятел — Франсоа. Какво ли ги чака и двамата без закрилата на маестро Антониус? Възможно ли е да отида при тях? Във Виена. Да се отърсим от имената си и от миналото и да започнем наново. Да си намерим занятие. Да свирим.

— Лизл.

Мислите прииждаха безспир като мехурчета, бълбукащи по водна повърхност. Кръвта ми шупна от възбуда. Нима не сме талантливи? Може да даваме уроци по музика. А нима брат ми не заслужава да свири в оркестър на благородник? Защо да се мъчим да държим глава над водата в настояще, влачещо ни надолу към затвора за длъжници?

— Лизл.

Умът ми завря, нагорещените ми мисли вдигаха пара. Ще се освободим и ще отлетим надалеч. Ще подпалим странноприемницата, ще танцуваме върху жаравата, ще се оваляме в пепелта. Защо не, защо не?

— Ох! — Сепнах се и погледнах обвинително Кете — беше ме ощипала. — Какво правиш?

Вместо злорадство по лицето на сестра ми се четеше безпокойство.

— Лизл, чу ли поне една моя дума?

Примигнах бързо.

— Да. Ще отидем в църквата. Ще приемем Божията милостиня.

Тя се взря изпитателно в мен.

— Просто… изражението ти ми се стори странно.

— О… — Разсеяно разтрих червения белег върху ръката ми. Опитах да свържа мислите си в някакво подобие на ред. — Е, не съм виновна, че не харесвам идеята да прося.

Кете присви устни.

— Гордостта не се яде, Лизл.

Макар и с неохота, си признах, че е права. Прекалено дълго бяхме разчитали на благоволението на лихварите и на татковите обещания да им се издължим. Всичките ценности, дори вещите ни с най-нищожна стойност, бяха отишли в антикварния магазин на хер Каел. Вече нямахме нищо за даване. Нанизан върху груба връв, пръстенът на Царя на гоблините натежа върху гръдта ми. Каквато и да беше светската му цена, за мен той струваше несравнимо повече. Освен могъществото на Царя пръстенът символизираше обещанието, че любовта му е по-силна от древните закони. Никой не може да сложи цена на обещание.

— Ще отида аз, ако искаш — предложи сестра ми. — Ще говоря със свещеника.

Представата за църковните стълби, поръсени с ивица сол, изникна внезапно в ума ми. Спомних си, че пасторът е най-възрастният човек в селото — може би, с изключение на Кон-станце. Духовник, ала вероятно и следовник на старата вяра.

— Не! Аз ще отида — размислих бързо.

— Ще говориш със свещеника? Тръпки ме побиват от този стар прилеп.

— Няма страшно.

Спомних си как като малка веднъж видях пастора да слага върху задните стълби на църквата вино и останалата от причестяването нафора. За вълшебния народ, обясни ми. Нашата малка тайна, фройлайн. Бях убедена, че е от сродените с Горския цар.

Кете ме изгледа скептично.

— Сигурна ли си?

Кимнах.

— Добре — въздъхна тя. — Ще кажа на мама.

Кимнах отново.

— Пожелай ми късмет.

— Нужен е не късмет, а чудо — отговори мрачно сестра ми.

Селото пустееше. Необичайният студ бе задържал обитателите му вкъщи и мястото изглеждаше смалено и притихнало. Малцината, излезли по работа, вървяха с приведена глава и отбягваха погледа ми. По лицата им се четеше напрежение; тревогата сякаш сгъстяваше въздуха и спираше дъха. Казах си, че няма нищо странно — все пак бяхме погребали неколцина съселяни, отнесени от загадъчна чума.

Покосени от елфите, зашепнаха гласовете на старейшините в ума ми.

Отърсих се от безпокойството и се увих по-плътно в червената си наметка.

Църквата се намираше в източния край на селото; западната й фасада гледаше право към пазарния площад. Лесно се познаваше по изгърбената камбанария, престроявана неведнъж през годините. Малкото ни село не можеше да си позволи по-красиво място за богослужение; варосаните стени на храма бяха неугледни и зацапани, нефът и олтарът — неукрасени. Говореше се, че това е най-старата постройка на километри околовръст, издигната по времето, когато Карл Велики все още бил езически крал.

Вратите на църквата стояха затворени между литургиите, но не се заключваха, за да приемат всеки вярващ, търсещ утеха. Никога не съм била особен поклонник на Божията благодат; свещеното ми място бе по-скоро Дъбравата на гоблините. Стиснах пръстена, провесен над гръдта ми, с чувството, че се каня да направя нещо нередно или пакостливо. Взрях се в дървената врата пред мен и за пръв път забелязах резбата по нея. Фгурите бяха чудати и разкривени, но явно издълбани с топлота и старание. Погледът ми попадна върху долния десен край и изображението върху него — висок и строен мъж с извити рога, застанал сред поле с цветя. Рози? Макове? Дяволът? Присвих очи. По ръба имаше надпис, немарливо надраскан. Послание?

Коленичих, за да погледна по-отблизо. Думите с готически шрифт гласяха: Ich bin der umgedrehte Mann.

Аз съм човекът, преобърнат наопаки.

Лошо предчувствие прокара леден показалец по гръбнака ми. Потреперих, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

„Странникът идва, цветята си отиват.“

Подскочих със задавен вик и се препънах в края на полата си. До мен стоеше старият свещеник, изникнал изневиделица като отровна гъба след дъжд. Познах го по пухкавите бели туфи, увенчали темето му и разстлани по яката на широката му черна роба. Старецът бе позната гледка из тези места. Кацнал върху стълбите на църквата като причудлив дребен гаргойл, имаше навик да се взира в минувачите изпод гъстите си побелели вежди.

— Извинете…

— Надписът. Пише: „Странникът идва, цветята си отиват.“ Свещеникът посочи дървената врата пред мен, където думите „HOSTIS VENIT FLORES DISCEDUNT“ бяха издълбани на латински.

Рогатата фигура я нямаше. На нейно място виждах млад мъж с разперени ръце. Корона увенчаваше главата му; край него подскачаха игриви агънца. Образът на нашия Бог и Спасител, не на Дявола. Нито на Горския цар.

Не, не полудявам. Не полудявам.

Не.

— Да… разбирам — заекнах.

Тъмните очи на свещеника заискриха. Отблизо различих щръкнали бели влакънца по ушите, брадичката и челюстта му. Придаваха му вид на новоизлюпено пиле.

— Така ли? Виждате какво стои отпред, но дали виждате по-далеч от носа си?

— Моля?

Обърках се. Ръката ми неловко се вдигна и закри носа.

Той явно не забеляза.

— Човек научава много от старите хроники — продължи свещеникът. Знаех, че попълва църковния регистър, записва всяко раждане, брак и смърт в града. — Съзира повторения, цикли. Разбира, че идвалото преди, ще дойде отново.

Нямах отговор за подобно загадъчно твърдение. Замълчах си. Вече съжалявах, че съм дошла в селото.

— Но едва ли интересът към старите истории ви води тук, фройлайн — усмихна се сухо свещеникът.

— Не… — Пръстите ми се вкопчиха в диплите на наметката. Събрах смелост за молбата. За просията. — Дойдох да… помоля за услуга.

— Услуга ли? — Белите като памук вежди се повдигнаха любопитно. — Каква помощ може да ви окаже Божият дом, фройлайн?

Очите ми не се отлепиха от стъпалата.

— Запасите ни… запасите ни от сол свършиха, пасторе, и… и с благодарност бих приела… помощ… милостиня.

Червенина от яд и срам сгорещи въздуха около бузите ми.

— А! — Гласът на стареца прозвуча спокойно и безизразно, ала не дръзнах да вдигна глава. — Констанце има ли пръст в това?

Въпросът ме изненада. Погледнах го. Тъмните му очи бяха непроницаеми, но в чертите му съзрях стаена жалост. Жалост… и съчувствие.

— Замесена е… донякъде — отговорих предпазливо.

— Нека позная. Искала е да се защити от свирепите ловци.

Втренчих се в ивицата бели кристали под краката ми.

— Да — прошепнах.

Старият свещеник въздъхна и поклати глава.

— Елате с мен, фройлайн.

Той се обърна и ме поведе към северния край на църквата. Отключи една вратичка, задържа я отворена и ме подкани да вляза. Внимателно, за да не прекъсна линията от сол по прага, прекрачих в сумрачния трансепт.

— Следвайте ме.

Потръпнах от допира на сухите му костеливи пръсти, сключени върху десния ми лакът. Свещеникът ме поведе полека по късо стълбище. Очите ми постепенно свикнаха с тъмнината. В подножието на стълбите различих друга врата. Той я отключи и ми махна да вляза. Сбърчила вежди, се запитах къде ли отиваме. В църковното подземие?

Вратата се затвори с хлопот зад гърба ми, запечатвайки ме в пълен мрак. В ума ми изплуваха истории за девойки и влюбени, погребани живи в крипти и катакомби. Влудяващото чувство, че съм заключена в гробница, ме сграбчи за гърлото.

— Пасторе… — подхванах.

Изщракване. После лумна пламък и затрептя във въздуха пред мен като блуждаещ огън. Старият свещеник стоеше пред мен с фенер в ръка, макар да ми се стори чудно как го е запалил толкова бързо без огниво или свещ.

— Намираме се в стария вестиарий — обясни той в отговор на незададен въпрос. — Свещениците се преобличали тук, преди да влязат в олтара от там. — Той кимна към една врата в далечния край на помещението. — Отец Абелар обаче предпочита да се облича в нишата зад хористите. Тук се чувствал на тръни.

Изпитах съчувствие към отеца.

— А ние защо сме тук? — попитах.

— През краткото пролетно затопляне миналата седмица избата ни се наводни, затова си преместихме запасите.

Фенерът описа дъга и освети помещението, далеч по-просторно, отколкото предполагах. Освен каци с хранителни продукти по рафтовете видях натрупани купища прашни свитъци, ръкописи и папки. Едва сега осъзнах, че това са архивите и регистрите на затънтеното ни село.

— Да, трудът на моя живот. — Мъждукащият пламък на фенера хвърляше дълбоки сенки и чертаеше странни фигури по лицето на стареца. Носът му сякаш се източи, устните изтъняха. Изпъкналите скули му придаваха вид на ухилен череп. — Проследил съм потеклото на всеки мъж, жена и дете — обясни гордо той. — Плодовете на кръвта, откакто е поникнало дървото на селото ни. Някои семейства обаче изчезват. Истории с начало и среда, ала без край.

— Случват се такива неща в селца като нашето — констатирах. — Майки, синове, бащи, дъщери, сестри, братя, лели, чичовци, братовчеди, съседи — с течение на времето всички се преплитаме безнадеждно.

Свещеникът сви рамене.

— Вероятно. Някои загадки обаче и досега не съм успял да разбуля. Живи родословни дървета, отсечени по средата, изгубени, недорасли. Вашето семейство е такова, фройлайн.

Погледнах го остро.

— Моля?

Усмивката му ми показа върховете на пожълтели зъби.

— Разказвала ли ти е Констанце за сестра си Магда?

Магда. Спомних си как неотдавна баба нарече така Кете. Мама приписа объркването на помътняващия й ум. Нямах представа, че Констанце е имала сестра.

— Не. Но съм чувала името — рекох бавно.

— Хм. — Свещеникът вдигна фенера към полица на няколко сантиметра над главата му. Прокара пръсти по гръбчетата на безброй години, подвързани в телешка кожа. Търсеше точната книга, точното поколение. Дългите му нокти бяха набити с мръсотия и почернели от мастило. — Ето!

Извади грамаден том, почти колкото него, и го тупна върху писалището, вдигайки облак прах. Книгата веднага се разтвори и листовете се слегнаха от двете страни на износената връв, която ги съшиваше. Свещеникът вдигна фенера и с дълъг, разкривен показалец посочи надписа по средата: Мария Магдалена Елоизе Габор.

Магда. Сестрата на Констанце. Знаех моминската фамилия на баба — Габор.

— Семейството на баба ви е сред най-старите, макар и не непременно най-уважаваните — отбеляза свещеникът. Наежих се. Не бях Габор, но хапливата забележка ме уязви. — Повечето били особняци. Докоснати от елфи, така ги наричали навремето.

Сбърчих чело.

— Докоснати от елфи?

Жълтата усмивка на стареца се разля бавно по лицето му.

— Лудите, страховитите, повярвалите. С единия крак в Подземния свят, с другия — в Горната земя.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха. В кръвта й има лудост. Но дали е лудост? Или е незрима връзка с нещо по-необятно отвъд знанието на простосмъртните. Десетки красиви и пречупени клони на семейното ми дърво бяха надарени с талант, с порив да творят, обръщащ ги наопаки и наобратно. Пра прачичо ми Ернст, даровит дърворезбар и дърводелец, извайвал неземни и невиждани фигури; обявили ги за ерес и ги унищожили. Още разказваха истории за далечната ми братовчедка Анабел, обявена първо за пророчица, после за вещица заради поетичния си и загадъчен език.

Да не забравяме татко. И Йозеф.

И мен. Почувствах се гузна при мисълта за пианото в стаята ми, недокосвано, неиздало нито звук, откакто се бях върнала от Подземния свят.

— Магда е най-малкото дете на Елеазор и Мария Габор — продължи свещеникът и ми подаде книгата. Залитнах под неочаквания товар — тежестта на наследството и историята. — Били три сестри: Бетина, Констанце и Магда.

Бетина. Вече разбирах по-добре защо баба ме бе нарекла така.

— Какво се е случило?

Той посочи книгата с брадичка. Заразлиствах излинелите от вековете страници, движейки се напред-назад из времето. Агнес, Фридрих, Игнац, Мелхиор, Илзе, Хелена, поколения от рода на Констанце. Моят род. Живот след живот изникваше, после изтляваше под пръстите ми. Родените се женеха, имаха деца, умираха. Всичко описано с равнодушна ръка.

— Не разбирам. Какво търся? — попитах.

Тъмните очи на свещеника се впиха в моите.

— Края. Края на Магда.

Сбърчила вежди, се взрях отново в книгата. Раждаха се бебета и щастливците сред тях остаряваха. Немалко не надживяваха детството; други доживяваха да видят как умират децата и внуците им. Без причина, единствено по силата на случайността. Не проумявах защо краят на Магда е толкова важен.

Докато не открих.

Животът на Констанце и Бетина бе подробно засвидетелстван — раждане, кръщение, брак, деца. Историята на Бетина явно свършваше с брака й за Анзел Бергман; животът на Констанце продължаваше чрез децата й — Йоханес, Кристоф, Констанце, още една Констанце, Георг, пак Констанце, Йозеф и Франц. Срещу имената на всичките ми лели и чичовци стояха по две дати — на раждане и смърт, неизличимо вписани в историята.

Не и срещу името на Магда.

Сновях напред-назад из годините, търсейки изход, край. Не откривах обаче никаква следа от Магда — нито брак, нито деца, нито кончина. Животът й изглеждаше недовършен; дори съществуването й би било съмнително, ако преди десетилетия свещеникът не бе документирал раждането й.

— Няма… няма край — прошепнах.

Пасторът скръсти ръце в огромните си ръкави.

— Да — рече кратко.

— Знаете ли какво се е случило с нея? Умряла ли е? Или се е преместила? Хората… не изчезват просто така. — Вдигнах глава от пергамента, объркана и уплашена. — Нали?

— Хората не изчезват, но историите им се забравят — отвърна тихо той. — Единствено повярвалите помнят.

— И вие помните.

Свещеникът кимна.

— Взеха я. Откраднаха я. — Преглътна тежко. — Свирепите ловци я отнесоха.

Светът се смали до точица пред мен — колебливия пламък на фенера. Всичко друго потъмня. Усетих как пропадам, спускам се по спирала надолу и все по-надолу в бездната на страха. Опитах да си спомня какво знам за свирепите ловци — какво представляваш, кои са и защо препускат из чужди земи. В разбунения ми ум обаче се вихреше само студената празнота на тревогата. Неволно докоснах пръстена с длан и вълчата глава утешително одраска със зъби кожата ми.

— Как? Защо? — отроних.

Свещеникът отговори след дълъг момент.

— Няма две еднакви мнения за нечестивата орда. Казват, че появата й предвещава немислимо бедствие — чума, война… — той впери очи в стиснатия ми юмрук, — дори края на света.

Обвих още по-плътно с длан пръстена на Царя.

— Според други ловната хайка възвестява неравновесие между небето и ада, между Подземния свят и земята на живите. Ездачите препускат из Горния свят, за да вземат каквото им се полага. Древните закони добиват плът — със стомана, зъби и хрътки излизат на жътва.

Празнотата в сърцето ми заплашваше да ме погълне цяла.

— Жертвоприношение — изрекох с дрезгав глас. — Живот на девица.

— Жертвоприношение ли? Колко чини животът на една девица? Дихание? Докосване?

Мислиш, че няма дар, по-ценен от туптящото ти сърце ли? Не, смъртно момиче, сърцето ти е дар, по-дребен от прашинка.

— Тогава какво… — не успях да довърша.

Какво значеше моята жертва? А неговата? Каква ли цена щеше да плати непреклонният ми млад възлюбен, задето ме бе пуснал да си отида?

— Ах, дете! — въздъхна свещеникът. — Животът не се съдържа в тялото — потупа ме по дланта, обвила пръстена на Царя. — Душата е живот.

— Не… не…

— Не разбираш ли? — Той поклати глава. — Странните, необузданите, докоснатите от елфите принадлежат на Царя на гоблините. Дарбите им са плодове на Подземния свят.

Геният, страстта, всеотдайността, изкуството им са негови. Защото те са сродници на Горския цар.

Сродници на Горския цар. Така ни нарече веднъж Констанце — мен и Йозеф. Смятах обаче, че е имала предвид повярвалите в Подземния свят.

— Значи са похитили Магда заради… дарованието й?

Лицето на свещеника се изопна мрачно.

— Похитили са я, защото е повярвала. Лудост е да видиш свирепите ловци, а тя и бездруго не е била на себе си.

Осени ме внезапна, смразяваща мисъл.

— Какво сполита невярващите?

Очите ни се срещнаха през мъглицата от треперливия пламък на фенера.

— Мисля, че знаете, фройлайн.

Да.

Умират, покосени от елфите.

 

 

Сред гората стои цар, висок и изискан странник в наметка с качулка. Обърнат е гърбом, вперил лице в безформената мъгла около него — неумолим, ала и печален.

Тропот на тежки копита и проточен звънък лай на хрътки огласят въздуха.

Чертите му са скрити в сянка, но меки кичури бяла коса надничат от дълбините на качулката, сияйни бледи очи отразяват неземната бездънна светлина около него. В далечината се сгъстяват силуети, от надиплената мъгла изплуват знамена, разпенени вълни, конски гриви, мъже. Ловци с копия, щитове и саби. Нечестива орда.

Идват, Елизабет.

Царят отмята ожесточено ръка, сякаш се предпазва от нападение. Поривистият жест смъква качулката и разкрива лице, красиво и същевременно страховито. Кожата е опъната върху скулите; черни ивици като мастилени сенки обрамчват челото, ушите, челюстта, врата. Тъмнината пълзи по гърлото и обвива брадичката му; сред гъстата му сребриста коса стърчат два закривени рога.

Той е и мъж, и чудовище.

Навремето е имал очи в два цвята — син и сиво-зелен, ала сега зениците изпъкват в море от белота. Не само цветът на очите се е изгубил — бледнеят спомените, мъжественият му дух, музиката му.

Той се е вкопчил в тях с променени ръце, някога изтънчени и гъвкави. Ръце на музикант. На цигулар.

Елизабет.

Спомените изтичат между пръстите му — странни, пречупени, осакатени. Ноктите са черни и закривени, хищнически; върху един пръст е прораснала допълнителна фаланга. Той вече не помни как звучи гласът й, какво е усещането от досега на кожата й, как ухае косата й. Останало му е само късче от песен. Мелодия, припев. Той тананика, за да опази разсъдъка си, човешкото у себе си.

Та нали чудовищата са обезобразени простосмъртни?

Копитата трополят по-шумно. Звънти стомана, отеква свистене на камшици.

Не поглеждай, не поглеждай. Иначе ще полудееш.

Царят сплита пръсти и закрива лице. Ордата го обгражда — ловците са тук и същевременно не са. Опасна, свирепа задруга.

„Името й“, изкрещяват в един глас.

Царят поклаща глава. Да предаде името й на древния закон, значи да се откаже от последното човешко зрънце у себе си. Той го преглъща и усеща как името й стопля мястото, където е туптяло сърцето му. Обещал й е.

„Името й“, повтаря ордата.

Той го стаява, не се предава. Ще плати цената. Ще понесе отплатата.

Ордата не пита трети път. Рязко изсвистява камшик и царят отмята глава в беззвучен страдалчески вик. Очите му стават млечнобели, мастилените сенки по кожата му ги изгълтват. Рогата върху темето му се заплитат, лицето му се разкривява в израз на същинска чудовищна злост. Той яхва жребец. Конят се изправя на задни крака и изцвилва с пъклена ярост; очите му пламтят като звезди върху нощния свод. Жребецът се извръща и се стрелва към небето да вземе своето — принадлежащо на Горския цар — и да го върне в Подземния свят на древните закони.

Докато язди, името й тупти в гръдта му като биещо сърце. Елизабет, Елизабет, Елизабет.