С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (28)

4
Момчето и момичето

В къщата на повярвалите седяха момче и момиче — едно тъмнокожо, другото — светлокосо. Бяха изминали дълъг и тежък път през хълмове и долини, преди да се установят в дом сред приятели. Подхвърленото дете Къпинак ги бе запознал с таен свят на художници и актьори, музиканти и странници — семейство, обвързано не с кръв, а с преданост. В оперни и театрални зали Кете и Франсоа намериха работа и другари. Той акомпанираше на певци, тя шиеше костюми за актьори.

Бяха избягали от Виена и от свирепите ловци.

Къпинак бдително странеше от местата, където границата между световете изтъняваше. Подбираше пътища, по които маковете ги водеха към безопасност. Учудеха ли се зрителите, че членовете на трупата носят кесийки със сол на врата и железни ключове в джобовете, отдаваха го на особнячеството, присъщо на творческия ум.

„Луди глави — цъкаха и свиваха рамене. — Странни, диви, чудати.“

Трубадурите носеха званията с гордост.

Кете и Франсоа — също.

Имаха дом, имаха дрехи и храна и дори бяха щастливи, доколкото можеха да бъдат в хватката на постоянното безпокойство, човъркащо костите им. Другите се удивляваха на работоспособността им, но Кете и Франсоа знаеха, че най-изпитаният и най-добрият начин да обуздаваш безпокойството е машиналният труд.

И тъй, той свиреше, а тя шиеше. Преструваха се, че не забелязват растящата сянка на страха за Лизл и Йозеф, надвиснала над двама им.

— Изсвири я пак — настоя Кете. — Изсвири ми още веднъж онази песен.

Момичето нямаше слух, но Франсоа разбра какво иска да чуе. Горския цар, композиран от сестра й и изпълняван изкусно от брат й. Всъщност Йозеф придаваше плът и кръв единствено на Горския цар. Единствено музиката на Лизл приземяваше иначе въздушния, прозирен и призрачен звук на цигулката му. Само тогава любимият на Франсоа свиреше, сякаш музиката извира от човешко сърце, преляло от пълнота.

Отначало членовете на трупата, с която тъмнокожият младеж и русокосата девойка пътуваха, останаха поразени от композицията.

„Не съм чувал подобно нещо“, рече един трубадур.

„Омайна мелодия — отбеляза импресариото. — Съдържа история.“

Имаше история, ала не беше тяхна и нямаха право да я разказват. Кете и Франсоа знаеха, че тя принадлежи на Лизл и на Йозеф — неоткриваеми и двамата въпреки усилията на повярвалите.

Минаха седмици, откакто бяха успели да открият Лизл из сенчестите пътеки; седмици, откакто се бяха опитала да я предупредят каква опасност грози нея и брат й. Всяка нощ Кете палеше свещ пред огледалото в гримьорната и слагаше купичка солена вода и желязно звънче до нея. Всяка сутрин стъклото пустееше, отразявайки само техния свят: хаотичен, трескав, еднообразен.

После една сутрин звънчето започна да бие.

Репетициите за новата пиеса бяха кошмар; през три сцени драматургът добавяше реплики, композиторът си скубеше косата и пиеше от ужас, че непрекъснато трябва да дописва музиката, за да включи промените. Къпинак и Кете сновяха на бегом между актьорите, изпускаха карфици и панделки подире си и чевръсто се стараеха да довършат костюмите преди премиерата, Франсоа трескаво разучаваше нотните листове с прибавените акорди. Звънът на камбанката се изгуби сред шумотевицата и неразборията преди първото представление.

Едва когато се върна в гримьорната, за да търси стара партитура, предпочетена от режисьора вместо променената, Франсоа забеляза отражението в огледалото.

— Кете! — извика. — Ела бързо!

Не толкова крясъкът, колкото вълнението и възторгът в гласа му я пришпориха да дотича тутакси.

— Какво? Какво има? — попита запъхтяна тя.

Той посочи огледалото. В него се отразяваше не гримьорната, а обширно помещение от камък и корени. Намираха се сред разхвърлени, недооблечени манекени, но в огледалото се виждаха съсухрени мъртви дървета, обвити в дантела от паяжини и прогнила коприна. Вместо масите, пейките и столовете от Горния свят, огледалото показваше купища злато, сребро и скъпоценни камъни в гоблинска съкровищница. От реалността бяха отразени единствено купичката солена вода, звънчето и свещта, а зад тях — смаяните лица на Франсоа и Кете.

Двамата видяха в огледалото как сянката на Кете се привежда, взема нещо от купичката със солена вода и го пуска в джоба на престилката си. Истинската Кете бръкна в престилката си и извади сребърен пръстен.

— Лизл го носеше! — ахна тя.

В ръката й имаше пръстен, почерняло и овехтяло от годините изваяние на тичащ вълк с очи от скъпоценни камъни в различен цвят.

— Послание от старите закони — обади се Къпинак от прага.

Кете и Франсоа се обърнаха към него. По грозноватото лице на подхвърленото дете трептеше кротка усмивка.

— Какво значи това? — попита Франсоа.

— Значи, господин Тъмнокож, че не всичко е толкова безнадеждно, колкото се опасявахме.

— Какво да правя? Как да помогна на сестра ми? — възкликна Кете.

Къпинак се усмихна.

— Пази го. На сигурно и тайно място. Неслучайно ти е даден. Ти си нейният фар в мрака, фройлайн, защитната й стена срещу прилива. Закотвяй я, за да се връща винаги при себе си. Иначе ще се носи без посока из морето.

Момичето и момчето се спогледаха. Бумтежът на призрачни копита в далечината потъна сред тропота на танцьорите по сцената и ахкането на публиката при вида на маковете, никнещи като по чудо между дъските на подиума. Франсоа обгърна с длан ръката на Кете и прихлупи в шепата й пръстена на Лизл. Устните на тъмнокожото момче и на русокосото момиче заизричаха безмълвна молитва за сестрата и за възлюбения.

Пази ги. Скрий ги на сигурно място.