С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (2)

Бележка на автора

Всички книги са огледало на автора по един или друг начин. Пътуването на Лизл до Подземния свят и обратно навярно разкрива повече за мен, отколкото съм съзнавала. Зимна песен е светлото ми огледало, отразяващо сбъднатата ми мечта гласът ми да бъде чут и оценен, а Песен за Сянката е тъмното ми огледало, показващо ми как всичко чудовищно в Подземния свят е късче от мен.

Бих искала да изясня нещо за съдържанието: в Песен за Сянката има герои, борещи се с желанието да се самонараняват, с безразсъдното си поведение, със самоубийствени представи. Бъдете предпазливи, ако тези теми предизвикват душевен смут или безпокойство. Ако страдате от самоубийствени мисли, знайте, че има към кого да се обърнете за помощ. Намерете телефонна линия за психологическа подкрепа. Обадете се на близък. Сигурна съм, че не сте сами.

В много отношения Песен за Сянката е по-съкровена творба от предишната. Открито и искрено придадох на Лизл черти на човек с биполярно разстройство — каквато е създателката й — но в Зимна песен заобикалях диагнозата. Донякъде защото Лизл живее във време, когато заболяването не е било изучено, и донякъде защото не исках да застана лице в лице с нейната — а следователно моята — лудост.

Лудост е особена дума. Обхваща всякакво поведение и мислене, отклоняващо се от нормата. Подобно на Лизл, и аз съм част от обществото, ала психичното разстройство ни подлудява; ставаме арогантни, мрачни, егоистични и безразсъдни. Държим се разрушително — и към себе си, и към близките си. Не е лесно да ни обичат — и мен, и Лизл. Не исках да приема тази грозна истина.

А истината е грозна. Лизл и Йозеф отразяват и маниакалната, и меланхоличната ми природа — тъмна, гротескна, объркана и болезнена. Има книги, представящи по-благовидна картина, прозорци към здрав, непокътнат свят. Песен за Сянката не е сред тях. В първата ми книга чудовището остава на разстояние. Във втората откровено си го присвоявам.

Повтарям, не е нужно да страдате сами. Виждам чудовището у мен и у вас. Не се страхувам. Погледах в очите своите демони, ала не бях сама. Получих помощ.

Спомняй си за мен, когато си отида, далеч,

далеч в безмълвната земя; когато за ръка не ще

ме хващаш и няма аз да се извръщам неохотно,

да тръгна уж, ала готова да остана. Спомняй си

за мен, когато вече ден след ден не ще ми

обрисуваш как ще живеем двама. Достатъчно е

да си спомняш, късно ще е, знаеш, за думи и

молитва.

Ала случи ли се да забравиш и после да си

спомниш пак, недей тъгува. Защото ако мрак

заплашва да жигоса мислите, що някога съм аз

таила, по-добре усмихнат да забравиш,

отколкото с печал да помниш.

Кристина Розети, „Запомни ме“