С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (15)

5
Овчи кожи

Граф Прохазка бе… неочакван.

Загадъчният ми покровител имаше дребно, закръглено тяло и изглеждаше на неопределена възраст. Рядката му коса около темето и слепоочията беше металносива; лъчезарното му лице обаче младееше. Елекът му се бърчеше край лъскавите месингови копчета подобно на кожата край очите му, когато се усмихваше. Освен маската череп костюмът му явно бе скалъпен набързо — черна копринена пелерина, наметната над най-обикновени дрехи: елек от светъл атлаз, тъмно вълнено сако, кафеникави бричове, бели чорапи, черни обувки с месингови катарами, проблясващи мътно в лунната нощ. Кървавочервен мак красеше ревера му.

Осъзнах със закъснение, че съм си създала впечатление за домакина ни от писмата му, написани с изискан почерк на образован мъж, и от пикантните истории на фрау Меснер и госпожите в магазина на хер Шнайдер. Не знам какво точно си бях представяла — да видя вероятно висок, красив, лежерен мъж — ала определено не очаквах благодетелят ни, обект на толкова подозрения и взривоопасни мълви, да прилича на петле, бъбрещо на немски с акцент на бохемец.

— Ужасно съжалявам, че те изплаших — не млъкваше графът. — Брат ти обаче, сестра ти и приятелят ти се разтревожиха. Чудеха се къде си се дянала. Съпругата ми каза, че си излязла в градината. Тръгнах веднага да те търся. Питаш се защо ли? Е, малцина успяват да се измъкнат сами от лабиринта.

И наистина, домакинът ми вървеше съвсем уверено през мрежата от пътеки между храстите и дърветата, а аз се препъвах и подтичвах, за да не изостана.

— Баба ми го измисли. — Графът водеше своята половина от разговора, независимо дали отговарям, или не. — Лабиринта, имам предвид. Обичаше математиката и загадките. Казват обаче, че лабиринтът не следва никаква понятна логика. — Изкикоти се. — Само магьосник или безумец можел да разреши загадката.

Магия. Спомних си пътеката от цъфнали макове в мрака пред мен и двете сияйни очи, намигващи ми от нощния небосклон. Лудост.

— Ясно е, мисля, какъв съм аз. — Графът ме озари с широка безумна усмивка и веднага ми хрумна отговор.

— И двете, разбира се — продължи благородникът. — Макар съпругата ми да е на друго мнение. — Усмивката му стана още по-широка, но не разсея смущението ми. — Уф! Бърборя като ученичка. Хайде, да побързаме! Нощта е студена и пълна с ужасии, дебнещи да те сграбчат и отвлекат.

Настръхнах.

— Да ме отвлекат ли?

Той спря рязко, обърна се и ме погледна през дупките на смъртната маска.

— Не си ли чувала историите, фройлайн? — попита с благ, приятен глас. — Мнозина — махна към имението и към града — смятат, че изчезванията са печално следствие от, хм… удоволствията, на които се отдавам с приближените си.

Застинах. Спомних си разказа на фрау Меснер за безименното момиче, взето под крилото на граф Прохазка; простоватата селска девойка, потънала вдън земя при подозрителни обстоятелства. През ума ми се защураха и други слухове, колебливи и трептящи като мъждукащ пламък на свещ. Опиум. Ритуали. Тайни.

Домакинът облекчи напрежението със смях.

— Шегувам се, скъпа. Няма причина да се страхуваш от мен! А, открихме ги най-сетне! — махна на някого в далечината. — Или по-скоро те ни откриха!

Излязохме от лабиринта. Отвън, на фона на осветеното имение, се открояваха два силуета — жената в бяла лебедова одежда и висок и строен младеж, предрешен като нощ. В ръцете му имаше цигулка.

Йозеф.

— Ето те най-сетне! — възкликна жената. — Притесних се. — Зелените й очи искряха живо дори под сенките на маската. — Студено е, а ти се забави доста.

— Фройлайн — графът се обърна към мен, — представям ти съпругата си, графиня Мария Елена фон Прохазка и Сновин.

Съпругата му. Внезапно предишната ни среща ми се проясни; обясних си свойското й поведение към мен, сякаш знаеше коя съм. Двамата бяха странна двойка; тя — олицетворение на грация и изисканост, той — сякаш скалъпен от разсеян кукловод.

— Очарована съм — кимна графинята. — Но ние вече се познаваме.

Твърде късно си припомних добрите обноски и направих несръчен реверанс.

— М… мадам.

— Правилното обръщение е „Ваше Сиятелство“ — поправи ме кротко графът.

— О… — Бузите ми пламнаха от смущение. — Простете.

Графът махна нехайно с ръка.

— Да не изпадаме в досадни подробности. Наричай ме Ото или „любими“, ако предпочиташ.

Дланта му машинално докосна вдлъбнатината между ключиците ми, ала изглежда никой не забеляза.

— Не подкачай гостите ни, Ото — упрекна го графинята с мил глас. — Извинете съпруга ми, деца — обърна се тя към мен и Йозеф. — Въодушевлението му го подвежда.

Погледнах към брат ми, но той упорито отвърна очи.

— Ще се връщаме ли вътре? — попита безизразно. — Трябва ми време да се подготвя.

— Йозеф щедро предложи да ни посвирите — обясни графинята, впила изумителен зелен взор в лицето ми. — Включително лични творби, доколкото разбрах.

— А, да, композиторката! — възкликна граф Прохазка. — Фройлайн е надарена с неповторим, възхитителен талант!

Опитах да се усмихна, но лицето ми бе замръзнало като нощния въздух.

— Нищо особено, Ваше Сиятелство.

— Възразявам — намеси си графинята. — Дарът на творчеството е единственият, който делим с Бог. Радвай се на гения си, Елизабет, защото наистина се среща рядко. А сега — погледна през рамо към лабиринта — да се връщаме бързо вътре. Не бива да се разхождаме незащитени в нощта.

— Незащитени ли? — намръщи се Йозеф.

— От студа. — Графът ни се усмихна обезоръжително.

Графинята поклати глава.

— О, стари суеверия, дете, нищо повече. Сирни вторник е, преходът от един сезон към друг. Когато идва краят на зимните дни, враждебни сили препускат в мрака.

Този път очите на брат ми срещнаха моите. В светлосините им дълбини се четеше въпрос, чийто отговор не намирах. Двамата бяхме отраснали с приказки за гоблини, вълшебници и горски царе, ала все още не бях попила всички предания и митове. За свирепите ловци. За докоснатите и за поразените от елфи.

Графът потрепери.

— Да се прибираме, скъпи мои! Омръзнаха ми се гащите.

Той протегна длан към съпругата си не само от любезност, но и да й помогне да изкуцука до имението.

— Ото! — Графинята го перна игриво по ръката, но изражението в зелените й очи не беше никак весело. Напротив, изглеждаха разтревожени, току се стрелваха към живия лабиринт, сякаш и тя чуваше громолене на призрачни коне, спуснали се към нас от друг свят.

В имението балът бе в разгара си; носеше се музика в съпровод на ритмично тропане с крака и шушнене на обувки и поли по пода. Графът и графинята ни въведоха в една странична галерия, далеч от тълпата в балната зала. И тук обаче имаше гости; пиеха, пушеха и се смееха с удобство и лекота на отдавнашни познайници и приятели. Маските им придаваха някак зловеща прилика. Всъщност и бездруго всички ми се струваха еднакви. Закръглени, със самодоволен и безгрижен вид на хора, непознали никакви трудности, никакви лишения. Зад ведрото им задоволство обаче долавях глад, алчност, желание. В привилегирования им кръг аз и Йозеф бяхме просто еднодневки, ала погледите им се задържаха с интерес — дори с мечтателност — върху оголените ни лица. Любопитството им ме дращеше и причиняваше неприятен сърбеж.

— Къде са Кете и Франсоа? — попитах.

Зъбите ми тракаха не само от студ.

— Трепериш! — обезпокои се графинята. — Елате и двамата да се стоплите край огъня.

Поведе ни към нещо, което бях взела за висока керамична декорация или гардероб, вместен в каменна ниша. Оказа се подобие на сгорещена пещ с макове, гравирани по нея.

— Да ти донеса ли шал, скъпа? — попита ме графът.

Маската му бе вдигната върху главата; бузите му аленееха и от бързия ход, и от студа; по слепоочията му се стича ха вадички пот.

— О, не… не, Ваше Сиятелство. Добре съм. — Поклатих глава. — Да сте виждали сестра ми и приятеля ни?

Графът сякаш не ме чу. Махна на един прислужник и му прошепна нещо.

— Има ли усамотено място, където да се подготвя за концерта? — Очите на Йозеф се стрелкаха от ъгъл към ъгъл, обхождаха скупчените на групички гости в галерията.

— Разбира се, дете мое. — Графинята даде знак на друг прислужник; той кимна и изчезна сред тълпата. — В дневната долу има клавесин. Нищо особено, наследство от бабата на Ото. Ще свърши ли работа?

Йозеф ме погледна с вдигнати вежди. Изненадах се донякъде, че графът, представил се като страстен почитател на музиката — моята музика — не разполага с по-модерен инструмент. Напоследък почти всички концерти се изнасяха на роял.

— Трябва да попитаме Франсоа, Ваше Сиятелство — отговорих. — Обикновено той акомпанира на брат ми.

— Защо не ти? — Гласът на графинята прозвуча равно, но тя не скри учудването й. — Мислех, че си музикантка.

Прехапах устни. Някога брат ми ме наричаше „геният“ в дуото ни; творец, не интерпретатор. Аз пишех нотите, Йозеф им вдъхваше живот. Мнозина известни във Виена композитори обаче изпълняваха сами творбите си — покойният гений Моцарт и младият талант Бетовен бяха сред тях. Но аз не бях надарен изпълнител, факт, установен почти моментално, когато за пръв път чух Франсоа да свири.

В подобни случаи ми се искаше брат ми да ме защити, да ме подкрепи, да обясни как работим; поне веднъж да ми протегне ръка. Ала Йозеф остана ням и отдръпнат, невидим въпреки златните къдрици, изваяните черти и стройното тяло.

— Музикантка съм — отговорих тихо. — Талантът ми обаче е да пиша музика, не да я изпълнявам. Сами ще се уверите, че свиренето ми наистина не може да замести уменията на Франсоа.

Пролетнозелените очи на графинята заискриха — с насмешка или с раздразнение.

— Все пак — рече най-сетне тя — ти си композирала Горския цар, нали? Интересува ме твоето изпълнение на твоята творба, а не как друг би я предал.

Пак погледнах към Йозеф. Той попипваше цигулката и нервно пристъпваше от крак на крак. Внезапен прилив на яд разсея смущението ми. Щом брат ми не се застъпва за мен, и аз няма да го защитавам. В момента Франсоа би му партнирал по-добре; месеци наред двамата бяха свирили заедно и се бяха научили да представят музиката цялостно, не като изява на самостойни таланти.

— Както желаете, Ваше Сиятелство — кимнах.

— Приятели сме — усмихна се графинята. — Наричай ме Елена.

Постарах се да не издам неудобството си.

— Да, мадам — съгласих се, неспособна да изрека кръщелното й име.

Очите й заблещукаха в дебрите на зимната маска.

— Договорихме се — кимна тя. — Хайде! Да слезем долу. — Появи се друг прислужник, понесъл поднос с чаши черешов ликьор. Или пък беше предишният прислужник? Обърках се. — А, благодаря! Пийнете, скъпи мои. Ще топли кръвта ви дори далеч от камината.

С Йозеф взехме чашите от любезност, но и двамата се поколебахме дали да отпием.

— Пийте! — подкани ни графинята. — Пийте и да започваме!

Нямахме избор — за да не я обидим, пресушихме чашите с шери и ги върнахме върху таблата. Йозеф се закашля със зачервено лице.

— Фра… Франсоа — подхвана със задавен глас, но домакинята ни явно не го чу.

Протегна ръка на съпруга си, той я подхвана и й помогна да изкуцука надолу по стълбището. С Йозеф ги проследихме с поглед.

— Е? Да вървим ли? — попитах след малко.

Той се почеса разсеяно по гърлото, сякаш да изтрие изпитото шери. Забелязах кървавочервения мак върху ревера на костюма му.

— Зеперл — посочих цветето. — Какво е това?

— Хм? — Той отпусна ръка и погледна надолу. — О! Графинята ми го даде. „За вяра“, каза ми.

Вдигнах длан да докосна повехналия мак, втъкнат зад ухото ми. Не го бях изгубила в лабиринта.

— Зеп — прошепнах, — в какво се забъркахме?

Той ми отговори след дълго мълчание:

— Ти ми кажи, Лизл. — Очите му ме наблюдаваха сурово иззад черното домино. — Сбъдваш отдавнашната си мечта, нали?