С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (23)

5
Чудовището, което нося в сърцето си

Брат ми не вечеря с нас.

Не очаквах лицето му да ни озари, но жилото на разочарованието и този път бе остро както първия. Макар разговорът да протичаше любезно, личеше, че домакините ни трудно сдържат любопитството си за Йозеф.

Зададоха няколко въпроса за уменията му с цигулката, за таланта и необикновения му музикален усет. Разбирах колко възхитителни са младите виртуози и все пак интересът им към способностите на Йозеф вместо към моите разжарваше рани, които смятах за отдавна зараснали.

Неповторимата Лизл. Избраницата. Сбъдна се отдавнашната ти мечта да бъдеш изключителна.

Студена, лепкава вина промаза вътрешностите ми с раздразнение и разкаяние. Апетитът ми си отиде безвъзвратно. Вечерята продължи сковано и неловко. Не хапнах нито залък повече от храната, приготвена от Нина. Ястията бяха скромни и питателни — наденици и яхния, кнедли и сметанов сос, задушено зеле и вкусен хляб. Познати лакомства. Успокояващи. Само дето се превръщаха в олово в стомаха ми.

След вечерята се оттеглих в спалнята. Вратата към стаята на Йозеф стоеше затворена. Не знаех дали си е легнал, или още не се е върнал от целодневните си скиталчества. Съблякох се и се отпуснах в постелята, макар да бе рано. Бях изморена от следобедния излет до манастира; имах нужда от отмора.

Колкото и да се мъчех обаче, не успявах да заспя. Тишината — пълно отсъствие на звук — отекваше болезнено в ушите ми. У дома горския хор ме приспиваше със симфоничната си какофония. Във Виена постоянното жужене и бумтене на човешки живот пронизваше като басова линия стакатото на дните ми. Тук, в „Сновин“, цареше безмълвие. Празнота. Някога щях да усетя със сигурност, дълбоко до мозъка на костите, дали Йозеф спи от другата страна на вратата, прозореца, стената. Свързващата ни стяга, изплетена от любовта ни към музиката и вълшебството, се бе прокъсала; държеше ни само отънялата нишка на кръвта.

А не бяхме обвързани дори с това.

Обърнах се към стената и затворих очи, сякаш да препреча пътя на чувството за вина.

Случеше ли се навремето подобна предателска мисъл за Йозеф да ми мине през ум, тялото ми се разкъсваше от себеомраза и отвращение. Сега обаче си позволих да я обмисля. Да си обясня значението на усещането, че Йозеф не ми е брат, а подхвърлено дете.

Подменено дете. Преди да вляза в Подземния свят, щях да изпитвам възторг. Или гордост. Дори завист поради същите причини, предизвикващи завистта на Йозеф към мен. По-добре от всекиго разбирах болката да оставаш незабележим. Нима не бях се бунтувала вътрешно, задето талантът на брат ми го отличава от нас, другите? Понеже споделяхме езика на музиката, ми се зловидеше не само че Йозеф е по-талантлив, но и избраникът на татко. Разкритието, че брат ми има връзка и действително произхожда от света на легендите и вълшебствата, където двамата често намирахме убежище, би ме съсипало.

Неповторима. Избраница. Изключителна. Йозеф бе подбрал думите умело; обвиненията наистина отвориха дълбока рана. Свих се на топка в леглото и се завих презглава, за да отблъсна чезнещата светлина на залязващото слънце.

Подземният свят обаче бе променил чувствата ми към подхвърлените деца. Спомних си изящните лица и непроницаемите очи на красивите младежи, с които двете с Кете танцувахме на бала на гоблините. Спомних си как създанието край езерото ме подмами да прекося границата между световете. Хитро, нечовешко същество, възползвало се лукаво от скръбта ми по родния дом и простичките радости на обикновения живот.

„Йозеф не е човек, не е смъртен — казах си. — Той е създание, дух, нещо.“ Цялото ми същество потръпна при мисълта, че брат ми е нещо. Макар и нечовек, той беше личност. Смееше се, плачеше, мръщеше се, гневеше се. Разсъждаваше и чувстваше както всяко момче — младеж. Нямаше значение, че костите и кръвта му са от друг род, не от моя.

И все пак имаше значение. Замислих се за непорасналия ми брат, за детето на простосмъртните ми родители. Йозеф бе откраднал мястото и името на онова ведро, лъчезарно момченце с розови бузки и искрящи очички. Моят Йозеф бе плачлив и раздразнителен, трудно и вечно недоволно бебе. Ала въпреки всичко го обикнах. Навярно повече от момченцето, в чиито жили течеше моята кръв.

Би трябвало да се отвратя от себе си. Обичах узурпатор, крадец, чудовище. Въртях трескаво пръстена на Царя на гоблините и усещах как среброто се плъзга гладко по кожата ми.

Ти си чудовището, което нося в сърцето си, любими.

Навярно обичах чудовищните създания, защото имах чудовищна природа. Йозеф, Царя на гобилните и аз. Гротески в Горния свят, твърде различни, странни, прекадено талантливи, премного от всичко. Извънмерни.

Образи пробягаха по вътрешността на клепките ми. Сенки на облаци, шарещи по окъпани от слънцето керемидени покриви. Манастир, наблюдаващ отвисоко долината в нозете му. Имена на монаси, издълбани в планинския скат. Ехо от спомени, кънтящи като камбана в ума ми. Алени макове, поникнали сред бял сняг, шепнат и въздишат. Все по-бързо и по-бързо — дълга спирала по стръмния лабиринт на подсъзнанието ми. Ала не успявах да заспя, да намеря покой. Мятах се и се въртях в леглото, неспособна да възпра необузданата въртележка на мислите, разлитащи се от центъра — че трябва да кажа истината на Йозеф.

Изритах завивките, усукани около краката ми, и стиснах юмруци и зъби, за да удържа порива да изкрещя. Ноти, музикални фрази и мелодии се блъскаха в главата ми. Запуших уши с длани, за да заглуша шума. Гняв и отчаяние се трупаха в крайниците ми; нервният изблик се надигаше в тялото ми, готов да избухне в писък и ридание. Истината, че брат ми е подхвърлено дете, бе капан, заплашващ да се захлопне всеки момент. Предпочитах да го задействам сама, вместо да го оставя да щракне върху вратовете ни и да прекърши връзката ни.

Щях да му го кажа.

На него и на Кете.

Отворих рязко очи. Изпълзях изпод завивките и скочих на крака, неспособна да остана легнала въпреки умората. Засновах пред прозореца. За пръв път от дълго време изпитах желание да свиря. Прииска ми се да седна до пианото и да излея чувствата си през пръстите, с помощта на черно-белите клавиши, на минорите и мажорите.

Музиката ти хвърля мост между световете.

Спомних си вечерта, когато изпълнихме Горския цар пред графа и графинята. Спомних си как мирис на лед, бор и непристъпна гора насищаха въздуха в тясната, душна зала, как някой шепнеше името ми от другата страна на завесата, как пръстенът на Царя тежеше в дланта ми, щом се събудих от дълбокия сън. Непреодолимият подтик да свиря не си отиваше въпреки свирепите ловци, въпреки границата между световете, въпреки цялата вироглава глупост да се върна към изкуството си в най-опасния момент.

Не биваше.

И все пак.

Защо не?

Изопнатите нерви подхранваха безумната ми раздразнителност. Гневът растеше и обхващаше Йозеф, сестра ми, графинята, света. Вече не бях Царица на гоблините, господарка на селения, преобразяващи се, огъващи се според волята ми. Не можех да разкъсам завесата на парчета. Да натроша скрина до мен. Да изтръгна вратите на долапа за бельо от пантите им. С голи ръце да разпердушиня на трески рамките на прозорците. Живеех на Горната земя и не можех, не можех, не можех.

Отвън здрачът се сгъсти и обагри небето в индиговосиньо, а сенките — в мораво. Застанах до прозореца и погледнах към хълмовете зад имението. Към езерото Лорелай. Видях графинята да върви към поляната с макове; дори в мрака различавах клатушкащата се походка. Една по една звездите се появяваха на небето — светли карфици, посребряващи света. В такива нощи с брат ми си представяхме как феи и гоблини всяват хаос и пакостят на заспалия свят. Силуети се раздвижиха сред гората край имението. Въображението ми се развихряше.

Между дърветата внезапно се открои фигура, понесла цигулка.

Йозеф.

Застана с лице към къщата. Не различавах нито лицето, нито чертите му, но си представих как поглежда към втория етаж и вижда бялата ми нощна риза да изпъква на фона на мътночерния прозорец. Взирахме се един в друг — или не — няколко дълги секунди. Първият ни момент заедно, откакто се бяхме скарали. После брат ми се обърна гърбом и тръгна обратно към поляната с маковете и гората.

Сякаш ме зашлевиха.

„Добре — рекох си. — Вече не си първият в сърцето ми.“

Зачаках чувството на вина да разкъса плътта и да ме остави с оголели кости. Нищо. Усещах единствено подръпващите пръсти на умората и раздразнението.

Бях изморена от очакване, от копнения и надежда брат ми да се обърне към мен и да ме оцени. Не се съмнявах, че ме обича, ала и той както мнозина други ме смяташе за неотменно присъствие. Подразбираше се, че ще дотичам във Виена, за да го спася. Ще го върна вкъщи. Ще се отзовавам на всеки негов повик. Аз и Франсоа се опитвахме, опитвахме се с все сили да го съберем след пропадането. Колкото повече се стараехме, толкова по-малко съвпадаха частите.

Замислих се за Кете. Сестра ми ме бе сравнила веднъж с обезумял пумпал, готов да се катурне при най-лекия допир. Дотогава не бях съзнавала колко егоистично съм трупала емоционален товар върху гърба й. Искаше ми се и Йозеф да го проумее.

Изморих се да пазя сърцето ти.

— Връщам ти го — прошепнах на брат ми, изгубен сред сенките отвън. — Вземи си сърцето, връщам ти го.

Заля ме тъга. Вместо угризения на съвестта, отчаяние или гняв след бурята от неуправляеми чувства изпитвах единствено униние. Бяс и униние — моите демони близнаци. С тъгата дойде изтощението, дълбоко и всеобхватно безсилие. Легнах и се завих.

— Връщам ти сърцето — повторих в мрака. — Искам да ми върнеш моето.

 

 

Призраци витаеха из имението „Сновин“.

Не обикновени призраци — не намерили покой мъртъвци или немирни духове.

Йозеф знаеше как се гонят призраци с камбанки и светена вода. Знаеше как да укротява пакостливи феи с дарове — хляб и мляко. Знаеше как да пази дома си от незрими сили със сол и молитви. Не знаеше обаче как да прогони демоните от собствената си глава.

Шепотът го зовеше от всеки ъгъл на имението; нахлуваше нощем в ушите му и му пречеше да заспи. Ден след ден той обикаляше из залите в замъка или свиреше в гората, където никой не можеше да го чуе. Музиката не успяваше да заглуши немия ропот в ума му, но еднообразният, неизменен низ от ноти го разтушваше поне за известно време. Изсвирваше всяка научена и позабравена мелодия — веднъж, два, три пъти. Първия път заради чувството — лъкът докосваше струните плавно и нежно или рязко и пламенно. Втория — за точност: прецизност на пръстите, стриктно темпо. Третия — заради отчаянието: последното убежище на един разюздан ум. После, след като изсвиреше целия репертоар от край до край, подхващаше упражненията. Нотни стълбици. Ритъм и темпо. Нищо не помагаше.

Затвореше ли очи, виждаше лицето на сестра си, когато я нарече Царица на гоблините. Тонът му не беше мил, а обвинителен. Още виждаше стрелата, забила се в гръдта й, и изражението на изумление и болка от предателството. Чувствата й го бяха разтърсили и същевременно го бяха успокоили. Напускането на дома бе променило и двама им: сестра му беше станала жена, той се бе превърнал в трепереща развалина. Лизл бе имала Горския цар, той — маестро Антониус, а трябваше да бъде точно обратното. Сестра му бе създадена за слава, признание и почитатели; той — за Дъбравата на гоблините.

По мръкнало Йозеф тръгна към имението. Чувстваше се изтощен; умората дълбаеше синьо-черни бразди под очите и скулите му. Искаше да заспи, да оброни глава, да забрави кафявите очи на Лизл, вперени в него с непоносим упрек. Първият му спомен бяха очите на сестра му, надничащи над ръба на люлката му — големи, грейнали и обичливи. От ранното си детство помнеше малко и Лизл винаги бе там — Лизл, която му вдъхваше усещане за сигурност и безопасност. Не можеше да й прости обаче, задето я нямаше, когато му бе най-нужна, задето го отпрати, макар всяка фибра от съществото му да умоляваше да остане.

Йозеф навлезе в градините на имението „Сновин“ и погледна към прозореца на втория етаж, където спеше сестра му. С изненада я видя да стои там — бялата й нощна риза се открояваше призрачно в тъмната стая. Изпита болка до мозъка на костите — кълбо от вина, негодувание, омраза и обич, оплетено във вените му. След миг безграничната нестихваща болка погълна всички други чувства. Прииска му се да източи до капка живеца си, за да облекчи агонията, да прочисти лошата кръв, лошите мисли.

Извърна се.

В далечината зърна ясно различимата куцукаща фигура на графинята. Вече цареше пълен мрак и само звездите осветяваха пътя й, но тя крачеше целеустремена и изпълнена с решимост. Вървеше с мисъл за посока и място. В гръдта на Йозеф запърха леко любопитство — тъй недоловимо, че би го пренебрегнал във всеки друг случай.

Ала тя следваше шепота.

Безгласното шушнене се носеше най-силно откъм поляната с макове и Йозеф се запита дали графинята чува въздишките, пулсиращи като ветрец из буйна трева. Безименен, узурпатор, повтаряше полъхът.

Той си правеше оглушки, както често отбягваше чувствата си. Както бе загърбил Франсоа. Преди да заспи, виждаше ту укоризнените очи на Лизл, ту устните на своя любим. Франсоа отдавна бе усъвършенствал маската на ненарушимо спокойствие — негов щит в света, враждебен към побратимите му със същия цвят на кожата. Йозеф обаче знаеше къде са пукнатините: в крайчетата на устните, изопнати от гняв, извити от печал. Чувствата на любимия и на сестрата бяха непосилен товар. Йозеф вече се бе изморил да носи тежестта. Шепнещите гласове бяха просто още едно пренебрегнато бреме.

Все пак тази нощ той реши да ги последва. Да тръгне след графинята. Краката му стъпваха меко по суха трева и прекършени стъбла, защото той не виждаше как кървавочервените макове клюмват и умират по пътя й. Шепотът стихваше край нея.

Странникът идва, цветята си отиват.

Едва когато графинята се обърна към него, Йозеф разбра, че е усетила присъствието му от самото начало.

— Здравей, Йозеф — прошепна тя.

Думите й се изгубиха сред шушнещия вятър. Маковете мълвяха: „Бягай, бягай, бягай.“ Йозеф не побягна.

— Здравейте, почитаема — кимна той; макар одрезгавял от неизползване, неговият глас се чу ясно сред жуженето.

Зелените очи на графинята просияха в мрака. В здрачната светлина на звездите Йозеф видя как устните й оформят думи, но те потънаха в какофонията от неми призиви: „Пази се! Пази се! Пази се!“.

— Съжалявам, не ви чух — рече той.

Графинята се усмихна кротко. Наведе се, откъсна цвете и Йозеф потръпна от беззвучния му болезнен писък.

— Знаеш ли защо макът е символ на рода Прохазка? — попита тя.

Той не отговори.

— Казват, че Ярослав Прохазка изградил дома си край бойно поле, където били погубени стотици воини и кръвта им обагрила земята в червено. — Графинята помириса цветето. Йозеф знаеше, че макът не ухае, но незнайно защо долови лъх на калай във въздуха. — Построил имението в чест на саможертвата им, а поляната засял с макове в памет на погубените.

Йозеф погледна надолу към изтлелите цветя — черни и безжизнени в краката на графинята.

— Въпреки усилията ми, така и не открих свидетелства тук да се е водило сражение — продължи тя. — Това не значи, разбира се, че не се е проливала кръв.

„Внимавай, безименни, внимавай.“

— Какво имате предвид? — Йозеф не разбра дали задава въпрос на графинята, или на маковете.

— Предците ми са били касапи — отговори тя. — Макар родът ми да е обвеян с легенди, в жилите ми не тече синя кръв. Баща ми беше касапин, майка ми — френска блудница. Какво падение е застигнало семейството на първата Царица на гоблините! Калайджии, шивачи, месари и пекари — те са наследили невястата на Горския цар. „Сновин“ обаче — вдъхна дълбоко от чашката на цветето без мирис — винаги ни е привличал.

— Защо? — попита Йозеф.

— Знаеш ли, че потомците на първата Царица на гоблините винаги са странници? — Тя се засмя. — Чужденци, невзрачни хора със скромно потекло. И все пак се връщаме при тази земя, напоена с невинна кръв. Е, в крайна сметка самата Царица на гоблините се оказала чисто и просто касапка.

„Бягай, безименни, бягай надалеч.“

— Невъзможни макове — въздъхна графинята. — Разцъфнали през зимата. Чудодейна поляна, ако изобщо съществуват вълшебства. Казват, че от душата на откраднатите остава само крехко цвете.

— Откраднати от кого? — Ведно със студа, през вцепенението на Йозеф започна да се прокрадва страх.

— От свирепите ловци. — Дори в мрака зелените очи на графинята блестяха като наточено острие. — Поразените от елфи умират, докоснатите от елфите са в капан.

Йозеф сведе глава. Маковете, клюмнали над краката му, приличаха на едри капки кръв.

— Закрилят ли ни? От свирепите ловци, имам предвид.

— Единствено жертвоприношение може да усмири нечестивата орда — прошепна графинята. — Такава е прастарата сделка. Живот за живот. Нашият живот.

Йозеф сключи вежди.

— Какво жертвоприношение?

Графинята не отговори веднага. Наведе се и откъсна ново цвете от поляната. Макът тутакси помръкна между пръстите й — обагри се първо в тъмно лилаво и сетне в мъртвешка чернота. Графинята пристъпи напред и окичи ухо с повехналото цвете.

— Даровете на Горския цар не бива да се приемат нехайно. Накрая обаче урожаят, както всяка награда, трябва да се ожъне.

Отговори й единствено вятърът, стенещ сред дърветата.

— Прибирай се, Йозеф — прошепна графинята. — Заспивай. Малко остана до пролетта.

Той се обърна като омагьосан и послушно тръгна към имението „Сновин“. Тъмнината се сгъсти, после изсветля. Небето отвъд планината побледня и тъмно моравото було на нощта се оцвети в лавандулов оттенък. Сенките се оттеглиха. Йозеф се просна в леглото и видя как една по една звездите примигват и угасват, чезнейки в мрака като летни светулки. Неясните очертания придобиха форма и плът, подробностите изпъкнаха по-ясно. Мирният свят започна да се разбужда и да се надига, за да приветства деня. Едва когато първият лъч на изгрялото слънце докосна леглото му, Йозеф си спомни, че урожаят се събира наесен, а напролет е сеитбата. Всичко бе преобърнато наопаки на това странно и неочаквано място. Докато потъваше в сън, той се почуди кога ли шепотът най-сетне е замрял.

 

 

Хората говореха, че в горите бродят призрачни вълци.

Мълвата се разпространяваше от град на град — истории за среща тук, сблъсък там: прясно изпечени пайове, задигнати от первазите, където са ги сложили да изстиват: жито, изчезнало от хамбара, агнета, блеещи от ужас по мръкнало.

Описанията на призрачните грабители не съвпадаха. Според някои приемаш образ на момчета; други настояваха, че са Вълчета, ходещи на два крака. Трети — старците, преживели много зими — шепнеха за зли духове, измамни, пакостливи крадци.

Гоблини.

Въпреки разногласията историите съдържаха обща подробност — появят ли се някъде призрачните вълци, след тях никнат макове.

Невъзможно, възразяваха философите. Противоречи на природния ред.

Бе невъзможно обаче да се отрекат свидетелствата. Всичко започна в плевните и конюшните на фермерите край града. Отворени врати, дири в калта и пръстта, уплашено блеене и мучене, отпечатъци от тела в сеното. Първият стопанин, зърнал призраците, се събудил преди зазоряване и тръгнал да издои кравата. Пред очите му две сенки се измъкнали от обора. Помислил ги за крадци и хукнал след тях.

Странниците обаче изчезнали с последните искрици звездна светлина, без да оставят следа, освен шепа червени макове, поникнали сред храстите.

По села и градове разцъфвали макове, и то все на чудати места — в копа сено, между каменните плочи в дворовете, сред керемидите по стрехите. Всяко цвете се появявало, придружено от странна история за безплътни силуети и неразбории в мрака. Сушено месо за половин сезон, изчезнало от заключен долап. Мебели, преподредени съвсем безшумно в непрогледна тъмнина. Натраплив шушнещ звук, сякаш сухи клонки се трият една о друга, разлюлени от зимния вятър.

Маковете никнели все по на юг и на запад и описанията на призраците си заприличвали все повече.

Момчета, шушукали единодушно хората. Две призрачни момчета.

Винаги били две. Във всяка история. Единият по-висок, другият по-дребен; единият черен като нощ, другият — бял като сняг. Някои ги мислели за духове на деца, чиито родители са ги убили в обред за по-изобилен урожай; немалко били на мнение, че двамината са подхвърлени деца, бездомни бегълци от селенията на феите.

Дните започнали да стават по-дълги, нощите — по-топли. Маковете разцъфвали все по-рядко. Историите — спътници на цветята — се променяли и преобразявали в съзвучие с пейзажа, ту селски, ту градски.

Не са мъртви момчета, живи са, решили хората.

Две деца, едното по-голямо от другото. Сираци. Единият с коса, черна като въглен, другият — с поглед, светъл като вода. Имали изпити лица и потънали в орбитите, трескави очи на преследвани животни. Никой не знаел откъде идват, защото говорели на непонятен език.

Да ги заведем в абатството. Монасите ще узнаят.

Речено-сторено.

Братята в манастира били учени, философи, музиканти и художници от близо и далеч. И наистина — хормайсторът заговорил на езика им и разбрал, че момчетата са изминали дълъг път в търсене на спасение. Не разбрал обаче, че с тях го свързва не човешката реч, а езикът на музиката.

Добре дошли, деца, рекъл им той. Отморете се тук, защото сте под Божието крило. Ръката на Провидението ви е довела до нашия праг.

Вълчето било вървяло по горските пътеки към манастира, ала всъщност следвало ехото на песните по време на неделното богослужение. То не знаело думите „мелодия“, „хармония“, „контрапункт“, но ги искало. В кратките моменти на отдих посред бягството, в бавното поемане на дъх, преди да заспят, Махьо чувал как Вълчето си тананика приспивно в пустошта. Само тогава то използвало гласа си и праведният Махьо мигом решил, че ще се научи да свири, за да разговаря с приятеля си.

Хормайсторът попитал момчетата как се казват. Отговори само едното, по-голямото.

— Аз съм Махьо.

Монахът погледнал към по-малкото. А другарят ти?

Вълчето не продумало. Взирало се в хормайстора с проницателни, смущаващи очи в два цвята.

— Още не ми е казал името си — отвърнал колебливо Махьо.

Очите на Вълчето се стоплили и едва доловима, мимолетна усмивка смекчила лицето му.

Говори ли детето?

Момчетата се спогледали.

— Да — кимнал Махьо. — Езика на дърветата и птиците, на хищническите зъби и козината.

Говори ли езика на хората?

Махьо не отговорил.

Тогава ще го наречем Себастиан, решил хормайсторът. По името на покровителя ни, светеца, изцелил Зоя Римска от немота. Навярно същото чудо ще споходи детето.

Вълчето оголило зъби.

По-късно през нощта монахът Въвел момчетата в новото им убежище. В тъмнината Махьо се обърнал и прошепнал на момчето-вълк:

— Говори, приятелю. Разбираш думите ми и съм те чувал да използваш гласа си. Защо не отговаряш, както се полага?

Вълчето мълчало дълго. После разкривило устни и заизвивало език, все едно безшумно търкаляло из устата си звуци, срички, ноти и имена.

— Не се казвам Себастиан — проговорило най-сетне. — Не ще се отзова, докато не изрекат името ми и не ме призоват в моя дом.

Махьо се замислил.

— А как ти е името?

Последвала тишина, натежала от болка.

— Нямам име.

— Как тогава ще те призоват у дома?

Момчето пак замълчало. Мълчало дълго.

— Никой не ми е дал дом.

— Вълчите пътеки те доведоха тук — отвърнал Махьо. — Ако манастирът не е твой дом, кой ще те заведе вкъщи?

— Вълчите пътеки — промърморил другарят му. — Домът и името ме чакат там, където свършват вълчите пътеки. Но това не е краят.

Махьо се разтревожил.

— Къде е краят?

Мълчанието се проточило тъй дълго, сякаш другото момче било потънало в сън. Сетне се чул тих шепот, все едно Вълчето изобщо не е проговаряло:

— Не знам. Не знам.