С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (32)

3
Цяло сърце и непокътнат свят

Сенките се разлюляват и се отместват. Брат ми се отдръпва от отражението си, от мислите ми и застава пред мен — цял и непокътнат.

— Лизл — прошепва.

— Зеперл. Теб ли виждам? Или себе си?

— Аз съм в теб — казва той. — И ти си в мен. Ние сме лявата и дясната ръка на едничък пианист. Част сме от цялото, по-голямо от нас, по-голямо от света.

Светилището притъмнява. Дори пламъкът, мъждукащ откъм олтара, не разсейва мрака на отчаянието ми. Свещта, изтръгната от клетката на костите ми, лежи захвърлена, студена и мъртва под него.

— Какво да направя, Зеп? — отронвам с дрезгав глас. — Как да избера?

— Няма да избираш — отвръща кратко той.

— Как така?

В ушите ми още отеква ехото на стария закон. Повтаря неумолимо и властно: Плати цената и другият е свободен.

— Аз ще избера — казва той.

— Не! — вкопчвам се в ръката му. — Не можеш!

— Защо, Елизабет?

Царят на гоблините застава до Йозеф в облика, който познавам. Очите му — зелено и сиво-синьо — лицето с остри черти, бухналата сребристобяла коса.

— Защото… — Не намирам точните думи. Изборът се пада на мен. Винаги се е падал на мен.

— Не бъди егоистка — подсмихва се Йозеф. — Поне веднъж остави товара на нас.

— Старая се — прошепвам. — Да не съм егоистка, искам да кажа.

— Нищо ли не научи от Подземния свят? — Царят на гоблините се навежда да вдигне свещицата от пода. — Какво те попитах преди толкова време?

— Кога ще се научиш да мислиш за себе си? — отронвам. — Кога ще се научиш да следваш желанията си?

— И кога ще се научиш да оставяш другите да ти протегнат ръка? — Царят на гоблините подава свещта на брат ми; той я запалва с огънчето, блуждаещо в тъмното му сърце.

— Реално ли е всичко това? — Не смея да задам въпроса по-силно от шепот.

— Какво е реалност? — пита Царят на гоблините.

Поклащам глава. Не знам.

— Реалността е плод на ума ти, Елизабет — отговаря той. — Също като лудостта. Ти решаваш дали това е реално, или не. Е? Какво е? Какво искаш да бъде?

Усещам кожата му със своята, долавям уханието на тялото му, вкуса на устните му. Царят на гоблините има плът и тежест в ръцете ми. Виждам как гърдите му се повдигат и спускат при всяко дихание. Вдишване, издишване. Внезапно ме връхлита спомен или по-скоро видение за бъдещето — преживяно тъй наситено, че е равносилно на спомен. Спомням си ни как лежим един до друг, кожата ни лепне от наслада и излъчва спокойна топлина. Спомням си как възрастта изостря чертите му, чертае бръчици и разкрива тънките контури на костите.

Спомням си сребристата му коса, побеляла като сняг, чисто бяла, без вълшебното сияние на Подземния свят. Спомням си как остаряваме заедно.

— Реалност — отговарям.

— Тогава ме назови. Върни ми моята същност, Елизабет.

— Не знам името ти — устните ми се препъват в сълзи.

— Знаеш го. — Той слага длан върху гръдта ми. — Винаги си го носила в сърцето си и си ме връщала на Горната земя.

Манастирът. Спомням си имената, издълбани в каменните стени на катакомбите; имена на отдавна угаснали братя. Махьо… Не, това не е името на Царя на гоблините. В същия миг разбирам, че наистина знам името му — на късчета, на срички, в сънищата ми. Момче-вълк, диво дете, име, прорязано в перваз на прозорец.

— Как… — гласът ми секва.

Той се засмива тихо.

— Неведоми са пътищата Господни.

— Иска ми се Бог да не е толкова загадъчен, да е по-прям — тросвам се.

Царят на гоблините се разкикотва.

— Даде ми име — намесва се Йозеф. Усмивката му е кротка и нежна. Обзема ме нетърпима болка. — Дай и на него.

Вдига ръката ми и я слага в дланта на Царя. Моят съзерцателен млад мъж. Моят…

— Волфганг^[1] — прошепвам.

Йозеф ми дава свещта, запалена не от олтара, а с блуждаещото огънче в гръдта му. Неговата, моята душа. Пресягам се и запалвам свещта в гърдите на Царя.

Сенките се отдръпват.

— Вървете. — Йозеф посочва прозорец, където момиче със слънчеви коси и лятносини очи чака с протегната ръка да улови моята.

— Кете — прошепвам.

Зад сестра ми стои Франсоа. Очите на брат ми и възлюбения му се срещат. Какво казва дългият безмълвен поглед остава тайна, защото не познавам техния език на любовта. След миг Франсоа кимва. Не е жест на отчаяние и поражение, а на приемане. Сбогуване. Йозеф кимва в отговор.

— Вървете — повтаря брат ми. — Дарявайте музика на света. Бъди, каквато си създадена да бъдеш, Лизл, както аз избирам да съм крал.

— Но как ще свиря без теб? — Не губя време да бърша сълзите, стичащи се по бузите ми.

— Имаш него. — Йозеф накланя глава към Царя на гоблините. Към Волфганг. — Но винаги ще имаш и мен. Музиката ти е мост, Лизл — напомня ми. — Засвириш ли, ще бъдем заедно. Чуя ли те, ще си спомням. Теб. Живота. Какво значи да обичаш. Музиката бе първото и единствено нещо на белия свят, което ми даде човешко сърце. Музиката е първото и сетното нещо, което ти връщам.

Едва промълвявам през неудържимия плач:

— Обичам те, Зеперл.

Дъхът ми секва, риданията заглушават думите за сбогом:

— Обичам те, братко. От все сърце.

Йозеф се усмихва и върховете на зъбите му просияват в треперливата светлина на свещта.

— И аз те обичам, Лизл. С духа на целия непокътнат свят.

 

 

В люлката се разплаква бебе. После млъква и червенината се оттича от бузките му.

Детето застива, бледо и изтощено.

Йозеф?

В стаята влиза момиченце. Има жълтеникава кожа и кльощаво тяло, тъмна коса и очи, заели сякаш цялото му лице. Привежда се над люлката и погалва братчето си.

Бебето отваря очи — непроницаемо черни. Очи на гоблин. На подхвърлено дете.

Зеперл?

В гласа й има тревога, има и обич. Черните ириси на бебето изсветляват в небесна синева. То протяга ръчичка към момиченцето. Момиченцето я улавя крепко и запява. Приспивна песен, съчинена от нея. Мелодията раздвижва нещо у него, нещо ново, различно, прекрасно.

Спомен.

Неговият спомен. Това е първият му истински спомен, защото не принадлежи на Подземния свят, нито на Лизл, нито на никого. Принадлежи само на него.

На Горския цар.

В далечината зазвучава музика. Гласът на сестра му преминава през булото между световете. И както някога, когато е бил в люлката, Йозеф протяга ръка към нея.

Душите им се докосват. Мостът съществува.

Той е имал име. Имал е душа. И доброта.

Горския цар помни какво е да обичаш.

И връща света към живот.