С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (10)

Интерлюдия

През една късна сутрин в началото на пролетта пътническата карета за Виена спря пред малка баварска странноприемница.

Уловени за ръка, две момичета — тъмнокосо и русокосо — чакаха да се качат в нея. Дрехите им бяха скромни, вещите — оскъдни. Макар едната да бе красива, а другата — невзрачна, веднага се познаваше, че са сестри. И двете имаха огледални изражения — обнадеждени и умислени — като две половини на една цялост. Пътниците се размърдаха с мърморене и пуфтене, за да направят място на момичетата — едното закръглено, другото тъничко. Сестрите останаха хванати за ръка; тъмнокосата се взря право напред, за да не вижда демоните, мержелеещи се само пред нейните очи.

Междувременно отвъд планините и в пределите на чужда страна две момчета — едното тъмно, другото светло — вървяха редом по виенските улици на път от мизерно убежище към дом в изисканата част на града. Лакей в униформа с цвят на мак бе изпратен да пренесе багажа им в новото жилище. Единственото им притежание обаче се оказа една леко очукана цигулка. Минувачите се отместваха и извръщаха очи при вида на сплетените ръце на момчетата — едната черна, другата бяла.

Тъмнокожото момче знаеше, че щастието не се усмихва на хора от неговата класа и с неговия цвят, и гледаше с подозрение на ненадейния обрат на съдбата, довел зеленооката жена в дома на мадам Людалиск да търси него и любимия му. Жената носеше дарове — предложение за покровителство и писмо, написано с непознат за Франсоа почерк, ала затрогнало светлокосия му другар.

Доверието Ви в моето творчество е чест за мен. Приемам смирено щедрото Ви предложение. Моля Ви, предайте най-сърдечни поздрави на моя брат, хер Фоглер. Уверете го, че семейството му не го е изоставило и неговата любяща сестра се моли той също да не я е забравил.

С гореща благодарност —

компзиторката на Горския цар

Франсоа не повярва на зеленооката жена. Отдавна бе научил, че нищо не идва даром. Йозеф обаче не беше изгубил надежда; вярваше в приказки за феи и сбъднати мечти, във вълшебства и чудеса. Йозеф взе писмото.

И прие.

Късно следобед каретата от Бавария мина през градските порти и още по-късно двете сестри застанаха пред един пансион на Щефансплац до величествената катедрала в сърцето на Виена. Тъмнокосата трепереше под червената наметка, ала не от необичайния за пролетта хлад. Не откъсваше поглед от тъмния портал, чакаше да зърне сини очи, руса коса и свенлива, мила усмивка. Чакаше едно малко момче. Чакаше брат си.

Братът обаче не бе детето от спомените на Лизл. На шестнайсет той вече не беше точно момче. Йозеф се бе източил на височина, надминал с цяла глава сестрите си. Ала не изглеждаше и напълно пораснал — все още голобрад, с непохватни, върлинести ръце и крака, несвикнали с неочаквания растеж. Той бе и мъж, и дете, и нито едно от двете.

За момент Лизл и Йозеф се втренчиха в лицата си. Не помръдваха, не продумваха.

После се пречупиха.

Тя разтвори ръце и той се втурна в прегръдката й както в детството, когато търсеха убежище в обятията си от най-жестоките бащини изблици. Или когато слушаха страшни приказки, седнали в скута на баба си. Когато светът бе твърде голям за тях и същевременно твърде недостатъчен.

— Лизл — прошепна той.

— Зеп — промълви тя.

Сълзите, рукнали по бузите им, бяха топли и с вкус на радост. Бяха заедно. У дома.

— Божичко, Йозеф, колко си пораснал! — възкликна светлокосата сестра.

Момчето се сепна, сякаш се изненада да я види.

— Какво правиш тук, Кете?

Не забеляза как лицето й се сгърчи от болка.

— Лизл не ти ли каза? — изпуфтя Кете. — Дойдохме да живеем с теб във Виена!

— Да живеете с мен ли? — Сините очи на Йозеф — по-бледи и студени, отколкото в спомените на Лизл — се впиха в сестра му. — Не сте… дошли да ме отведете вкъщи?

— Вкъщи ли? Та ние сме си вкъщи! — повдигна вежди Кете.

Кочияшът отдавна бе разтоварил куфарите им и бе потеглил. Волю-неволю сродниците трябваше да прекрачат прага и да изкачат стъпалата към новото си жилище, Франсоа и хазяйката се появиха от сенките и помогнаха на Кете да занесе багажа в апартаментите на втория етаж. Първо икономката, после Франсоа и накрая Кете изчезнаха през сводестия вход. Лизл и Йозеф останаха на улицата — заедно, ала сами.

— Вкъщи — рече русокосото момче с отнесен глас.

— Вкъщи — повтори тихо тъмнокосата сестра.

— Мина много време преди да проговорят отново. Тя бе пропътувала стотици километри — през гори и хълмове, през планини и долини — за да бъде с него, ала разстоянието помежду им се бе разраснало.

— Зеперл — Подхвана сестрата и млъкна; не знаеше какво да каже.

— Лизл — кимна студено той; нямаше нищо за казване.

Сетне русокосото момче се обърна и безмълвно изчезна в тъмнината на новия им живот, а сестра му разбра — почувства, че е бягала дълго, много дълго по грешен път.