С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (5)

2
Цената на солта

Следващият ден настъпи слънчев и резлив. Разбудиха ме ядните гласове на мама и Констанце. Носеха се от спалнята на баба ми чак до стаята на Йозеф, където спях, а щом крясъците стигаха до мен в най-закътания край на странноприемницата, значи ги чуваха и всички гости.

— Добро утро, Лизл! — подвикна сестра ми, когато прекрачих от кухнята в трапезарията. Неколцина посетители вече се бяха събрали там — да закусят или да се оплачат от шумотевицата.

Поздравът на Кете прозвуча прекалено ведро; устните й се разтеглиха в пресилена усмивка. Иззад нея ме зяпаха смръщените лица на гостите. Ако беше жив, татко щеше да разсее напрежението с весели мелодии на цигулката. Ако беше жив и трезвен по-точно — нещо почти невъзможно.

— Какво е това? — Думите на мама отекнаха звънко като строшено стъкло. — Погледни ме, Констанце! На теб говоря!

— Скоро ли ще е готова закуската? — поинтересува се клиент.

— Да, да — кимнах нервно и се опитах да наподобя усмивката на сестра ми, но лицето ми се разкриви нелепо. — Скоро. Само ще отида за малко при мама… хм… да я попитам нещо.

Кете ме изгледа гневно, макар приятното й изражение да не помръкна. Стиснах дланта й и ловко се изскубнах от хватката й. Втурнах се по стълбите към змийското гнездо.

Вратата на Констанце беше затворена, но яростта на мама преливаше шумно и отчетливо навън. Не бе изгубила уменията си от времето в певческата трупа, знаеше как да придаде неумолима сила на гласа си. Без да си правя труда да чукам, завъртях топчестата брава и мислено се подготвих за сцената вътре.

Вратата не поддаде.

Смръщена, раздрусах бравата и натиснах пак. Нещо сякаш затискаше долния край на вратата — стол или скрин. Блъснах я с рамо.

— Констанце! — подвикнах предпазливо, та гостите да не ме чуят. — Аз съм, Лизл! — Потропах и бутнах отново. — Мамо? Пусни ме.

По нищо не пролича да са ме чули. Тласнах по-силно вратата и усетих, че поддава с необяснимо хрущене. Продължих да натискам, изтиквайки сантиметър по сантиметър невидимия си противник. Най-сетне освободих достатъчна пролука, за да се вмъкна.

Веднага се спънах. Преградата — купчина пръст, клонки и сухи листа — остърга коленете ми.

— Какво, за бога…

Затънах сред мекия торф, осеян с камъчета и пясък. Вдигнах глава. Стаята на Констанце бе в развалини; пръст и дървесни отломки покриваха всеки ъгъл. За момент се обърнах. Помислих си, че не съм вкъщи, а сред зимна гора, поръсена със скреж. Примигнах и светът възвърна обичайния си порядък.

Не беше скреж, а сол.

— Знаеш ли колко струва солта? — извика мама. — Знаеш ли колко скъпо ще ни струва това? Как можа, Констанце!

Баба скръсти ръце.

— Това е защита — настоя тя.

— Защита ли? Каква защита? От гоблините ли ще ни опази? — Мама се засмя горчиво. — Ами от затвора за длъжници? Как ще ни защитиш от него, Констанце?

Със свито сърце осъзнах, че предишната нощ Констанце някак си е до влякла торбите със сол от мазето и е разпиляла по пода няколко килограма — запасите ни за няколко месеца. Миналата година се задоволихме с далеч по-малко, когато заедно насипвахме сол по всички прагове и входове. Този път баба не беше сипвала сол, за да се предпази, а за да се презастрахова.

Мама ме зърна да се помайвам до вратата.

— О, Лизл — гласът й пресекна. — Не те чух да влизаш.

Сведе глава и затършува в джоба на престилката си. Не виждах какво търси. Едва когато късното утринно слънце освети бузата й, забелязах, че плаче.

Все едно ме порази гръм. Двайсет години мама бе търпяла злия език на Констанце, без да отрони сълза пред децата или свекърва си. За нея бе въпрос на гордост да понася стоически изстъпленията на баща ми и баба ми, ала сега се бе пречупила. Лееше страдалчески сълзи над разпиляната сол.

Не намерих думи на утеха. Бръкнах в джоба си, извадих носна кърпичка и я подадох на мама. Горестните й ридания, единственият звук в стаята, ме ужасиха повече от всякаква препирня. Мама бе издръжлива. Решителна. Находчива. Безнадеждността й ми се струваше по-страшна и от сълзите.

— Благодаря, Лизл. — Тя си попи очите. — Не знам какво ме прихвана.

— Кете има нужда от помощ, мамо. Гостите чакат закуската — рекох тихо.

— Да, да, разбира се. — Тя излезе веднага, неспособна дори минута още да изтърпи присъствието на Констанце.

С баба ми останахме сами. Спогледахме се, после се взряхме в солта и мръсотията по пода между нас.

— Момиче… — изграчи тя.

Вдигнах длан.

— Не искам да слушам, Констанце. — Отворих вратата на килера и тикнах в ръцете й кофа и парцал. — Или ще чистиш тук с мен, или слизай долу да помогнеш на Кете да приготви закуската.

Тя присви устни.

— Ще оставиш една немощна старица да слиза сама по разнебитените стълби?

— Явно си успяла сама да пренесеш купища сол от мазето — отсякох. — Хайде, Констанце, залавяй се за работа.

Грабнах метлата и лопатата и запретнах ръкави.

— А помисли ли как ще се опазим от свирепите ловци?

Устоях на изкушението да я хвана за раменете и да я раздрусам, за да се вразуми.

— Зимата свърши. Няма страшно.

За моя изненада Констанце тупна с крак по пода като инатливо дете.

— Не си ли спомняш приказките, дете?

Всъщност ги бях забравила. С Йозеф харесвахме страшните й истории за гоблини и кръвопийци, ала лично аз предпочитах приказките за Горския цар и ги слушах ненаситно. Ръката ми опипа пръстена, нанизан на верижка около врата ми. Среброто бе изваяно във формата на вълк с две разноцветни очи от скъпоценни камъни — син и зелен. За мен Царят на гоблините бе повече от приказен герой; той беше мой приятел, възлюбен, мъж. Отдръпнах ръка от пръстена.

— Ловците са… призрачни ездачи — подхванах напосоки. — Галопират преди смърт, бедствие, злина.

— Да — кимна Констанце. — Вестители на гибел и на древните закони. Не виждаш ли, момиче? Знаците, чудесата?

Спомних си смътно историите й за свирепите ловци. Сам Горския цар ги предвождал. Намръщих се. Мислех, че броди из Горния свят през зимните дни. С нечестивата орда ли идва? Да си търси невяста? Всяка година ли е нужно да се жертва девица, за да се върне пролетта? Или веднъж на поколение? Какви точно древни закони крепят равновесието между двата свята?

— Бетина? — Сепнах се. Погледнах към Констанце и срещнах тъмните й очи, впити в моите с отнесено изражение. — Виждаш ли?

Поех си дълбоко дъх, за да успокоя разбунения си ум и да се върна в настоящето.

— Какво?

— В ъгъла — изграчи Констанце. — Наблюдава ни. Наблюдава теб.

Примигнах. Почудих се кой ли е изгубил нишката — аз или баба. Мисълта й ми се губеше, не я разбирах, но дали Констанце бе сама в своята пясъчна кула, или я бях последвала там?

Поклатих глава и погледнах през рамо.

— Не виждам нищо.

— Защото не искаш. Отвори очи, Бетина!

Намръщих се. Понякога Констанце ме наричаше с рожденото ми име, Елизабет, ала най-често използваше обръщението „момиче“ и „дете“. Никога Лизл и нито веднъж — Бетина. Погледнах я изпитателно. Дали е тук, или се носи в поредния полет на въображението?

— Е? — промърмори тя.

С въздишка обърнах пак глава. Както и преди, в ъгъла имаше само мръсотия, пръст и сол.

— Сега е върху рамото ти. — Констанце посочи лявото ми ухо.

Изкуфява с часове.

— Уродливо човече с коса като магарешки бодил и съсухрено лице. — По тънките й устни заигра злобна усмивчица. — Май не те харесва много.

По гръбнака ми пролазиха тръпки. За миг усетих дребни черни нокти, впити в рамото ми. Магарешки бодил.

Извърнах се, но стаята си беше същата.

Иззад мен се раздаде пресеклив кикот.

— Вече започваш да разбираш — отбеляза самодоволно Констанце. — Приличаш на мен. Внимавай, Бетина. Не изпускай от поглед ловджийския рог и хрътката, защото зло приближава.

Издърпах кофата от ръцете й. Връчих й метлата и лопатата.

— Ще донеса вода от кладенеца — троснах се, за да скрия как трепери гласът ми. — Докато се върна, гледай да си измела!

— Не можеш да избягаш. — Констанце се ухили широко и тъмните й очи заискриха многозначително.

— Да избягам от какво?

— От лудостта — отвърна кратко тя. — Цената, която плащат сродените с Горския цар.

 

 

Джовани Антониус Роси е мъртъв, докладва камериерът на баронесата. Чума или отрова, виенчаните не бяха сигурни, ала когато не откриха никъде ученика и прислужника му, се спряха на второто. Тялото обаче изглеждаше недокоснато: златните катарами на обувките му си бяха на мястото, сребърният часовник — в джоба, пръстените със скъпоценни камъни — нанизани на разкривените му, сбръчкани пръсти. Момчетата не бяха крадци, но отсъствието им внушаваше подозрения. Защо ще бягат, ако нямат вина за смъртта на маестрото?

Градските стражи дойдоха да вземат тялото. Щяха да го хвърлят в незнаен гроб както другите. Във Виена вече не погребваха мъртвите в пределите на града; заради страха болестта да не се разпространи високопоставени и нисши, богати и бедни гниеха заедно. Нямаше процесия от опечалени след каруцата, напуснала градските порти на път към гробището „Свети Марк“. Макар и прочут виртуоз приживе, в смъртта маестро Антониус бе поредният беден музикант.

Притаен в тъмна алея, Франсоа проследи как тъжният боров сандък се смалява в далечината. Още щом влезе в стаята да помогне на стареца да се облече и откри трупа, прислужникът разбра, че трябва да изчезне. Беше виждал какво сполита мъжете с неговия цвят на кожата, когато господарите им умрат при загадъчни обстоятелства. Не доживяваха да разкажат своята история, Франсоа знаеше, че кожата му го превръща в мишена, а смъртта на маестрото го обрича на гибел.

Предчувстваше настъпването на този ден, откакто го бяха изтръгнали от ръцете на майка му и го бяха хвърлили като чувал на кораба, пренесъл го от Сан Доминго до франция. На черна перла, сама сред стотици по-обикновени, не се полага нито подслон, нито закрила. Затова той потъна вдън земя след смъртта на маестро Антониус, спотаи се в лисичите дупки, където се сливаше със сенките и измета от нощния свят. Щеше да остане при обитателките на бордеите и копторите за забранени удоволствия, ако я нямаше единствената му слабост — сърцето.

От самото начало разбираше, че Йозеф не е пригоден за неговия свят. Размяната на плът и услуги, вулгарната низост сломяваха другаря му телом и духом. У него обаче имаше нещо повече от погнуса към долнопробната паплач. Любовта на Франсоа бе сладостна и нежна, пламенна и буйна, ала на подобни чувства Йозеф откликваше единствено с любезно равнодушие, Франсоа знаеше, че обичта на Йозеф към него е по-скоро платонична, отколкото физическа. Свързваха ги умът и душата, а не плътта.

Затова ги терзаеше непоносимото отношение на господаря им. През онази съдбовна утрин Франсоа свари Йозеф надвесен с безизразно лице над тялото на маестрото и в сърцето му не се надигна упрек, а само страх.

След бягството от видимата Виена Франсоа и Йозеф се приютиха при мадам Людалиск, една от грандамите на подземния свят. За разлика от повечето й подопечни момичета, тя не беше туркиня, но подхранваше фантазии за Ориента с евтина коприна и опиати, Франсоа недолюбваше множество неща от престоя при мадам Людалиск, ала най-горко се разкайваше за опиума.

Йозеф бе по природа крехък, различен, мечтателен. Изпадаше в мрачни настроения и униние и Франсоа се бе научил да смекчава пристъпите с търпение и състрадание. Момичетата на мадам Людалиск не бяха толкова грижовни. Потънали в опиумна омая, те сновяха като безжизнени сенки с разширени зеници и похотлив език. През първите дни в бордея Йозеф се усамотяваше и мълчеше. Седмица след седмица обаче Франсоа виждаше как очите на любимия му бавно гаснат зад черната завеса на сънищата и делириума.

Започна да крие шишетата с опиумна тинктура. Пое счетоводството на мадам Людалиск. Старателно отбелязваше всяко посещение при аптекаря, доктора, акушерката. Не видя нито капка опиум да навлажнява устните на Йозеф и все пак русокосото момче ставаше все по-отнесено и отчуждено. Мислите му оставаха неизказани докрай, думите — пълна загадка, сън в лабиринт от сънища.

Отначало Франсоа отдаваше объркването на недоразуменията си с немския език. Момичетата в бордея често говореха как сред маковия унес им се явявал висок изискан благородник.

— Кой е този странник? — питаше ги Франсоа.

Мрак и опасност, страх и ярост, отговаряха му. Язди кон и има хрътка. Внимавай. Лудост е да се взреш в очите му!

Франсоа смяташе, че му описват опиумни видения, докато един ден не свариха Йозеф надвесен над тялото на най-младото момиче, Антоанет. Лежала мъртва в стаята си, с посинели устни и сребрист прорез на врата.

Високият изискан мъж!, разкрещяха се посестримите й. Напада отново!

Антоанет обаче не беше поклонничка на мака. Не я влечеше безкрайният сън от още една глътка, още едно вкусване, още едно последно забвение.

Франсоа заразпитва най-добрата й приятелка в бордея Мартина:

— Кой е непознатият? Как изглежда?

— Прилича на мен — отговори в унес Йозеф. — Взирам се в огледалото и виждам високия изискан непознат.

Тогава Франсоа разбра, че любимият му е отишъл там, където не може да го последва. Спомни си обещанието, дадено на сестра му по друго време, в друг живот.

Грижи се за него.

Ще се грижа.

Щеше да го изпълни.

По-късно през нощта Франсоа открадна хартия, мастило и партитурите на сюитата Горския цар, надраскани с ноти и отметки с неподражаемия непохватен почерк на другаря му.

— Съжалявам, любов моя — прошепна Франсоа. — Отчаян съм.

После бавно и грижливо, буква по буква, съши молба за помощ.

Маестро Антониус е мъртъв. Във Виена съм. Ела веднага.

Надяваше се обичната сестра на Йозеф да дойде скоро.

Нямаше сили да се справи сам.