С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (22)

4
Старият манастир

Разкажи ми за брат си — подкани ме графинята.

Слънцето, топло за края на зимата, ни бе извело навън. От четири дни брат ми не споделяше трапеза с нас. На закуска, обяд, чай, вечеря — Йозеф липсваше показно на всяко събиране на чудатото ни домакинство. Само трохите върху подноса пред вратата му ме успокояваха, че слага залък в уста.

— За Йозеф ли? — Въпросът й първо ме изненада, после се упрекнах за егоистичното незачитане. Все пак той бе другият гост — затворник — на семейство Прохазка.

Графинята кимна; мажеше кифличка с тънък слой масло. — Не го виждам, откакто пристигнахме, макар да го чувам да свири. Изключителен музикант. Притежава забележителна дарба.

Трепнах. Пътищата ни не бяха се пресичали след свадата през първата нощ в имението „Сновин“. Рядко мярках Йозеф отдалеч, потънал в незнайни сънища наяве. Музиката му бе по-осезаемо присъствие от него самия. До слуха ми често долиташе звънкият сладостен глас на цигулката му, отекващ сред изоставените зали и коридори на замъка.

— Да — съгласих се с равен тон. — Наистина е талантлив.

Графинята ме погледна изкосо.

— Как е той? Знам, че това — с широк жест посочи „Сновин“, имението, Подземния свят — ви дотежа.

В такива случаи намразвах зелените й очи — ту пронизващи, ту съчувствени. Все още не й се доверявах, макар понякога да ми се искаше. Зажадняла за приятел, довереник, събеседник, бях почти готова да загърбя съмненията и да я приема в живота си. Бях безкрайно далеч и откъсната от всичко и всички, които обичах — мама и Констанце, Кете и Франсоа, и Йозеф, особено Йозеф. Неволно се изкушавах да потърся от нея душевна подкрепа, както тя се подпираше на бастуна си.

— Не… Не знам — признах. — С Йозеф се скарахме.

Веднага съжалих за откровението, ала изпитах и облекчение.

— Защото си била Царица на гоблините ли? — попита тихо графинята.

Погледнах я изненадана.

— Как…?

Тя се засмя.

— О, дете! Дарбата ни се зловиди на мнозина. Завиждат ни, защото сме досегнати от Подземния свят. Обожавам Ото, но не мога да се заблуждавам, че се ожени за мен единствено от любов.

Побутнах храната пред мен. Ревността на Йозеф тлееше като гнойна рана помежду ни, ала не бе единствената болка, разяждаща ни бавно и сигурно. Вълшебствата на Подземния свят се полагаха на брат ми по право, каквото малцина притежаваха. Макар да не знаеше, той бе изтъкан от неземно вълшебство. Не исках и да узнава. Страхувах се какво ще му причини това знание. На него и на мен.

— Как… как се справяш? — прошепнах.

Графинята застина.

— С кое?

— Със самотата. — Не дръзнах да я погледна.

Отговори ми след дълго мълчание. Усещах очите й, остри и изпитателни, върху лицето ми. Не знаех дали да отблъсна, или да приема с открито сърце съчувствието й.

— Имаш орис — рече най-сетне тя. — Не бих те излъгала, че пътят е лек. Не познавам друг като теб — тръгнал си от Подземния свят и останал жив. Дори аз, последната потомка на първата Царица на гоблините, не знам какво е да преживееш това.

Буцата в гърлото не ми позволи да преглътна. Бях сама. Винаги щях да бъда сама.

— Но ако брат ти те обича, ще разбере — продължи тихо графинята. — И двамата сте докоснати посвоему от Подземния свят.

Вцепених се. Изтръпнах от страх. Не бях споделяла с никого тайната за истинската природа на Йозеф, подхвърленото дете. Не бях я разкрила дори пред оногова, заслужаващ пръв да я чуе.

— Какво имаш предвид?

Тя наклони глава и се усмихна загадъчно.

— Той има необикновена музикална дарба. Казват, че изкуството и геният са плод на Подземния свят. Ние сме сродени с Горския цар все пак.

Раменете ми се отпуснаха.

— Да — прехапах устни. — Но дали е достатъчно?

— За теб или за него? — пронизаха ме очите й.

— И за двамата. Завистта е отрова.

Знаех го от личен опит. Завиждах на брат ми, откакто се бе появил на белия свят.

— Всичко е във вашите ръце — увери ме графинята с кротък глас. — Понякога любовта надмогва завистта. Друг път завистта надделява. От вас зависи да изясните чувствата си.

Втренчих се в недоядения къшей хляб в дланта ми.

— Хайде! Да вървим! — Графинята изтупа трохите от полата си.

— Къде да вървим? — учудих се.

Тя вече прибираше съдовете и останките от храна в кошницата.

— Където ходя винаги когато ме обземе самосъжаление. — Усмихна ми се нежно; лицето й излъчваше и съчувствие, и разбиране. — Помогни ми да стана, дете. Ще заръчам на Конрад да доведе конете.

Не умеех да яздя, но според графинята нямало по-добър начин да се стигне до манастира.

— Манастирът ли? — изненадах се; спомних си как брат ми бе посочил опожарената сграда по пътя през долината. — Нали казахте, че е разрушен?

— Така е — кимна тя. — Руините обаче устояват на времето, а и оттам се разкрива най-красивата гледка към долината.

— Безопасно ли е? — Нямах предвид руините.

Графинята долови подтекста.

— Щом си с мен, свирепите ловци не те застрашават.

— Защо?

— В кръвта ми е заложена древна закрила. — Блесналите очи на графинята се плъзнаха към Конрад, който приближаваше с конете. — Заради стореното от прабаба ми, след като напуснала Подземния свят.

Намръщих се.

— Свирепите ловци ме преследват неумолимо. Чудно как е успяла избегне отмъщението.

Въпросът прогаряше гърдите ми като нажежен кехлибар още откакто разбрах за храбрата девойка. Откакто видях галерията в подземната шивачница, където роклите, надянати върху манекени, бяха единственото свидетелство за съществуването на предишните невести на Царя на гоблините. Научих историята и името на всяка: Магдалена, Мария Емануел, Бетина, Франциска, Лике, Хилдгард, Валбурга.

Жени, предали се на смъртта по всевъзможни причини: отчаяние, наслада, приключение, измама. Името на първата Царица на гоблините обаче — храбрата девойка — бе изтрито от паметта на подземните обитатели; старите закони бяха обрекли на забвение и заличили със строга възбрана нейното наследство. Как бе успяла да избяга… завинаги?

— Всичко с времето си, скъпа — отговори графинята. — Конете ни чакат. Конрад ще ти помогне да се качиш на седлото.

Изгледах зверовете със страх и подозрение. В странноприемницата имахме конюшня, но никога не бях яздила. Графинята ме успокои, че и тя не е добра ездачка — не бивало да се безпокоя, щели сме да напредваме бавно по склоновете към манастира.

След четвърт час вече се клатушках нестабилно върху гърба на бяла кобила, наречена Весна.

— Носи името на богинята на пролетта — яхнала сиво-кафявия си жребец, графинята потупа Весна по врата.

Въпреки твърдението, че е неопитна ездачка, спътницата ми яздеше с аристократична лекота. Свикнала с благородническия живот, в който конете са удоволствие, не прехрана, тя се носеше напред с плавна бързина, оставяйки мен и Весна да я следваме, както можем. Искаше ми се поне да не съм върху дамско седло и краката ми да не се люлеят над единия хълбок на кобилата. Уви. Държах се за юздите като удавник за сламка и се подрусвах и подскачах по планинските пътеки.

— Красиво е, нали? — възкликна графинята, щом се добрахме до върха.

Бузите й бяха порозовели от студа и движението, очите й блестяха ярко. По стръмнината я бяха носили четири здрави крака. Разбирах защо свободата я окрилява. Аз, от друга страна, не си усещах ръцете, вледенени от отчаяната мъртвешка хватка — изпитание, продължило цял час и половина.

— О, да — съгласих се с гласец, изтънял от напрежение.

Държах се на молитва и мускули, ала лека-полека костите ми спряха да се тресат и най-сетне съумях да се насладя на гледката пред мен.

Графинята имаше право — картината бе прелестна. Отблизо забелязах, че манастирът е построен от камък със златисти жилки, блещукащи и досега въпреки опустошението на времето, а от мястото, където се намирахме, се откриваше необятен обзор. За пръв път видях „Нов Сновин“ — червените тухлени сгради сияеха ярко под лъчите на следобедното слънце като макове сред поле. Графинята ми обясни, че преди дълги години чума и глад принудили хората да се преместят тук. По пътя към манастира бях забелязала останките от старото селище — порутени къщи и хижи. Сега разбрах защо имението „Сновин“ е толкова усамотено — градът около него бе изоставен отдавна.

През ръждясала желязна порта влязохме в обширен каменен двор, напомнящ селски площад.

— Сградата е била замък, преди да стане манастир — осведоми ме графинята. — Всъщност древната крепост е изобразена върху герба на съпруга ми. Войните обаче свършили, мирното време донесло благоденствие и родът Прохазка построил имението „Сновин“. — Наближихме обгорели останки от конюшня и тя добави: — Ще оставим конете тук.

— Безопасно ли е? — посочих прогнилите греди.

— Издържали са триста години, ще им се доверим за още три часа. Хайде, скъпа, помогни ми да сляза!

Аз самата не знаех как да се приземя, но криво-ляво се смъкнах от коня, без да се строполя и да си счупя главата. Протегнах ръка на графинята, която се оказа далеч по-ловка въпреки сакатото стъпало.

— Ото се сърди, когато идвам тук сама — призна тя. — Бои се за крака ми. — Усмихна се сухо. — Това място обаче ми харесва. Някаква тъмна, недостойна част от мен се вдъхновява от красотата на разрухата и разложението.

Вървейки под ръка с графинята, разбрах какво има предвид. Представата за обаянието на смъртта и упадъка навярно звучи нелепо и зловещо, ала почувствах как ме привлича. Спомних си Дъбравата на гоблините — разложените листа, превръщащи се в богата плодородна пръст, готова да създаде живот при първия пролетен досег на дъжда и слънцето. В ума ми изплува и друга картина — имението Сновин, чието някогашно великолепие бавно рухваше и се връщаше в лоното на природата. Разликата между светлата тъга и скръбта — ръбът на бръснача, прорязващ граница между естетическото удоволствие и пагубното чувство.

Отново усетих как зелените очи се впиват в лицето ми.

— Ти си една от нас, разбрах го от самото начало — усмихна се графинята. — Ние, сродените с Горския цар, знаем, че накрая винаги се връщаме в обятията на Подземния свят.

Накрая всички се връщаме. Потреперих при мисълта за Йозеф.

— Но нали ти… тя… първата Царица на гоблините е избягала. Свободна завинаги.

Прекосихме един праг и тръгнахме през колонада, обрамчваща някогашна градина или морава. Сега я бяха превзели бурени и диви цветя, учудващо зелени под лекия снежен прашец. Запитах се къде ме води графинята.

— Гледката е най-красива от югоизточната кула — обясни тя, сякаш прочела мислите ми. — Никой не е свободен завинаги-продължи тихо, подбирайки път през изронените отломки. — Не и под властта на стария закон.

Намръщих се.

— Как е успяла тогава? Как си е тръгнала?

Прекосихме колонадата и минахме през една врата в подножието на кулата. Заизкачвахме се по тясно, вито стълбище.

Лицето й помрачня.

— Когато прабаба ми напуснала Подземния свят, свирепите ловци я преследвали неотстъпно през гори и долини. Все пак имало начин да остане незабелязана, ако искала просто да си отиде. Знаеш, живот за живот. Горския цар щял да си избере нова съпруга.

Нова съпруга. Ревност, тъга и надежда заиграха на гоненица в кръвта ми.

— Защо не го е направил?

Графинята се усмихна.

— Обичал я. Не пожелал друга. И старите закони го наказали.

Сърцето ми се сгърчи. Спомних си видението, предизвикано от опиума, когато се събудих с пръстена на Царя в дланта ми. Тъмнината, плъзнала по кожата му, белезникавите очи, рогата, прораснали над меката му коса, изтерзаните костеливи пръсти с нечовешки стави.

Обетът е нарушен. Това ни погубва. Погубва него.

— Какво се е случило после?

— Тя се върнала в Подземния свят.

— Какво? — Не очаквах подобен обрат на историята. — Защо?

— В името е стаена сила — рече графинята. — Тя научила неговото. Истинското име, от което се бил отказал, за да стане Горски цар. Запазил го в сърцето й, та частица от него да живее, докато кръвта пулсира във вените й. Името му отключило оковите й и двамата се върнали заедно на белия свят.

Дишах на пресекулки; сърцето ми пърхаше и подскачаше от вълнение, страх, радост — и от умора, разбира се.

— Как? Как е открила името му? — прошепнах.

— Изтръгнала сърцето си и го положила голо пред себе си.

Не бях сигурна дали графинята използва поетичен образ, или думите й са жестока истина. Изражението й не издаваше нищо; устоях на изкушението да докосна пръстена на Царя на гоблините.

Ще бродя по света и ще свиря, докато някой ме призове по име и ме върне у дома.

Гърлото ми се сви; сълзите, мержелеещи се току под повърхността, застрашително напряха да се излеят. Моят съзерцателен млад мъж, впримчен под земята и подложен на бавно унищожение — бавно мъчение — за греха, че ме обича повече от старите закони. Успеех ли да открия името му, щях да го освободя… Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. Живот за живот. Но кой става Горски цар след избавлението на предишния? И как?

— Стигнахме най-сетне — обяви графинята.

Пред последното стъпало пространството около нас се разширяваше в дълъг коридор с висок таван. Огънят сякаш бе пощадил тази част на манастира. Подът бе настлан с мрамор, стените — облицовани с жълт копринен брокат. Вратите към монашеските килии бяха изработени от изящно тъмно дърво; между тях стояха порцеланови статуи на Иисус — непокътнати, подобно на няколкото картини по стените.

— От тази килия се открива най-красивата гледка. — Графинята отвори врата в дъното на коридора. — Завиждам на братята, живели тук.

Влязохме в тясно и тъмно помещение. На няколко стъпки над главите ни имаше прозорче, издълбано в дебелата външна стена на кулата. Вятърът свистеше през натрошеното цветно стъкло — писклив, режещ звук. Две тесни легла стояха край стената на по-малко от крачка едно от друго. По всичко личеше обаче, че килията е имала самотен обитател. Леглото срещу прозореца бе покрито с опоскана покривка — птици и гризачи я бяха разнищили, за да вият гнезда от конците. Две-три прашни и плесенясали роби бяха натрупани върху скрин до леглото. До Библията, върху ниска масичка, стоеше изгоряла до половина свещ сред вкочанена локва восък.

Съседното легло бе съвсем голо. Без покривка, без възглавница. Нямаше и сламеник. Графинята посочи празната рамка.

— Погледни оттам! Стара съм за подобна акробатика, дори да не бях куца… Хайде, облегни се на мен, дете.

Колебливо се опрях на рамото й и се надигнах на пръсти, за да надникна през прозореца. Забелязах нещо, издълбано в хоросана до рамката на прозореца. Думи, изписани с изненадващо четлив почерк: Wolfgangus fuit hic. Латински. Прокарах пръст по буквите и в миг усетих близост с брата, оставил късче от себе си в света.

После погледнах към долината.

— О — пророних.

— Великолепно, нали? — Долових гордост в гласа на графинята.

— Да — съгласих се. От високата кула виждах далечните планини и искрящата сребърна панделка, проточена през долината. — Как се казва реката?

— Река Сновин — отговори графинята. — Семейство Про-хазка не са били особено находчиви, опасявам се.

Проточих врат да огледам надлъж и шир. Сред върхарите край имението „Сновин“ зърнах синьо-зелено око — вълшебното огледално езеро, край чийто бряг се бях усамотила, когато графинята ми разкри потеклото си.

— А онова езеро? — попитах.

— Нима го виждаш оттук? — учуди се тя.

Кимнах.

— Езерото Сновин… Както споменах, предците на Ото не са се отличавали с находчивост. — Засмя се, забелязала изражението ми. — Но ние го наричахме Лорелай. Аз и Аделаида — уточни тихо; дъщеря й.

— Лорелай^[1]?

Спомних си приказната атмосфера, обгръщаща водата, прозорец към друг свят, чието отражение бях зърнала.

— Да. Според семейните предания родът Прохазка води началото си от езерна нимфа — обясни графинята. — Затова на герба върху щита им има жена с рибя опашка.

— Водата винаги ли е оцветена така? — попитах.

— О, да. И е винаги топла. Вулканична дейност, осведомиха ме, но ние предпочитахме да го приписваме на магия. Аделаида и аз… Тя вярваше, че езерото е врата към Подземния свят. — Нещо у нея сякаш внезапно се захлопна като капан върху врата на мишка. — Хайде, дете — подкани ме. — Натежа ми да те подпирам!

Скочих от наблюдателницата си и подадох ръка на графинята, за да се спуснем по стълбището.

— Надявам се днес брат ти да вечеря с нас — сподели тя със съвсем различен тон, докато минавахме през сводест вход към широко помещение, напомнящо пещера. — Навярно ще ни позволи да го опознаем, щом свикне с новата обстановка.

Рязката смяна на темата ме стресна. Почудих се какво да отговоря.

— Къде се намираме? — попитах, сочейки каменните стени край нас.

— В криптата — обясни графинята. — Мнозина монаси са положени в гробището в подножието на планината, но имената им са издълбани тук, за да ги помнят дълго след като изтлеят.

Прокарах показалец по буквите, врязани в скалата. Спомних си деня, когато погребахме татко. Надгробната му плоча от варовик се издигаше до ниските дървени кръстове на братята и сестрите му — лелите и чичовците ми, повечето умрели, преди да поемат първия си дъх. С течение на времето кръстовете щяха да прогният и да се превърнат в пръст, а имената на покойниците да се запазят само в писмените хроники на селото.

Но и мастилото избледнява, а хартията се разпада на прах. Човекът оставя трайно наследство единствено ако са го обичали или мразили. Безсмъртието е спомен.

Евцен, Филип, Андрей, Виктор, Йоханес, Ханс, Махьо.

Поспрях на последното име. Почудих се с какво ли проговаря у мен. Четях имена на монаси, мъртви и изстинали, с лица, анонимни както на всеки странник в долината наоколо. И все пак името Махьо звънтеше в ума ми, сякаш съм чувала някой да ми го шепне насън.

Казваше се брат Махьо.

Замръзнах. Гласът на Царя на гоблините се върна при мен; спомних си откровенията ни през последната нощ в параклиса. Бях го попитала кой го е научил да свири на цигулка.

Брат Махьо.

В същия момент проумях всичко. Разбрах защо чувствам, че съм виждала това място преди. Защото наистина бях виждала манастира. В огледало. Под земята.

Над леглото на Царя на гоблините.

 

 

Селяните нарекли момчето Влчек — Вълчето. Имало източено хищническо лице и грива от бяла коса; зъбело се и ръмжало гърлено като хванато в капан животно. Трудно било да определят възрастта му; детето било дребничко, на ръст колкото Каролина — тригодишната най-малка дъщеря на пекаря. Според свещеника момчето било по-голямо — ловко като котка и още по-коварно.

Минало много време, докато успеят да приближат до детето, та да го изкъпят и да превържат раните му. Дълъг прорез зеел върху гръдта над сърцето му, възпален и сълзящ. Свещеникът се страхувал да не гнояса, но никой не можел да докосне момчето, без да рискува да остане без пръсти. Самият свещеник имал за спомен бинт над лакътя, където Вълчето било отхапало буца месо от ръката му.

Единствен Махьо, друг сирак от Свирепата зима преди няколко сезона и питомец на Църквата, успял да опитоми дивото момче.

Праведният Махьо, така го наричали селяните. Младежът имал нежно и добро сърце, обичал всичко живо в полята и горите. „Докоснат от Бог — казвал свещеникът. — Може да приласкае дори цветята да цъфнат посред зима.“ Малко по малко — като пастир, прикоткващ немирно стадо — Махьо придумал човешкото дете да изпълзи от вълчата кожа. Поставил основите — чистота, осанка, обноски, облекло. Обучението било дълго и бавно. Вълчето постепенно свикнало да използва пръсти вместо лапи; да носи памук вместо кожа; да яде печено месо вместо сурово. Когато дошло време да го кръстят, не се боричкало, нито се противило да потопят главата му в купела. Свещеникът му дал името Кашпар и го записал в книжата с бележка: „Даден ни от Господа и доведен от пустошта и горите.“ Опитомяването приключило с едно дребно изключение. Вълчето не говорело, нито откликвало на името си.

Не му липсвал ум; всъщност способностите му далеч надхвърляли вълчата хитрост. Бързо и с лекота решавал главоблъсканиците и задачите, поставени му от свещеника; изпълнявал разпореждания, послушно чистел тясната килия, отредена му от Църквата. Станал на възраст да постъпи в местното училище, за да изучи алхимията на писмената реч. Пишел и запаметявал буквите заедно с другите деца от селото.

Да, момчето не било несхватливо. Когато му разрешавали да поскита из селото и близката гора, местните го чували да шепне на дърветата и зверовете. Говорел на език, останал в смътните спомени на бебетата и невръстните дечица — странно ромолене и брътвеж, понятни само на невинните, безумните и Махьо. „Какво ли шушне“, чудели се хората. Редял сякаш вещерско заклинание.

„Отче, има му нещо на това дете“, жалвали се на свещеника.

Добрият отец се стараел да успокоява паството си, но страхът, както не след дълго разбрал, е по-силен от вярата.

Мълчанието на момчето спряло да е белег на свенлива природа, започнали да го тълкуват като упорито животинско лукавство. Местните все повече се убеждавали, че Вълчето може да говори, но не иска; доказвали го очите му в два цвята, следящи зорко всичко и всекиго наоколо. „Вълчето размишлява — шушукали си на пазара. — Крои пъклен план. Шпионира.“

Какви тайни пазят безгласните? Само своите. Селяните обаче се страхували от знанието на момчето. Месарят и любовницата му, две години по-млада от дъщеря му. Съпругата на ковача с припасите й от сладкиши за чревоугодничество през Големите пости, докато другите гладуват. Козарят и пекарят със сърца и устни, стоплени от сладостното дихание на другия.

В деня, когато старата година угаснала, открили любовницата на месаря мъртва в леглото й.

Нямало никакъв белег по нея — ни драскотина, ни рана, ни синина. Лъщяла като белезникаво стъкло, сякаш зимата я била вледенила отвътре.

„Поразена от елфите — викнали селяните. — Гоблините са издебнали Людмила в съня й!“

Студът стегнал хватката си и с него дошла нова смърт, нови предателства. Козарят Яков изгубил стадото си; щипците на ковача се разпаднали като сухи листа. Селяните разбрали, че равновесието на белия свят е дълбоко накърнено.

Виновно било чудовището, доведено сред тях. Откъде дошло Вълчето? Що за същество било то? От къща на къща се понесли слухове и мълви, истории за пакостлив дух с очи в два цвята, който крадял дрънкулки и амулети, за да ядосва собствениците им.

„Възможно ли е, възможно ли е“, шушукали хората.

Вълчето обаче изглеждало невинно, все тъй затворено в себе си и отчуждено. Мълком и със сигурна крачка момчето минавало през дните — призрак сред живите.

После демон обладал Каролина, най-малката дъщеря на пекаря.

Започнало с болка, сякаш зъби дъвчели дланите и стъпалата й. Клетото дете пищяло, че вълк изгризва ръцете и краката му. Събуждало се с червени влажни подутини и дълбоки разжарени рани. „Хапят я гоблини“, казали селяните, и повикали свещеника да прогони злите сили.

Той дошъл с тамян, със светена вода и с двамина помощници — Вълчето и Махьо. Когато момчето-вълк приближило до постелята й обаче, Каролина се разкрещяла, все едно я горят на клада.

Било знак.

„Той е, той е! — викнали селяните. — Той е виновен!“

Заобиколили момчето, а то заръмжало и запълзяло на четири крака, защото още не се било научило да понася допир на човешки ръце. Заприиждали с тигани, с черпаци. Мъжете отвън тръгнали да търсят вили и лопати, а обкръженото Вълче се мятало и ритало ужасено.

Махьо ги предал.

„Бягай, Кашпар!“, изкрещял той и се изпречил като щит между селяните и тракащите бели зъби под диво въртящите се очи. Момчето понечило да се нахвърли върху младежа, едничкия му приятел, после побягнало. Разкъсало обръча от разярени мъже и изчезнало в мрака.

Лумнали факли, надигнали се призивни гласове. Треската на лова се разпространила из селото по-бързо от чума, от горски пожар. Докато малката Каролина виела от болка и страх, майка й и баща й, свещеникът и кметът, месарят и ковачът събрали оръдията на труда си като снаряжение и хукнали да дирят Вълчето.

„Убийте го, убийте го — напявала хайката. — Демон! Демон!“

Махьо знаел къде ще отиде момчето и не последвал другите в нощта. Втурнал се към църквата, към гробището, към криптата, където обърканото дете се криело в тъмното при мъртвите — единствени те от човешкия род не го карали да говори.

Вътре Махьо сварил детето вълк, свито сред купчина дрипи и сбирщина от дреболии и тайни, откраднати от селяните. Синя стъкленица, парчета от потрошена сабя, звънче, доскоро подрънквало на врата на най-личния козел от стадото на Яков.

— О, Кашпар — промълвил Махьо.

Вълчето го погледнало инатливо. Знаело, че Махьо го вика по име, но отказвало да се отзове.

— Кашпар, моля те, трябва да бягаме — повторил Махьо, борейки се с обземащата го паника.

Вълчето изръмжало.

Праведният Махьо, благословен от Бога да разговаря с птици и зверове, не намирал думи да докосне това момче, ни диво, ни опитомено.

— Знам, че не се казваш така — прошепнал той. — Но докато не науча истинското ти име, не мога да те призова другояче.

Дали кротостта, или молбата трогнали детето, Махьо не разбрал. Вълчето обаче пуснало съкровищата си и заплакало. Било изтърпяло много, откакто напуснало леговището си, ритайки и съскайки. Научило се да яде, да се облича и да ходи на два крака. Ала досега не било отронвало сълза. Очите му заблестели от сълзите и дъхът на Махьо секнал от сияйната им красота.

— Хайде — прошепнал той. — Да бягаме!

Протегнал ръка към Вълчето. То се взряло в разперената длан без подозрение и без страх. Задържало погледа на Махьо и за миг помежду им се ширнала вечност и няма почуда.

— Да — рекло Вълчето. — Да.

Гласът му бил груб и дрезгав, езикът — неповратлив. Но важни били думите, истински думи, каквито никой не бил чувал от него. Вълчето стиснало ръката на брат Махьо и двамата побягнали към гората и неизвестното отвъд нея.