С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (11)

1
Чудати наклонности

Всичко започна с покана.

— Писмо за вас, фройлайн. — Фрау Меснер ме издебна пред вратата. Връщах се от Нашмаркт, където бях напазарувала продукти за цяла седмица. — Изглежда е от вашия… — устните й се присвиха — загадъчен благодетел.

Хазяйката ни рядко подаваше нос от укритието си на приземния етаж, но нищо не изкарваше местните от дупките им по-бързо от възможността да научат прясна клюка. За фрау Меснер всяко късче информация за анонимния ни покровител бе неустоимо вкусна хапка.

— Благодаря, госпожо — отвърнах учтиво.

Посегнах да взема писмото, но тя се отдръпна. Фрау Меснер не бе висока жена; набитото тяло и острите й черти напомняха закръглена, охранена невестулка, ала не можех да получа посланието, без да пристъпя неприятно близо до нея.

— Този път го донесе прислужник в ливрея — лъскавите й очички се стрелнаха от писмото към лицето ми и обратно. Подканваха ме — предизвикваха ме — да кажа нещо. — Особено човече. Дребно като дете, облечено в червено и с бяла перука като пухкаво глухарче.

Усмихнах се с присвити устни.

— Нима?

— Виенските благородници рядко обличат лакеите си в червено — отбеляза тя. — Още по-рядко украсяват кореспонденцията си с макове. — Вдигна писмото, за да видя ясно цветето, гравирано върху восъчния печат. — Благодетелят ви е чудак, фройлайн. Сега разбирам как сте станали галеници на съдбата в града ни.

Застинах. Бях прекарала достатъчно време във Виена и знаех, че късметът е предрешена власт. Не очаквах лек живот, ала не очаквах и да бъдем толкова зависими от чуждите капризи и благоразположение. Когато пристигнахме, апартаментите бяха наети от наше име; влиятелни обществени фигури вече бяха получили сведения и препоръки за нас; подбрани магазинери бяха уведомени да ни обслужват на доверие; ежедневните ни нужди бяха внимателно обмислени и подсигурени. Грубоватите ни провинциални маниери бързо станаха обект на присмех, ала най-непростим бе златният ни шанс. Дължахме сполуката си не на личен успех, а на врати, отворили се за нас.

— Разбирам — кимнах със старателно изобразено неутрално изражение.

— Не се засягай, скъпа — продължи фрау Меснер, но усмивчицата й опровергаваше думите. — Граф Прохазка е по-богат от Крез и е негова работа как ще си харчи парите.

По лицето ми плъзна червенина, издаваща раздразнението ми, въпреки всички усилия да запазя спокойствие.

— Дайте ми писмото, моля — протегнах отново ръка.

Фрау Меснер се поколеба.

— Едно предупреждение, преди да тръгнете… — Тя прокара разсеяно пръст по ръба на писмото, привидно затруднена да продължи: — Млада сте и ви липсва светски опит. В града обаче има противни хищници. Внимавайте от наивност да не станете тяхна жертва.

— Не съм чак толкова доверчива — поклатих отбранително глава.

— Знам, фройлайн — съгласи се хазяйката. — Само дето… навремето и аз бях като вас. Неугледна, гладна, вдъхновена да постигна нещо. — Сведе очи към писмото. — Благодетелят ви, казват, е ексцентричен и има странни… наклонности.

По гръбнака ми се стекоха ледени капки.

— Моля?

Странни наклонности. Стори ми се, че долавям ехиден кикот под захаросаното й изражение. Спомних си осъдителните погледи, задържащи се изпитателно върху пищната фигура на сестра ми, тъмната кожа на Франсоа, невинното лице на Йозеф.

Забелязала недоверието ми, хазяйката продължи със заговорнически тон:

— Носят се слухове, че графът и приятелите му са любители на мака.

Очите ми се насочиха към червения герб върху писмото и обходиха цветето, отпечатано върху восъка.

— Какво имате предвид? Намеквате за опиум ли?

— Да — кимна тя. — Домът на графа е свърталище на безумци и фантазьори, забулени в пушек и видения. Опиумът разкрепостява ума и… — ехидната усмивчица пак разцъфна върху лицето й — и други неща.

Измери с влажен, нечистоплътен поглед тънкото ми тяло, бледата кожа, несъразмерно големите очи.

Вцепених се.

— Как смеете? — попитах тихо.

Фрау Меснер повдигна вежди.

— Мълвите се разнасят из града по-бързо от пожар, фройлайн. А семейство Прохазка имат дял в най-огнеопасните истории.

Чух достатъчно.

— Оценявам съвета ви — отсякох и грабнах писмото от ръката й.

Обърнах се и тръгнах по стълбите към апартамента ни.

— Не исках да те обидя, Елизабет. Не съм от злите езици — подвикна фрау Меснер след мен. — Последната млада жена, която взеха под крилото си, изчезна при… загадъчни обстоятелства.

Спрях на стълбището.

— Беше бедно селско дете. Съвсем обикновено — продължи тя. — Далечна сродница, така твърдяха. Чух, че била любимка на графинята. Била им като дъщеря, казваха.

След момент се поддадох на любопитството и се обърнах към фрау Меснер.

— Какво се случи с нея?

Хазяйката сбърчи чело.

— Злополука. В провинциалното им имение в Бохемия. Не знам подробности. Имало някакъв… ритуал. На другата сутрин момичето изчезнало, а един от приятелите им бил мъртъв.

— Мъртъв ли? — сепнах се.

— Да — кимна тя. — Нямало, видите ли, престъпление — изсумтя. — Само дето открили младия мъж в гората. С посинели устни и чудат сивкав белег на шията.

Коремът ми се сви на топка. Залитнах, сякаш съм се препънала в неочаквано препятствие и земята се надига болезнено към мен. Покосен от елфи.

— Това са слухове, разбира се — добави бързо фрау Меснер, забелязала изражението ми. — Но ти си разсъдливо момиче, Елизабет. Не си лековерна. Използвай ума си и бъди внимателна.

Прокарах палец по восъчния печат върху писмото. Проследих очертанията на мака. Колкото и да не ми се искаше да го призная, хазяйката изричаше гласно опасенията ми за благодетеля ни. Откакто бяхме пристигнали във Виена, не бяхме виждали граф Прохазка. Не се бяхме срещали нито веднъж. Писмата бяха малко и идваха рядко, предимно свързани с ежедневни дреболии — дрехи, покупки, наем. Въпреки показаното нетърпение да ни доведе във Виена, графът явно не изгаряше от желание да ни види в града. Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно успявах да потуша безпокойството си.

— Благодаря за предупреждението — кимнах бавно. — Ще взема съвета ви под внимание.

Повдигнах полите си и понечих да тръгна отново по стълбите. Фрау Меснер ме повика пак.

— Елизабет!

Зачаках.

— Внимавай! — погледна ме сериозно тя. — Не се страхувай от вълците, а от овчите им кожи.

Кете и Франсоа си бяха вкъщи. Сестра ми седеше върху леглото сред море от платове. Беше се привела над шевицата и косата й затулваше лицето. Настанен до масата, Франсоа грижливо режеше кройки и тропосваше. От четирима ни единствено Кете имаше практично умение, полезно за припечелване на допълнителни доходи. Сестра ми помагаше на шивача, чието ателие се намираше в съседство. Вършеше по-простата работа, а той доизпипваше роклите на клиентките си.

— Къде е Йозеф?

Окачих си бонето върху закачалката до вратата и оставих торбите с продукти, Франсоа скочи да ми помогне, доволен да се отърве от шиенето.

— Защо се забави? — тросна се Кете. Карнавалът наближаваше неусетно и виенчаните се веселяха с балове и маскаради, преди постите да сложат край на всякакви разточителства и фриволности. Хер Шнайдер бе затрупан с работа и за да смогне, пренасочваше излишествата — ведно с раздразнителността си — към сестра ми. — До утре роклите трябва да са готови. Всяка ръка ми е от помощ!

Погледнах към Франсоа. Той сви извинително рамене. От времето на първата ни среща бе отбелязал удивителен напредък с немския, но и жестовете му бяха изразителни както думите. Не знам къде е Йозеф, мадмоазел.

Въздъхнах.

— Причака ме нашата всезнайка фрау Меснер.

Кете подбели очи.

— Какво искаше старата клюкарка?

— Обичайното. — Показах й писмото от граф Прохазка. — Да откопчи нещичко за почитаемия ни благодетел, разбира се.

— Писмо? — възкликна Франсоа. — От графа?

Толкова рядко получавахме вест от покровителя ни, че всяко послание предизвикваше и възторг, и страх.

— Да — кимнах. Натрапливо сладникав аромат зарази въздуха. Погледнах плика в дланта ми и се опитах да разпозная мириса. Не бяха рози. Виолетки? Люляк? Макът ми се блещеше от восъчния печат. С присвити очи Кете вдигна глава от шевицата.

— Покана ли е?

— Покана? — намръщих се. — За какво?

— За бала му с маски, разбира се. За карнавала. — Кете кимна с глава към купчината дрехи край нея. — Половината рокли са специално за случая. Доста се шушука за прословутите увеселения на графа. — Мечтателна въздишка се изплъзна между устните й. — Поканите са само за избраници. Списъците с гости се пазят в тайна и никой не знае кой ще присъства.

— Какво значи прословут? — попита Франсоа.

— Ами… — Опитах да намеря френската дума и не успях. — Означава „известен“, но не задължително с добро.

Спомних си предупреждението на фрау Меснер: „Историите за семейство Прохазка са от най-огнеопасните.“

— C’est mal? — челото му се сбърчи. — Лошо е значи?

— Не задължително. — Кете се захвана пак да шие. — Хората приемат охотно поканите на графа.

— Защо? — Франсоа се обърна към мен.

Поклатих глава. И на мен ми се искаше да науча отговора.

— Защото — подчерта с раздразнение Кете — загадката е вълнуваща. Никой не знае точно какво се случва на празненствата, понеже графът изисква гостите му да не разгласяват нищо.

— Сериозно? — Не бях чувала по-нелепа идея. — Какво пък толкова вършат на тези соарета?

Тя сви рамене и отметна рус кичур от лицето си.

— В магазина на хер Шнайдер клиентките разказват всякакви истории. Графът и графинята принасяли кози в жертва на жесток идол. Занимавали се с окултни ритуали. Пиели опиум, за да предизвикват видения. Призовавали зли сили. Има и други — бузите й пламнаха — пикантни подробности. Все пак всички са маскирани и безименни. Надянат ли ново лице, хората се отърсват от задръжките.

Дом на безумци и фантазьори.

— Пикантни? — Франсоа повдигна въпросително вежди.

Не получи отговор нито от мен, нито от Кете.

— И ти искаш да отидеш?

В ума ми се мярна спомен за друг бал с маски, дълбоко в Подземния свят, където гледах как сестра ми танцува и се весели в захлас, сподиряна от свита красиви преобразени младежи. Сърцето ми запърха от тревога и вълнение.

— Разбира се! — изсумтя Кете. — Да не мислиш, че вземам историите за чиста монета? И дори семейство Прохазка да участват в древни кървави ритуали, всичко е по-интересно от стоенето между четири стени с надеждата животът ни да започне.

Каквито и съмнения да имах за благодетеля ни, не бях в състояние да възразя. Откакто пристигнахме във Виена, съществувахме в промеждутъци — чакахме следващото прослушване, следващия шанс, следващата възможност. Предложенията за музикални изяви идваха на пристъпи — ту глад, ту пиршество. Графът ни осигуряваше средства за живот във Виена, но от общественото мнение зависехме колкото и от щедростта му. Което минаваше за талант в затънтената баварска провинция, тук не правеше впечатление. Музикантите в големия град бяха стока, обичайна като бирата, и два пъти по-евтина. Всяка седмица имаше концерт, музикална вечер, събиране, нова публика и трудно успявахме да надвикаме шумотевицата.

Вдигнах писмото. Пликът не издаваше нищо — леко парфюмиран, адресиран със същия елегантен почерк и запечатан с восъчен мак както първото писмо от благодетеля ни. Всичките ми опасения и колебания изплуваха на повърхността. Когато граф Прохазка се свърза с нас, изгарях от нетърпение да чуя новина за Йозеф, а и неочакваната манна небесна под формата на петдесет флорина ме заслепи. Недогледах обезпокоителните знаци. Непомерните усилия, положени от графа, за да задоволи запленението от музиката ми. Откраднатите писма до брат ми. Пълното и безогледно вмешателство в съкровеното ми пространство. Всичко сочеше, че си имам работа с човек, незачитащ личните граници.

— Мадмоазел? — Франсоа повдигна вежди. — Ще четете ли, или не?

С известно колебание отворих плика. За пръв път забелязах печатния текст на латински под восъчния герб: HOSTIS VENIT FLORES DISCEDUNT. Мото? Думите ми се струваха смътно познати, но латинският ми в най-добрия случай бе закърняло умение, безполезно извън църквата.

Върху плътен картон с черни готически букви пишеше: „Черно-бял“ карнавал.

После с познатия ми безупречен, плавен почерк:

„Каним мадмоазел Елизабет Фоглер на бала в имението на граф Прохазка. Празненството ще се състои в пет следобед на Сирни вторник.“

Покана. Четири картички, адресирани до четирима души.

Аз. Мосю Франсоа Сен-Жорж. Мадмоазел Катарина Фоглер. Сърцето ми подскочи. Мосю Йозеф Фоглер.

— Е? — Кете прегриза със зъби конеца и завърза възел. — Не ни дръж в напрежение, Лизл?

— Права беше, Кете — подадох й нейната покана. — Ще участваме в прословутия бал на граф Прохазка.

Сестра ми нададе радостен възглас.

— Знаех си! — Тя захвърли роклята, надиплена в скута й. — Яд ли те е, фрау Дрюкер? — погледна злорадо смачканата коприна. — Ще се запозная лично с граф Прохазка.

Дадох на Франсоа поканата му. Той ме погледна втренчено.

— А Йозеф? — попита.

Затворих очи.

— Не знам — отговорих тихо. — Не знам… дали ще поиска да дойде.

Франсоа въздъхна и в дълбините на въздишката му долових неизреченото: „Напоследък изобщо не знам какво иска Йозеф.“

И аз не знаех. Вече не. Не бях сигурна дали някога съм знаела.

Отворих очи. В тясната, душна и претъпкана стая усещах отсъствието на брат ми като липсващ зъб. Трябваше да бъде тук. Трябваше да бъде с нас — част от новото семейство, което се стремяхме да създадем. Неразумен прилив на гняв и раздразнение разбуни кръвта ми. Йозеф бе длъжен поне да опита да започне нов живот. Аз се стараех, Франсоа се стараеше. Кете се стараеше и сякаш почти бе успяла. Вярно, с брат ми се борехме да пуснем корени във Виена, ала като деца поне се борехме заедно. Сега бяхме сами. Откъснати един от друг.

— Поканата на графа закъсня — промърмори Кете. — Нямаме време да си ушием костюми.

Вече скицираше ожесточено модели върху къс хартия. Чернова на Сватбената ми соната, захвърлена в момент на отчаяние и ярост. Зачаках да ме жегне острието на ревността или оскърблението, задето сестра ми превръща моя провал в ново творение на изкуството. Не усетих нищо. Единствено чувство на празнота.

— Как ще смогнем с роклите за мосю Шнайдер? — осведоми се Франсоа.

Кете ни измери с властен син поглед.

— Очаквам вие двамата да запретнете ръкави — отсече тя. — Иначе как ще развихря таланта си?

Щях да се разсмея, ако не се чувствах толкова изоставена от своя съзидателен плам.

— Да, мадам!

Събрах захвърлените рокли и ги пренесох върху масата в съседната стая. Франсоа се присъедини към мен, примирен с поредната дълга нощ край пламъка на свещта.

— Ако Йозеф се върне — подвикна ни Кете, — кажете му, че не е извинен!

С Франсоа се спогледахме отново. Не „когато“ се върне. „Ако“ се върне.