С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (21)

3
Приказка за храбрата девойка. Реприз

Храбрата девойка.

Седях до потомка на храбрата девойка.

Първата погубена и единствената, оцеляла в прегръдките на Царя на гоблините.

Досега. До следващата — аз.

— Ти… ти… — гласът им изчезна в небитието.

— Аз, аз — повтори графинята, макар да не долових подигравка в тона й. — Да, Царице на гоблините — добави тихо. — Тръгнала си е от Подземния свят и е оживяла. Аз съм доказателството. От стотици години и поколения наред нейните дъщери, внучки и правнучки са пазителки на равновесието между световете, между Горната и Долната земя.

Тътнежът и грохотът на биещото ми сърце изпълниха ушите ми и заглушиха всякакъв звук и смисъл. Гледах как устните на графинята се движат, но не чувах, не разбирах нито дума. Откровението бе твърде необятно — твърде значимо и същевременно немислимо. Светът се бе свил до едничка идея. Не бях сама.

— Дете? Дете? — Обхватът и мащабът на ума ми се поразшири, колкото да възприема стола под мен, стаята, където се намирам, човека, с когото разговарям. — Добре ли си, скъпа? Изглеждаш пребледняла. Конрад, донеси на мадмоазел Фоглер нещо по-силно от кафе. Чашка шери може би?

— Няма нужда — отказах с глас, който не звучеше като моя; идваше от място, далеч и надълбоко в мен и някак извън мен — тъй спокоен, сякаш принадлежи на друга Лизл, друга Елизабет. — Не искам да пия.

Тя впери в лицето ми живите си, неземно зелени очи. Неразбория от полуоформени представи, думи и фрази се развихри в главата ми — съпруга? дете? дете на Горския цар? прекършени издънки на родословното дърво? Шумът се сля в мътна празнота. Примигнах и понеже явно не откликнах на невероятното й твърдение по очаквания начин, графинята изсумтя тихо.

— Е? Не се надявах откровението ми да предизвика това — подсмихна се пресилено тя.

— Как трябваше да го приема? — попитах отново с непознатия глас.

Тя сви грациозно рамене.

— С изненада? Стъписване? Благодарност? Гняв? Но не с безразличие, честно казано.

Графът се прокашля.

— Дойде й в повече, скъпа моя.

Прав беше. Узнатото надхвърляше рамките на умствените ми способности. Нямаше как да го осмисля в цялост, налагаше се да го разбирам подробност по подробност и да си изяснявам избистрените идеи една по една.

— Ти… дете ли си на Горския цар?

Едва ли бе възможно. Още преди време гоблинско момиче ми беше казало, че ни един съюз между Царя на гоблините и простосмъртна не е дал плод. И все пак. Дланта ми докосна корема. Месечното ми кървене спазваше лунния си цикъл както обикновено. Усетих остро пробождане. Завист? Облекчение? Празнота? Радост?

Графинята поклати глава.

— Не, Елизабет. Не съм дете на Горския цар, освен в смисъла, че ние — ти, брат ти, съпругът ми, всички повярвали — сме негови чеда. Не — повтори тя с по-тих и мек глас. — Потомка съм на Царицата на гоблините и нейния възлюбен, някогашен Владетел на измамата и Цар на подземния свят. Дъщеря на простосмъртна и… простосмъртен.

Погледна съпруга си и той сложи ръка върху рамото й.

— Но щом и двамата са…

Не знаех как да задавам въпроса и дори какво да попитам. Дали ми казва истината. Притежава ли наистина способности, обхващащи и двата свята — Горния и Долния. Дали…

— Откъде имам дарба да отдръпвам и спускам завесата между световете ли? — подсказа ми графинята.

Кимнах.

— Знаеш ли легендата за Персефона? — попита тя.

Примигнах.

— Не. Не мисля — отговорих бавно, още по-объркана и на още по-несигурна почва от преди.

— Била дъщеря на Деметра — намеси се графът; очите му — за разлика от очите на съпругата му — ме наблюдаваха с особено съчувствие, дори жалост. — Хадес я отвлякъл и я принудил да му стане съпруга.

Потръпнах, но не изцяло от погнуса.

— Да — кимна графинята. — Персефона изяла плода на Подземния свят и била обречена да прекарва половин година във владението на Хадес, а другата половина — на горния свят при майка си.

Изпитах внезапна симпатия към Персефона. Симпатия и завист. Половин година при семейството си, другата половина — при възлюбения. Ах, какво не бих дала да можеше…

— Малцина знаят обаче — графът прекъсна мислите ми, — че Персефона се върнала променена от Подземния свят. Различна. Тъмна кралица на тъмни селения. Древните гърци не дръзвали дори да изрекат името й, за да не привлекат вниманието й. Наричали я Коре, девойка.

Остър мраз прониза вцепенението ми и по гръбнака ми пролазиха тръпки. Спомних си думите на Тисл: „Изгубили сме името й.“ Храбрата девойка. Безименна, изчезнала.

— Персефона се върнала променена — потвърди тихо графинята. — Същата участ сполетяла първата Царица на гоблините. Върнала се от смъртта към живота, ала била различна. Усещала процепите в света, проломите, междинните пространства. Умеела да ги създава и да ги затваря. Била и от Подземния свят, и от Горния. Предала дарбата на децата си. И на мен.

Сърцето ми прескочи един удар. Спомних си последния път, когато бях видяла Царя на гоблините. Дланите ни минаха една през друга както пръсти през дим, все едно ме парва пламък на свещ — неосезаем, ала причиняващ болка. Как копнеех да притежавам подобна способност! Да прекосявам по своя воля границата между световете, да докосвам, да прегръщам своя Цар от плът, а не в спомени.

— Както виждаш обаче — продължи графинята, — аз съм последна от кръвната й линия. Последната от нас с такава дарба.

Гласът й потрепери леко и изтъня. Не бих забелязала промяната, ако в очите й не бяха заблестели сълзи. Не знаех дали скърби за дете, което не може да има, или за дете, което е имала и изгубила. Дланта на съпруга й обви по-крепко рамото й. Двамата застинаха напрегнати в тихата си тъга. По лицето му обаче се четеше тревога, сякаш не би желал да води подобен разговор.

— Както и да е… — подхвана тя с пресипнал глас. — Всъщност, изглежда не съм последната.

Взря се в мен, търсейки отговор на незададен въпрос. Дълго време не събрах сили да продумам.

— Мен — прошепнах най-сетне. — Имате предвид… мен.

Крайчетата на плътните й червени устни се повдигнаха леко.

— Да. Теб, Царице на гоблините.

Помежду ни се разстла мълчание. Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да мисля и дори какво да чувствам. Бях напуснала Подземния свят, решена да живея, вместо да умра, да взема мечтаното от света, вместо да се примиря със съдбата си. Бях си обещала да изживявам всеки ден като Елизабет, цялостно и пълноценно.

Но коя е тази цялостна Елизабет? Коя е жената, получила всяка възможност, и пропуснала да я улови? Коя е сестрата, използвала болката на брат си като оправдание да бяга от своите проблеми? Коя е композиторката, сядала пред пианото нощ подир нощ, неспособна да пише музика? Щях ли да открия отговора тук, сред плесенясалите отломки на имението „Сновин“? Като продължител на таен род особени жени?

— Затова ли ме доведохте? — попитах. — За да стана… ваша наследница ли?

Нелепа идея. И все пак…

Графинята се усмихна, но в очите й прозираше печал.

— Имаш това право. Когато моята… моята Аделаида умря, мислех, че е дошъл краят на света. — Тя се засмя, но в смеха нямаше и помен от веселие, само безкрайна тъга. — Майчината скръб наистина е усещане за свършек на всичко, на целия свят. Не оставя ли наследник обаче, равновесието между световете ще се наруши.

Аделаида. Дъщеря й. Внезапно се запитах чии дрехи нося. Сутринта ги бях облякла, без да се замисля, благодарна да смъкна мръсната, лекьосана от пътуването рокля, стояла на гърба ми близо цяла седмица. Сега полите и шалът сякаш ме издраскаха с нокти, усетих ги прилепнали, неудобни, все едно съм навлякла чужда кожа. Носех одежди от наследството на друго момиче; върху раменете ми тежеше товарът на очакванията и мечтите на майка й. Изправих се, неспособна да търпя нито секунда повече присъствието на двуличните си, вероломни домакини.

— Трябва да вървя — отсякох.

— Скъпа моя, знам колко трудно е да проумееш… — подхвана графинята, но я прекъснах.

— Твърдите, че съм ви гостенка — натъртих. — Щом е така, отказвам да съм тук, в тази стая, в тази къща. Имам нужда от… от чист въздух. — Думите ми, изпреварили напиращия крясък, се препъваха върху устните. — Ако… не сте излъгали и всъщност не съм гостенка, а затворничка, моля да ме извините. Излизам… Отивам навън…

Ръцете ми трепереха. Защо не ми се подчиняваха? Защо продължаваха да треперят?

— Разбира се, фройлайн — кимна графът, преди съпругата му да успее да се намеси. — Къщата и имението ни са на твое разположение. Разхождай се на воля.

— Но, Ото — възрази графинята. — Ловците, нечестивата орда? Доведохме я тук, за да е в безопасност.

— Ако в „Сновин“ не е в безопасност, значи никъде не е на сигурно място — отбеляза кратко графът. — Ето — обърна се към мен. Бръкна в джоба на елека си, извади масивен часовник, откопча го от ланеца и го сложи в дланта ми. — Вземи!

— Давате ми часовник? — изумих се.

Не излезех ли на мига, гневът ми щеше да изригне през очниците сред напор от накипяла кръв. Свирепите ловци не можеха да ме уплашат.

— Компас. — Графът вдигна капака и ми показа красив компас със златна стрелка, въртяща се бавно в кръг. — И доста тежичко парче желязо всъщност. Дребна защита срещу нечестивата орда, но ще знаеш обратния път. Изгубиш ли се в „Сновин“, компасът винаги ще те доведе тук. — Той посочи земята под краката си. — В тази стая. Построена е над голям къс магнетит и стрелката винаги сочи насам. Към дома.

Дом. За добро или зло, засега домът ми бе тук. А навярно и завинаги, ако граф и графиня Прохазка получеха своето. Не исках да мисля за това. Не можех. Стъпка по стъпка, казах си. Стига стъпките да ме отдалечават от графинята, от историята й, от надеждите й.

— Благодаря — прошепнах на графа. — Ще го пазя.

Той кимна.

— Приятна разходка, фройлайн.

Побягнах.

Блъснах стъклените врати и изскочих на верандата. Слънцето бе разтопило снега от предишната нощ, но лек бял прашец от слана обсипваше върховете на сухите плевели и треви. Не знаех накъде да тръгна. Ако бях в странноприемницата, веднага щях да се втурна към Дъбравата на гоблините. Тук обаче, в непознатата къща върху непозната земя сред непозната страна, се чувствах изгубена. Не само в едно отношение.

Лете градините сигурно бяха добре поддържани, но сега ме заобикаляше плетеница от избуяли храсти, пълзящи растения и ранни цветя, дръзнали да надигнат главица в студа — попарени, изтлели, мъртви. Борове, строени в бойни редици, опасваха далечния край на имението. Издигаха се еднакви на ръст, прави и високи. Зад обръча от солидни дървета се нижеха заоблени планински възвишения. Вляво стъклени покриви на парник отразяваха немощното сутрешно слънце. Вдясно се стелеше ален килим. Присвих очи. Приличаше на поляна, осеяна с диви цветя. С… макове? Очите сигурно ме лъжеха. Толкова високо в мразовитата планина и толкова рано не биха разцъфнали макове — цветя на ранното лято.

Но всъщност маковете в късната зима бяха сред най-възможните неща, които бях открила днес.

Лек ветрец жужеше из имението, носейки със себе си неспокоен шепот. Държах с две ръце компаса на графа; дребен, но изненадващо тежък предмет, сякаш е стаил повече сили, отколкото издава размерът му. Стрелката се въртеше безцелно като часовник, сочещ произволно четвъртините на часовете. Когато се отдалечих от имението и тръгнах из пустошта, стрелката се усмири и се насочи право назад към магнитния камък в имението. На мястото, където върху обикновен компас е обозначен Северът, имаше ювелирно изрисуван мак. Върху срещуположната страна, бележеща Юга, различих изящна миниатюра на русалката от герба на семейство Прохазка. Приказното създание, потопило опашка в синьо-зелени води, ми напомни нимфите от подземното езеро. Право пред мен между боровете се виеше пътека и изчезваше към върха на хълма.

Приех я като знак. Напътствие. Посока. Тръгнах по нея.

Просеката се отдалечи от опитомената земя край имението. Постепенно стана по-стръмна, по-тясна и коварна. Завиваше остро отново и отново, прорязвайки лицето на ската. Запъхтях се и плувнах в пот, но изкачването и физическото натоварване успокоиха въртопите и бурите, разбунили духа ми след откровенията на графинята за нейното минало и моето бъдеще. Стъпвах сигурно, очите ми виждаха по-ясно.

На върха на хълма имаше езеро.

Появи се съвсем изненадващо и неочаквано — блеснала синьо-зелена шир, разстлана пред краката ми. Горската пътека свършваше до ръба на скала, надвесена над водата. Все едно се бях препънала в тайна. Езерото бе напълно скрито от погледа както от имението „Сновин“, така и от шосето през долината, по което бяхме минали преди ден. Открояваше се изневиделица като вълшебен камък, искрящ аквамарин на фона на кафявата зимна гора и сивото небе.

Повърхността му бе съвършено гладко огледало, отразяващо пръстена от дървета край него и небосклона на друг, сякаш по-жив свят. Прозирна мъгла се рееше мечтателно над него и стопляше въздуха, далеч по-студен на няколко стъпки по-надолу по пътеката. Вгледах се в бледата пелена, раздипляна от кроткия ветрец, и с почуда разбрах, че не е мъгла, а пара. Усетих топлия й, влажен полъх върху лицето си.

Лизл.

Сепнах се. Вятърът прошепна името ми, сякаш довя нечий зоб от неизмерима далечина. Капчиците над езерото се завъртаха в танц и се разделяха, без да раздвижват спокойната чиста повърхност на водата. Пристъпих по-близо до ръба на отвесната скала и се взрях в езерната глъб.

Лизл, прошепна отново вятърът. Вятърът.

Вдигнах глава и огледах отсрещния бряг на езерото. Търсех силует, фигура. Връхлетяха ме историите за свирепите ловци, за докоснатите от елфи и за поразените от елфи. Щяха ли да ме отнесат? Да ме убият? Полудявах ли? Или просто нервите ми бяха изопнати? В лабиринта край Виенския дом на граф Прохазка бях видяла Тисл и Царя на гоблините. Така си мислех поне. На това загадъчно усамотено място обаче не съзрях никого, дори видение, нарисувано от въображението ми. Бях сама. Само аз и отражението ми в неочакваното райско кътче.

Лизл.

Погледнах надолу. От дълбоките, стъклено прозрачни дълбини ме гледаха сини очи, обрамчени от златна коса и ябълковорозови бузи. Познато лице.

Не моето.

Взирах се в лицето на Кете.

Стъписана се отдръпнах назад. Кете изчезна. Надникнах отново над ръба на скалата и я видях пак.

— Кете? — отроних и в същия момент устните й промълвиха „Лизл?“. — Кете!

Свлякох се на колене и пропълзях към водата. Пресегнах се към сестра си, към видението пред мен. Магия ли беше? Или лудост? Всъщност нямаше значение. В очите на Кете съзирах отразени мъката, терзанието и тревогата ми за семейството, изненадата и смайването от вълшебството сред ежедневието.

Франсоа!, видях я да подвиква на тъмнокожото момче зад нея. Франсоа! Къпинов храст! Елате бързо!

Не различавах къде е. Заобикаляха я единствено синьо-зелените води на езерото. Дали е във Виена, в пансиона на фрау Меснер? Прислужниците на граф Прохазка ли се грижат за нея? Или се е върнала в Бавария, в странноприемницата при мама и Констанце? Прииска ми се да се гмурна във водата, да стигна до дъното, до нея.

— Фройлайн?

Обърнах се рязко. Нина стоеше зад мен и ме наблюдаваше с уплашено изражение. Дланите й, протегнати напред, бяха готови да ме хванат, да ме спрат. Мигом осъзнах какво си е помислила икономката при вида ми — отчаяна млада жена, кацнала на ръба на стръмен скат над езерото.

— О, не, всичко е наред. — Изправих се и изтупах пръстта, полепнала по полите ми. С трескави жестове Нина ме подканваше да се отдръпна назад. — Добре съм — успокоих я, макар да знаех, че не може да ме разбере.

Явно бях изгубила усет за времето. Слънцето висеше изненадващо ниско над хоризонта. Нина пак размаха ръце. Пантомимата й показваше вечеря и навярно нещо, свързано с графа и графинята. За да не я притеснявам повече, кимнах и тръгнах след нея към имението. Хвърлих обаче последен дълъг поглед към приказното езеро и огледалния свят зад мен.

Огледала.

Каквото и да мислех за графинята и невероятното й потекло, едно бе сигурно. Имението „Сновин“ бе пропито с вълшебство. Както Дъбравата на гоблините, то бе едно от последните места, където Горната и Долната земя се срещат; праг между зримото и незримото селение. Спомних си думите на графа — че покритите огледала в замъка затварят Забулените в сенки пътища между световете. Езерото също бе огледало и прозорец към друга реалност. Навярно щях да отворя свой прозорец с изглед към друг свят.

Междувременно реших да помоля домакините си за мастило и хартия и да напиша писмо до сестра ми.

 

 

Майсторът колар казваше, че в гората се скитал призрачен вълк.

Съселяните му не вярваха. От години мъжът твърдеше, че му се привиждат невъобразими създания — мечки, ходещи на два крака, човековълци и гоблини, похитители на девойки. Ярки и живи в ума му, виденията не оставяха диря в света, където живееше.

Безобиден е, подхвърляха си местните, когато минаваха пред занаятчийницата му. Невинен особняк.

Майсторът колар бе овдовял съвсем млад — по-скоро юноша, недорасъл мъж. Съпругата му бе сред злочестите жертви на отминалата свирепа зима, донесла сняг, вълчи глутници, страх и скърби. Красива жена с бузи, пламтящи от младост и жизненост, докато омайният й огнен дух не я опожари отвътре. Треска — скоротечна и свирепа — погълна първо дробовете й, сетне всичко останало, отнасяйки и нероденото дете в утробата й.

Тя бе от щастливците, сломени от болест, а не от вълците, погубили мнозина други.

Скръбта погреба селото по-надълбоко от снежните преспи и се задържа дълго след като пролетната топлина наводни улиците с потоп от чувства. Вълците се оттеглиха ведно с леда, но зверското им клеймо остана. Съпруга, син, дъщеря, дядо, внуче — отсъствието им зееше като липсващ зъб в непокътната и благодатна семейна редица. Някои тешаха болката с обичайни мехлеми — пиене, уличници, Бог. Лудостта на майстора колар обаче бе по-странна.

Започна със сенки, петна в ъглите.

Жените цъкаха с език при вида на това, което вземаха за купчини пепел покрай стените.

Не придиряйте. Изгубил е съпругата си, казваха мъжете им. Трябва сила, отвръщаха жените. Животът продължава.

Майсторът колар не обръщаше внимание на шушукането им, на думите. Денем поправяше колелата на каруците им, нощем създаваше свят от дървени фигурки и играчки. Дялкаше и режеше, заглаждаше и си подсвиркваше. Бавно и полека от парчетата дърво изникна приказна горска страна с гоблини, мечки и вълци.

Децата я забелязаха първи. Докато родителите им се пазаряха с майстора колар, те изравяха гоблините, мечките и вълците от талаша и си играеха с тях върху мръсния под, застлан с дървесни стърготини. Майките и бащите им виждаха само купчини по ъглите, където се валяха пръст, сухи листа и паяжина от коренаци на мъртви дървета. В разхвърлените отломки от въображението на майстора децата виждаха царство на желанията, а майсторът — с лице, озарено все още от спомена за детството — сядаше при тях и се включваше в играта.

Хората се радваха и момчешката му непринуденост ги затрогваше. Добър баща, говореха, от него ще излезе добър баща. Колкото по-дълго обаче се зарейваше в селенията на небивалото, толкова по-чудато и отблъскващо ставаше поведението му. Дървените фигурки — изящни отначало — заприличаха на гротески, плод на осакатен, не на зажаднял за деца ум.

Лудостта се разрасна и сенките й изпълзяха от ъглите. Вече не можеше да се влезе в занаятчийницата — пръст покриваше всеки сантиметър от пода, сухи клони и трънаци се прокрадваха през прозорците и вратите. Майсторът колар продължаваше да дяла, да добавя към сбирката от фигури истории, подхождащи на неземната им форма. Полумъже-полумечки, вълци с човешки очи, гоблини, враснали се в елши.

Не след дълго дори децата го отритнаха. Харесваха приказките му и най-вече играчките му, но край него се чувстваха объркани. Той си играеше с тях, ала не бе един от тях. Бе твърде стар въпреки изражението в очите му — изгубен поглед на изоставено момче. Очи на сираче. Децата спряха да идват в занаятчийницата му; една по една фигурките му потънаха в пазвите на лекьосани ризки и в джобовете на панталонки. Майсторът колар отново остана сам.

И когато заразказва за призрачно момче в горите, никой не се изненада. Майсторът живееше в самота; с бърз замах свирепата зима бе покосила съпругата му, неродената му рожба и родителите му. Говори лудостта, шушукаха хората и повдигаха вежди при вида на сухата пръст, сипеща се през прозорците и праговете на дома му. Приказки на объркан ум.

Призрачното дете било възхитително, така твърдеше майсторът колар. Красиво момченце, ловко като вълк и с очи в два различни цвята. Трябва да го намерим, трябва да го спасим, настояваше той. Пламенните му молби трогнаха мъжете. Те претършуваха гората от край до край. Не откриха и помен от човешко дете в пустошта — ни люспица кожа, ни косъм.

Няколко седмици обикаляха напразно гората и вдигнаха ръце.

Време е майсторът да намери приют. Да го предадем на Бога за утеха и изцеление.

Църквата му подготви одър и добрите селяни тръгнаха към занаятчийницата, където никой не бе стъпвал от дни. Не само пръст и мръсотия закриваха прозорците и вратите; бръшлян, корени и сухи розови храсти пълзяха по стените като паяжина от издути вени.

Никой не бе чул тропота на призрачни копита, разнасял се дни наред.

Селяните извикаха името на майстора колар. Отговор не дойде. Чукаха, тропаха, крещяха. Нищо. Само глуха, злокобна тишина.

Най-сетне успяха да разбият вратата. Влязоха не в човешки дом, а в гробница. Занаятчийницата бе засипана от пръст, сухи листа и клони. Поразителни алени макове грееха като капки кръв сред разрухата и разложението. Най-чудната гледка обаче, заобиколена от изпочупени фигурки на мечки, изправени на два крака, и на вълци с човешки лица, бе момченцето с белоснежна коса и очи в два различни цвята.

Момче-вълк.

Детето се бореше, дращеше и се мяташе като същински див звяр, но селяните го хванаха и го занесоха в църквата, където бяха подготвили одър за майстора колар. Ала от майстора нямаше и следа. Ни люспица кожа, ни косъм, само една гротескна фигура — тънък като вейка младеж с лика на коларя и с хищническа гоблинска усмивка.