С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (7)

4
Ползата от бягството

Проводиха ме вкъщи с торба сол, достатъчна за цял месец, ако не позволяваме на Констанце да я докопа. И все пак разказът на стария свещеник за Магда, за древните закони и нечестивата орда продължи да ме преследва по пътя до странноприемницата. В ушите ми отекваше призрачен тропот на копита, късчета история се носеха по повърхността на ума ми, а аз се опитвах да ги събера в шепи. Констанце казваше, че облачните дипли по лицето на луната са душите на покойниците във вечните ловни полета на небето. А откраднатите? В какво се бе превърнала пралеля ми? Представих си обръча от елши, наречен от нас Дъбравата на гоблините, загадъчните очертания на стволовете и клоните, застинали в неспирен танц.

Треперех като листо, ала не заради ледения вятър, пронизващ тялото ми през наметката.

Ловците излизат, когато настъпи неравновесие между Подземния свят и света на живите.

Бях прекосила границата между двата свята. Миналото лято се бях сбогувала с Царя на гоблините и с обета си. Дали заминаването ми е прокъсало тъканта на света и е пропуснало през пролуката духове, призраци, обитатели на Долната земя? Грозеше ли ме опасност от свирепите ловци?

Ръцете ми носеха солта, ала при всяка стъпка усещах как тежкият пръстен тупти върху гръдта ми в ритъма на биещото ми сърце. Ако бях нарушила древното равновесие, щеше ли да ми помогне обещанието му?

Не поглеждай назад, ми беше казал той. Не поглеждах. И не исках. Ала сега не бях сигурна.

По пътя към къщи очите ми търсеха вестители на нов живот, крехки следи от зеленина сред сивотата. Нищо засега. Нощната слана убиваше нежните филизи, устремили се нагоре, но дните все пак ставаха по-топли. Разкаляната пътека джвакаше под краката ми. Сезоните следваха несъмнено вечния си кръговрат.

Ала не успявах да се отърся от тропота на копита.

Докоснати от елфи. Покосени от елфи.

Не знаех какво да кажа на Кете. И на мама. Сестра ми бе прекосила завесата между двата свята, но не беше от сродените с Горския цар. Вярваше, ала с наивна, повърхностна вяра. За нея между действителното и недействителното имаше ясна граница; стена делеше земята на живите и селенията на гоблините. В духа й не вилнееха въртопи. Сестра ми наподобяваше по-скоро спокойна вода за гладко плаване. Завиждах й.

В такива моменти най-силно усещах липсата на брат ми.

Спомних си краткото и загадъчно послание: Маестро Антониус е мъртъв. Във Виена съм. Ела веднага. Бих се усъмнила, че писмото е от Йозеф, ако не познавах почерка — грубовато очертани думи и несвързани букви, излезли от ръката на момче, упражнявало се не в краснопис, а в нотна тетрадка.

Толкова неща исках да разкажа на Йозеф. Истории от стотици писма, повечето неизпратени. Колко чернови, колко листове бяха отишли в огъня, докато търсех думите, намирах ги, задрасквах ги, губех ги и ги обърквах. Безброй зададени въпроси, споделени несгоди и разкрити истини издигаха накрая кула от безсмислие.

Думите винаги се показваха недостатъчни. Музиката бе езикът, пропит в костите ни — моите и на брат ми. Мелодиите ни бяха изречения, частите от композиции — късове повествование. Разговаряхме най-добре, когато оставяхме пръстите ни да говорят; моите върху клавишите на пианото, неговите — по струните на цигулката. Зеперл щеше да ме разбере чрез музиката ни, не чрез писмата.

Как обаче аз да разбера себе си? Неспокойствието, тревогата у мен. Чувството на празнота и неудовлетворение, отчаянието от неспособността ми да изразя идеите си върху хартия — и в думи, и в песен. Не успявах да уловя собствения си ум; мислите кръжаха като вихрени пръсти, втурнали се без темпо през шестнайсетините ноти.

Тропотът на копита стана по-силен.

Стресната осъзнах, че не ехти във въображението ми. По пътеката препускаше конник. Погледнах през рамо и видях ездач в черно. Тъмната мантия се развяваше зад гърба му като криле. Косата под периферията на шапката му изглеждаше бяла, чертите на лицето му — тесни и остри. Черният жребец с диви очи и оголени зъби сякаш идваше от пъклена бездна.

Сърцето ми замря. Невъзможно… Или е възможно?

Ездачът приближи. Имаше обикновени очи, кафяви като дървесна кора, а не в два цвята — зелено и сиво. Бялата коса се оказа перука под тривърха шапка. Развълнуваното ми сърце обаче продължи да подскача и трепери — вироглаво същество, търсещо познатото във всяко непознато, чуждо нещо.

Не беше Царят на гоблините.

Не беше, разбира се.

Ездачът препускаше. Отскочих от пътя, за да не ме отнесе. Със странна смесица от облекчение и разочарование го проследих с поглед как изчезва зад завоя. Не спях добре и умът ми, естествено, съзираше видения. И все пак очакването — и надеждата — да видя отново своя Цар на гоблините бе камата, с която сама се пронизвах. Уви. Никога вече. Трябваше да продължа напред.

После, за мое удивление, жребецът и ездачът се върнаха в галоп.

Застанах край пътя, за да се разминем. Ала конникът ме видя и забави ход — от галоп в тръс, после раван и накрая спря.

— Фройлайн Фоглер? — попита той.

Вкамених се.

— Д… да? — заекнах. — Аз съм. Как да ви помогна?

Ездачът не отговори. Бръкна в кожената торба, окачена над хълбока му. Пратеник, разбрах. Носи ми писмо. Йозеф! Сърцето ми се разведри.

Мъжът извади кожена кесия и се наведе да ми я даде. Кесията се оказа възтежка за размера си. Звънна мелодично в ръката ми. Объркана, понечих да я развържа, за да видя съдържанието, но пратеникът пак протегна длан към мен — държеше писмо.

Забравила всичко друго, грабнах плика, без да се старая да не го намачкам или прокъсам. Отдавна чаках дума — обяснение — от Йозеф, не ми беше до дребнави прояви на учтивост и приветливост.

Хартията бе плътна, скъпа, излъчваше леко ухание дори след толкова изминати километри. Печатът изглеждаше съвсем официален — герб с изображение на цвете. Роза или мак. Не приличаше на пратка от брат ми — хартията, мастилото, уханието не съвпадаха — и все пак се вкопчих в надеждата, за що то исках да вярвам, че брат ми ще ми пише, не би ме забравил.

— Кой го изпраща? — попитах.

Пратеникът просто докосна шапка, кимна ми и препусна. Изпратих го с поглед, после се взрях в плика. Обърнах го и сърцето ми се препъна в собственото си вълнение и ужас. С непознат и изящно шлифован почерк писмото бе адресирано до Композиторката на Горския цар.

— Добре ли си? — попита ме Кете, щом се върнах вкъщи. Върху плота в кухнята се издигаше кула от нарязани картофи и осолено свинско; на печката къкреше тенджера. — Да не си видяла призрак! — Тя се засмя, но изражението ми смрази усмивката й. — Лизл?

С разтреперани ръце й подадох кожената кесия.

— Солта ли е това? — Сестра ми сбърчи вежди.

— Не. — Оставих солта върху масата; кожената кесия тупна до нея с мелодичен звън. — По-скоро е нашето чудо.

Кете си пое рязко дъх.

— Какво има вътре? От кого е? И за кого?

— Мисля… — преглътнах, — че е за мен.

Вдигнах плика. Думите с черно мастило изпъкваха ясно: До композиторката на Горския цар. Сладникав лъх насити въздуха в ужасна дисхармония с лука и подправките, току-що нарязани за вечерята.

— Сигурно е от важна особа — отбеляза Кете. — Виж хартията! И… — присви очи — герб ли е това?

— Да. — Взрях се отблизо и реших, че цветето е мак, не роза. Странен избор.

— Е, ще го прочетеш ли? — Сестра ми се зае отново с вечерята. — Да видим какво иска загадъчният благородник от композиторката на Горския цар.

Счупих восъчния печат и разгърнах листа.

„Скъпа мадмоазел Фоглер — зачетох на глас, — простете ми за този необичаен и навярно не съвсем любезен начин да се свържа с вас. Не сме се срещали, но имам чувството, че вече ви познавам. Моля ви, не се смущавайте от откровеността ми.“

— Охо! Таен обожател — подкачи ме Кете. — Колко си потайна, Лизл!

Погледнах я строго.

— Искаш ли да ти чета, или не?

— Добре де, продължавай.

„Миналия месец чух необикновен млад мъж да свири на цигулка необикновена композиция. Не мога правдиво да изразя колко ме затрогна музиката, как дълбоко отекна у мен, сякаш нотите разпалваха огнени искри в душата ми.“

Затаих дъх. Необикновена композиция, изсвирена на цигулка от необикновен млад мъж.

Йозеф.

Сестра ми изсумтя нетърпеливо. Изкашлях се и си наложих да продължа да чета на глас.

„Творбата ви, признавам, ме завладя изцяло. Никой във Виена не знаеше името на композитора; разбрах само, че музиката е отпечатана в скромна сбирка с произведения на покойния Джовани Антониус Роси. Познавах го добре и не долавям ясно — ако изобщо долавям — гласа му в тази музика.“

Йозеф явно бе публикувал странната ми малка композиция под името на маестро Антониус. Разумно решение, честно казано, защото старият цигулар бе известен виртуоз с предана аудитория. Макар и благодарна, задето творбата ми е намерила слушатели, червеят на недоволството се провря в сърцето ми. Възнегодувах, че Горския цар не носи името ми.

Младият цигулар се оказа загадъчен като вас, гениална госпожице — продължих да чета. — След смъртта на стария виртуоз той и другарят му потънаха вдън земя. За жалост бях принуден да взема нещата в свои ръце.

Усещането ми за смътна тревога се изостри в мрачно предчувствие. Пълзящото омерзение от дръзкото нахлуване в личното ми пространство се разлисти като отровен бръшлян от думите на автора, заплашвайки да ме задуши с ужас. Зачетох мълком по-нататък:

„След смъртта на маестро Антониус писмата ви бяха открити сред вещите му. Видях, че са адресирани до Франц Йозеф Фоглер, и успях да ги запазя, преди да ги изхвърлят неотворени. Писмата бяха изпратени през изминалите месеци и завършваха с любопитен подпис: Композиторката на Горския цар“

Вкамених се. Помислих си за отчаяния зов на Йозеф да отида при него във Виена. Чувство на вина усука сърцето ми на възел. Трябваше да му отговоря по-бързо. Да намеря начин да замина. По-усърдно да опитам да се свържа с него. Трябваше, трябваше…

— Какво има, Лизл? — обади се Кете. — Не ме оставяй да гадая.

Разтреперана се прокашлях и продължих на глас:

„Не се гордея от постъпката си, но… непременно трябваше да разбера кой е композиторът на музиката. Прочетох… — гласът ми изневери съвсем. — Прочетох едно от писмата. Простете ми, мадмоазел, за грубото вмешателство в личното ви пространство, но веднага разбрах каква е връзката ви с хер Фоглер — Вие сте му сестра и муза.“

Ръцете ми трепереха неудържимо, едва различавах думите върху листа.

„Разтревожен за брат ви и другаря му — самотни, без никакви приятели тук — положих огромни усилия да ги намеря. Не се тревожете, мадмоазел, те вече са в безопасност. Аз, ваш покорен слуга, се грижа за тях и покровителствам всеотдайно таланта им. Ако сърцето ви допусне да простите намесата в личния ви живот, приемете поканата ми да дойдете при нас във Виена. Отправям я в качеството си на горещ поклонник на музиката ви. Дарба като вашата не бива да се пропилява в затънтено баварско селце; редно е да тържествува сред многобройни почитатели. Средства, влияние, власт — предлагам ви всичко в ролята на ваш благодетел. Няма да се обидя, ако отхвърлите предложението ми, но ви подтиквам да приемете, защото с нетърпение очаквам да опозная забележителния ум, сътворил подобна неземна музика.

В знак на добра воля ви изпращам петдесет флорина. Похарчете ги, както желаете — безразсъдно или разумно — защото са отплата за дара на вашата музика. Решите ли да ги използвате за пътни разноски до Виена — за вас и семейството ви — кажете името ми на местния банков посредник и той ще покрие всякакви допълнителни средства, необходими да се устроите тук.

Искрено Ваш:

Граф Прохазка фон Сновин“

— Лизл? Лизл!

Гласът на Кете ме сепна. Писмото се изхлузи от вцепенените ми пръсти и политна към пода. С нервна въздишка сестра ми остави ножа, вдигна листа, преди да кацне долу, и сама прочете думите на незнайния ни благодетел.

— Божичко… Не е… не е за вярване. — Не успя да наниже думите; нишката, свързваща мислите й, се късаше и ги разпиляваше навсякъде. Погледна ме. Сините й очи блестяха от радост, облекчение и… надежда. Сияеха по-лъчисти от слънцето. Извърнах глава, за да не ме заслепят. Сълзи обжариха клепките ми. Отдадох ги на яркото сияние, не на преляло облекчение. — Възможно ли е?

Вдигнах непохватно кожената кесия и я отворих. Златото заблещука в следобедното слънце. Изсипах монетите върху масата. Кете ахна.

— Какво значи това? — извика.

Какво ли наистина? Опитах да се усмихна, но усещах странно безразличие. Под вцепенението от изненадата безспорно бълбукаха вълнение и приятно пред вкусване, ала сякаш бях в сън. Пред очите ми бавно се разгръщаше сцена, нереална като видение в просъница. Пред мен се бе открил път, несъзиран досега. Исках да композирам музика. Исках да избягам. Някога бях Царица на гоблините, волята ми имаше тежест, притежавах сила да преобразявам света според желанията си. Сега възможностите се нареждаха пред мен като плочки от домино.

Ала докато бях невяста на Горския цар, научих едно — нищо не идва безплатно.

— Това е… Божи дар! Помисли си как ще стегнем странноприемницата! — Кете започна да отброява флорините със скъперническа прецизност. — Четирийсет и седем, и осем, и девет… — засмя се доволна, — петдесет!

Осъзнах, че не съм чувала този смях от цяла вечност. Странноприемницата тънеше в мълчание без звънките трели на кристалните му камбанки. Едва сега разбрах колко съм разчитала на смеха й да пропъжда буреносните облаци в сърцето ми.

— Ще дойдеш с мен във Виена, разбира се. — Думите ми не прозвучаха като въпрос.

Кете примигна, изненадана от резкия обрат на разговора.

— Какво?

— Ще дойдеш с мен във Виена — повторих. — Нали?

— Лизл… Сигурна ли си? — В очите й блеснаха сълзи.

— И още как! Това ще е идеалната фантазия на живо!

Тя пак се засмя — музика с лъх на чиста пролетна утрин. Като малки със сестра ми пускахме на воля въображението си; съчинявахме пространства, недокоснати от сивотата и мъката на ежедневието. Представяхме си светове, където сме принцеси и кралици, красиви и вълшебни селения, каквито с брат ми се опитвахме да създадем.

— Представи си, Кете — улових ръката й, — как привлекателни младежи изпълняват всеки наш каприз.

Тя се разкикоти.

— И сме облечени в коприна, кадифе и брокат!

— Всяка нощ ни канят на бал!

— Маски, опери, празненства и танци!

— Шницели, ябълков щрудел и турско кафе!

— Да не забравяме любимата ти шоколадова торта — добави Кете.

Засмях се и за момент си позволих да се престоря, че от ново сме малки момиченца, чиито желания и мечти са преплетени както пръстите ни.

— Ако… — подхванах тихо.

— Никакво „ако“. Когато! — прекъсна ме решително сестра ми.

— Когато… — повторих; усмивката не слизаше от лицето ми.

— Хайде! — Кете се изправи. — Да кажем на мама, че отиваме във Виена!

Виена. Внезапно думите ни вече не бяха желание, а възможност. Обзе ме вълнение… и страх. Спомних си разюзданите ми трескави фантазии и си казах, че ме плаши неизвестното. Боях се, защото във Виена не познавахме никого, освен Йозеф и Франсоа. Опасявах се да не се изгубим самотни в големия град, където няма да ни водят напътствията на приятели и сродници. Не си казах, че се страхувам заради предупреждение, чуто от гротескно лице с гоблинови пръсти, и заради неизпълнимо обещание.

Не можеш да напуснеш Подземния свят, смъртно момиче, без да си платиш.

Втренчих се в счупения восъчен печат, в разполовения цвят на мака и се запитах дали не тръгваме по грешен път.

 

 

В къщата има пакостлив дух — така твърдяха момичетата на мадам Л’Одалиск. Дребен злосторник, който им погажда номера — краде дрънкулки, разменя обувки, цапа копринените шалове и панделките им с кал и пръст от градината. На място, където са скупчени много жени, подобни неща създават неразбория. Срязан корсет, прокъсана рокля — разприте и сметките се уреждат око за око.

Сегашните лудории обаче, изглежда, не са отмъстително дело на отхвърлен любовник или недоволен клиент, нито разплата за невърната услуга, биха възразили момичетата. Те са прищявка на жесток невидим дух. Без умисъл, плод на безогледна случайност; извършени не на шега, а от злост. Елиф изгуби перления пръстен на майка си. Напълниха шишенцето с парфюм на Алойзия с котешка пикня. Обезобразиха медальона с портрет на покойния съпруг на мадам Л’Одалиск. Злият дух, изглежда, налучкваше слабото място на всекиго и не знаеше пощада.

Мария и Каролине започнаха да носят железни кюлчета в джобовете си. Едвина и Фадиме си направиха амулети срещу лоши очи. Мадам Л’Одалиск посипа праговете със сол, но никаква магия и суеверие не усмиряваше злосторника.

Безполезно е, повтаряше Йозеф с далечен глух глас. Чудовището е в огледалото.

Ала вече всички бяха свикнали с чудатите думи на русокосото момче. Изгубило сякаш връзката с настоящето, то витаеше из въздуха и небето, вместо да стъпва по земята и пръстта. Йозеф не бе нито невинен, нито чист — живееше във вертеп, но оставаше забулен в недосегаема далечина, обаятелна и същевременно отблъскваща. Често го виждаха да блуждае посред нощ из салоните, безшумен като призрак да обикаля помещенията. Проговаряше рядко и винаги загадъчно и непонятно, все едно оракул изрича небесно пророчество.

Не е зъл дух, а цар Ездач, предвестник на свършека. Моя свършек.

Момичетата клатеха глава с нежност и съчувствие. Объркан, казваха. Замаян от опиума. После с по-тих глас: Изгубен.

И наистина — ден след ден Йозеф изглеждаше все по-отнесен. Франсоа наблюдаваше с отчаяние как времето оголва другаря му до сърцевината — същество, несъздадено за този свят. Слънцето в косите на Йозеф избледня в безцветното сребро на зазоряването и сумрака; сиви зимни облаци потулиха лятната синева на очите му. Стройното му тяло излиня; бледата кожа стоеше изопната над кухи кости. Тънък като вейка, Йозеф приличаше на сиротно дете. От дън-душа Франсоа копнееше да вдъхне нов живот и любов в гръдта му.

Сега ги свързваше единствено музиката — нишка, все по-тънка и невидима. За радост на клиентелата отначало изпълняваха сюити на Вивалди и концерти на Хайдн, Моцарт и дори на младия Бетовен.

Станахме изискан салон, казваше мадам Л’Одалиск.

Само не вдигай цените, отвръщаха безименните посетители.

Йозеф обаче изглеждаше зареян дори когато свиреше. Изпълняваше нотите точно и чисто както винаги, ала духът му не бе в настоящето, нито в музиката. Мелодиите звучаха красиво и все пак някак безплътно, нечовешки. Франсоа затваряше очи и извръщаше глава.

Късно нощем скръбни трели на изгубено навеки детство изпълваха дома. Момичетата на мадам Людалиск често будуваха до зори — такова бе естеството на занаята им. Йозеф обитаваше пространствата на отдих, затишията между вдишванията. Обичаше да застава пред огледалата в спалните помещения, да наблюдава как ръката му плавно движи лъка, как пръстите танцуват по грифа на цигулката. Понякога се чудеше кое е отражение и кое — реалност; имаше усещане, че живее под стъкло, от обратната страна на чувствата, от обратната страна на дома.

Накрая стъклото изчезваше.

След последния концерт — последната му поява в надземния виенски свят — Йозеф нито веднъж не бе изпълнявал Горския цар. Страхуваше се от чувствата, които музиката му вдъхва — не само копнеж и носталгия, но и ярост, отчаяние, униние, безпътица, тъга, печал и надежда. По време на скиталчествата с маестро Антониус свиреше композицията тайно — споделяше я с Франсоа като контрабанда. Тогава Горския цар му даваше и убежище, и път за бягство; усещаше как ръцете на сестра му го обгръщат закрилнически.

Сега музиката му звучеше като укор. Отваряше рана. Всяко изпитано чувство му причиняваше тъпа болка и Йозеф предпочиташе да е кротко вцепенен. Забелязваше тъгата на Франсоа, но не я споделяше. Живееше под стъклото, за да е в безопасност.

Една нощ обаче той реши да сипе сол в старите рани.

Както винаги застана пред огледалото и засвири. Щом лъкът докосна струните, светът се промени. Мирис на бор и влага изпълни салона; лъх на сумрачна зеленина, на заспали дървета и пръст. Сенки надиплиха дълбините на огледалносинята нощ и пред него се изправи висок изискан странник. Мъжът свиреше на цигулка.

Йозеф не се стъписа, не изпита страх, единствено далечно чувство, че вижда познайник. Помнеше го от сънищата си, сякаш му е стар приятел. Странникът носеше мантия с качулка, мракът поглъщаше лицето му, но дългите му ръце повтаряха движенията на лъка и пръстите на Йозеф — фраза по фраза двамата изпълняваха музиката в пълен синхрон.

После, лека-полека, нота по нота, Йозеф усети как духът му се разведрява. Отвори се врата и за пръв път от дълго време той се озова тук и сега. Смътен, настойчив ритъм зазвуча в ушите му. Туптят копита? Или е сърцето му?

Странникът и Йозеф стояха в почти еднакви помещения. Младежът проследи с удивление как фигурата се обръща и изучава стаята; взема четка за коса, сетне панделка. Прибра в джоба си пръстен, монета, пантофка. Разстла шал, завърза на възел вървите на корсет, скри пудриера върху незабележима етажерка. Застана с лице към Йозеф и сноп светлина озари острите върхове на оголени вълчи зъби. Странникът сложи показалец пред устните си и Йозеф неволно повтори безмълвния жест. Отблизо дългите изящни пръсти изглеждаха разкривени и чудати. Всеки пръст имаше по една допълнителна фаланга.

— Кой си ти? — прошепна Йозеф на отражението.

Странникът приведе глава. Руси къдрици се подадоха от качулката; брадичката се килна въпросително. Йозеф кимна и непознатият се усмихна по-широко. Бавно и целенасочено вдигна кокалестите си пръсти към ръба на качулката и я смъкна.

Лицето на Йозеф се взря в него.

Той самият бе злонамереният дух, чудовището в огледалото.

Сърцето му забумтя. Биеше все по-шумно и накрая заглуши всякакъв звук и чувство. Йозеф рухна на пода и в същия миг по лунния лик пробягаха сенки — призрачни ездачи, тръгнали на призрачен лов.

Отвън жена със зелени очи, искрящи в тъмнината, наблюдаваше как трептящите облаци минават в галоп над бордея. Устните й се разтегнаха в самодоволна хищническа усмивка.