С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (27)

3
Краят на храбрата девойка

Знаех къде е отишъл Йозеф. И той като мен усещаше тягата на странното, чудатото, дивото. Езерото Лорелай бе праг, порта, древно място, където Подземният и Горният свят се срещат. Там бих отишла. Там отидох, когато графинята ми разкри стъписващата истина за потеклото си.

Изтичах в спалнята да взема компаса на графа. Беше ми го дал, за да ме пази от свирепите ловци, но сега разбирах, че най-голямата опасност не идва от нечестивата орда, а от така наречените ми домакини. Моите благодетели и похитители. Ловците открай време бяха най-дребната ми тревога — симптом, не заболяване. Аз бях болестта. Бях нарушила равновесието. Бях осакатила Царя на гоблините и бях предала брат си. Бях допуснала старите закони да се развилнеят на белия свят. И сега трябваше да поправя злото.

Компаса го нямаше. Бях сигурна, че съм го оставила върху тоалетната масичка. Не го намерих там. Отворих всички чекмеджета, претършувах кутийките за бижута и долапа. Дребната вещ бе потънала вдън земя.

— Това ли търсиш?

Извърнах се рязко. Графинята стоеше зад мен и в дланта й лежеше компасът. Замръзнах. Зелените й котешки очи се подсмихваха, остри и проницателни. Бе успяла да се промъкне зад мен въпреки обезобразеното стъпало или — помислих си, обляна в студена пот — ме бе чакала, скрита в засада.

— Реших да се разходя из градината. — Намразих гласа си, задето трепери издайнически и истинските ми чувства винаги лъсват наяве. — Не искам да се изгубя.

— Не познаваш ли вече околностите? — осведоми се графинята.

Усмивката ми не стигна до очите.

— Не знам дали някога ще опозная „Сновин“ докрай.

Тя сбърчи вежди.

— Защото не можеш, или защото не искаш?

Не продумах. Графинята въздъхна и поклати глава с деликатна разнеженост.

— Ото явно пак те е наплашил.

— Как е възможно да омаловажавате това? — настоях. — Загинали са невинни хора! И за какво? За да не ви сполети съдбата на предшественицата ви? Защо сте толкова себична?

— Как смееш? — Тя изкуцука до мен с пламнали очи. — Мисли, Елизабет! Самото ни съществуване е чудовищно нарушение на старите закони. Докато ходим по белия свят, свирепите ловци ще гонят по петите не само нас, но и всеки, когото обичаме. И няма да спрат дотук. Ще преследват озарените от доброта и талант, защото изкуството, геният и страстта са плодове на Подземния свят. Би ли лишила света от тези дарове, Елизабет? Един живот струва ли повече от стотици?

— Да! Ако е твоят живот — отвърнах. — И моят.

— Какво си намислила, мадмоазел? — попита графинята. — Какво ще правиш, когато отидеш до езерото Лорелай. Ще се хвърлиш в лазурните дълбини ли?

Всъщност не бях планирала толкова надалеч. Единствената ми цел бе да настигна брат ми, преди да го сполети нещо ужасно, преди да го изгубя завинаги. Да ми го отнемат — Подземният свят или смъртта.

Графинята съзря колебанието, изписано по лицето ми, и се приведе към мен. Понечих да отклоня поглед, да прикрия изражението си, ала в никакъв случай не исках да показвам и капчица страх. Граф и графиня Прохазка не заслужаваха моя страх. Към малодушни нищожества като тях можех да изпитвам само презрение.

— Безсмислено е — рече тихо тя. — Да жертваш живота си. И моя. Ние сме заклеймени, знаеш. Саможертвата ни е безпредметна, защото не ни е останало нищо за даване. Нищо, жадувано от Подземния свят. Вече не…

Не възнамерявах да я слушам. Каквото и да кажеше, не би ме разубедила да тръгна след Йозеф. Дори да нямам сили да го спася, по-добре да опитам и да не успея, отколкото изобщо да не опитвам. Понечих да я заобиколя, но графинята застана твърдо пред мен. Стисна таблата на леглото вместо бастун и не помръдна повече.

— Как мислиш? Защо вече не можеш да композираш?

Застинах.

— Защо светът ти изглежда хем недостатъчен, хем прекалено необятен? Понеже си и двете, и нито едното, Елизабет. Умът и тялото ти са тук, душата — другаде. Познавам чувството, дете. Чух го. Музиката ти е мост между Горната и Долната земя, защото си я принесла в жертва. Жертвала си гения, таланта и съзидателността си пред олтара на старите закони, когато за пръв път си прекосила прага. Засвириш ли, се пресягаш през завесата. Усещаш и цялост, и празнота.

Думите й докоснаха разбуненото ми сърце, стигнаха до бездната, завихрена в центъра на бурята.

— Откъде… знаеш? — отроних.

Графинята се засмя — ведър, весел ромон, най-грозният звук, който бях чувала.

— Знам, защото лицето ти е прозирно стъкло. Защото чувствата се изписват върху лицето ти, но и те заличават. — Очите й притъмняха, зеленият цвят стана крещящо остър. — Знам, защото моята безразсъдна и вятърничава прабаба е изтъргувала свободата на децата си, за да запази себе си. Обречени сме, Елизабет. Наказанието за егоизма и алчността ни е да обикаляме в кръг.

Закрих уста с длани, за да заглуша хлипането. Неповторимата Лизл. Избраницата. Сбъдна се мечтата ти да бъдеш изключителна.

— Не — процедих през стиснати зъби. — Не мога, не искам да повярвам, че това е участта ми. Отказвам да наранявам другите с безумни деяния. Готова съм да се предам в ръцете на стария закон.

Графинята повдигна вежди.

— Дори да си толкова жертвоготовна, Елизабет, нима се заблуждаваш, че връщането ти в Подземния свят ще отмени всички вреди, които си нанесла? О, дете. Способни сме единствено да продължаваме напред, не да променяме миналото.

Помислих за Йозеф. За Царя на гоблините.

— Длъжна съм да опитам — прошепнах.

— И как възнамеряваш да постъпиш, скъпа? — Графинята вдигна компаса на съпруга си и дрънкулката просия в лъчите на залязващото слънце. — Ще отидеш до езерото и… какво? Ще се хвърлиш в него? А после?

Да, после какво?

— Ще спася Йозеф — отговорих.

В същия момент в ума ми изплуваха очите — сиво-синьо и зелено — погълнати от безцветна белота.

Графинята се засмя.

— После ще спасиш своя Цар на гоблините?

По-силно от подигравателния й тон ме жегнаха думите, изричащи надеждата, която не дръзвах дори да обмисля.

— Длъжна съм да опитам — повторих.

— О, дете — подсмихна се графинята. — Ако си въобразяваш, не си способна да спреш кръговрата от жертви и предателства, арогантността ти не знае граници.

В гърлото ми се надигна жлъч, пареща и горчива.

— Нима първата Царица на гоблините не си е тръгнала? — попитах. — Нима не се е върнала, за да изтръгне своя цар от лапите на стария закон?

— А знаеш ли каква цена е платила? — отвърна графинята. Замълчах.

— Живот за живот, Елизабет. Смърт за урожай. Подмамила друг младеж да остане в Долната земя, да заеме мястото на Царя. Сетне той тръгнал из белия свят да търси невяста, която да му припомни отнетия му човешки живот. После на свой ред предал трона на другиго. И така до безкрай, мадмоазел. Няма свършек. Не и за нас. За сродените с Горския цар.

Бурята наближаваше. Талазите на лудостта заплашваха да ме завлекат в дълбините. Нямаше да им се дам. Не исках да се удавя в отчаяние. Черпех сила единствено от вярата си в любовта — любовта на Царя към мен и моята — към брат ми. Към сестра ми. Към белия свят. Откажех ли да опитам, щях да предам себе си.

— Горкичката — прошепна графинята, разчела изражението ми. — Бедната глупачка.

Изтръгнах компаса от пръстите й.

— Щом не искате да ми помогнете, поне се махнете от пътя ми!

Тя се взря безмълвно в мен. Живите й зелени очи обаче съдържаха всички думи на света. После ми кимна и отстъпи настрани.

— На добър час, Елизабет! Попътен вятър!

Изтичах навън и бързо се отдалечих от мястото, накъдето сочеше стрелката на компаса. Заизкачвах се по затулената пътека по хълма към загадъчното огледално езеро, отразяващо друго небе. Пътека, осеяна с невъзможни макове, поклащащи се с шепот в недоловим вятър.

Душите на пожертваните. Всички косъмчета по тила и ръцете ми настръхнаха, сякаш поздравяваха невидимия полъх. Шушненето се разтвори в думи.

Бързай, бързай, зовяха маковете. Не е късно.

Не беше късно. Събрах смелост и се втурнах в бяг.

Над мен надвисваха тежки сиви облаци, вещаещи пролетен сняг. Влажни бели парцали се сипнаха от небето — ни вода, нито лед. Зад мен глухо кънтяха копита. Или пък чувах тревожния туптеж на сърцето си, отмерващо буен ритъм от страх и вълнение. Тичах нагоре, без да обръщам внимание къде стъпват и как се редуват краката ми.

Склонът бързо стана опасен. Снежният прашец превърна пръстта в хлъзгава кал. Тясната пътека едва побираше човек, дори дребен като мен. Едно препъване и щях да намеря смъртта си в пропастта. Мисълта се вклини в ума ми и не устоях на изкушението да погледна надолу. Скалата се спускаше отвесно чак до дъното на долината на стотици стъпки под мен. И все пак нещо ме подтикваше да приближа до ръба, да се надвеся над него. Винаги бях усещала влечение към опасността, порив да се взирам в очите й и да я предизвиквам на двубой. Исках острието на тленността да опре в гърлото ми, да почувствам как кръвта ми пулсира и стене под ножа. Чувствах се най-жива на косъм от смъртта.

Ненадейно камъкът под краката ми се свлече.

В миг на пронизваща яснота си помислих, че това е най-правдивият символ на съдбата ми. Колкото и усилия да полагам да сторя добро на свидните ми хора и на света, накрая арогантността, безразсъдството и лудостта ме препъват. Сразяват ме, унищожават всичко, което докосвам, макар и с най-чисти намерения.

Пълзящи растения се убиха около ръцете и краката ми, мъртви храсти и трънаци ме удържаха да не падна. Компасът на графа продължи да се търкаля надолу и хълмовете подхванаха ехото на глухия звънтеж на строшено стъкло и метал. С едно отривисто „хрус“ нещо се прекърши в китката ми. Звукът отекна в ушите ми, макар острата болка да бе някак далечна и недействителна. Дори писъците ми не намериха излаз, защото внезапната тяга, предотвратила рухването ми в пропастта, изцеди последната капка дъх от тялото ми. Сред плетеница от корени и бръшлян висях цяла вечност над бездната между живот и сигурна смърт.

Сетне от процепите в скалата ми намигнаха лъскави черни очи. Бръмбарови очи, тънки и дълги пръсти, коса от вейки и паяжини.

Тисл.

Трънаците ме обхванаха по-крепко и бавно, но сигурно ме повдигнаха към пътеката. Изпод калта и камъните се протегнаха ръце както при бягството ми от Подземния свят, ала сега ми помагаха, не ме дърпаха назад.

Върнаха ме на сигурно място, върху земя, по-стабилна от изронилата се под краката ми, и изчезнаха. Полежах в продължение на няколко дихания, за да се върна в лоното на тялото си, в настоящето и към болката в китката. Усетих калта, пропиваща се в дрехите върху гърба ми, камъчетата, впити в меката ми плът. Умът ми се намираше и в миналото, и в бъдещето; припомняше ми всички грешки и разкаяния, и всички решения — ужасни и добри — от които бях на косъм да се лиша завинаги.

Най-сетне се върнах при себе си. Бях сама.

Видение ли бяха Тисл и гоблиновите ръце? Нетърпимата болка в китката пропъди всякакви ненужни мисли. Прислоних лявата си ръка в сгъвката на десния лакът. Беше изкривена под странен, неестествен ъгъл и при вида й ми призля още повече. Стенейки и хлипайки, опитах да раздвижа лявата си длан с дясната, да върна костите на мястото им. Стържене, прищракване, нечовешки звук от дълбините на тялото ми отекна в черепа и зъбите ми. После — внезапно облекчение. Блаженството ме заля с топлина. Принудих се да легна отново, докато замайването отмине.

Изтощена, навярно щях да потъна в привидния покой след водовъртежа на страха, но шепотът ме призова.

Бързай, господарке, бързай. Не е късно.

Колкото и да не исках, трябваше. Изправих се и този път закрачих по-далеч от пропастта. Компаса го нямаше. Все едно. Маковете, никнещи от процепите в скалата, ми показваха посоката по новата пътека.

Водеха ме към езерото.

Стигнах до бряг вместо до скалния ръб над водата. Блещукащи вълни миеха пръстен от черен пясък. Светли ивици пара се издигаха от лазурните дълбини. Отблизо долових лек лъх на сяра да се носи откъм езерото. Потреперих. Навярно грешах и това не бе порта към Долната земя, а пъклено гърло.

После до слуха ми долетя звънък, сладостен напев на нимфи.

Бях забравила колко причудлива, тайнствена и изкусителна е музиката им. Обгърна ме беззвучна, ефирна, трепетна и хипнотична симфония; всяка нота избухваше в различен цвят в главата ми. Хармонии и дисонанси заплитаха картини, платна от завладяващи осезания. Свлякох се на колене.

Ала отказах да се предам.

Изправих се, свалих обувките, чорапите, корсета, полите. Събрах кураж да вляза във водата. Знаех, че езерото е топло, и все пак се стъписах от кадифеногладката, успокоителна горещина върху кожата ми. Можех да остана завинаги в тази разкошна топлина. Отдалечих се от брега и зачаках.

Чаках.

Чаках.

При последната ми среща с тях, езерните нимфи не се посвениха да ме завлекат към дълбините, явно с намерение да ме удавят. Дали защото вече не бях Царица на гоблините, или не можех да предложа нищо на Подземния свят — така и не разбрах, но тъмните изящни силуети, плъзгащи се под водната повърхност, не се вдигнаха към мен.

Най-сетне се изморих да чакам и заплувах към брега с енергични махове, които сякаш не ме придвижваха наникъде. Краката и ръцете ми натежаха като олово; счупената ми китка се поду болезнено. Имах чувството, че никога няма да стигна до сушата. Не на шега се уплаших да не се удавя. Ала всеки ден водех тази битка — плувах срещу течението на неизбежното, срещу неумолимата тяга на разрушителните ми пориви. Макар и с изтощено тяло, все още разчитах на волята си.

Пръстите ми най-после остъргаха ситните камъчета в сенките. Изпълзях от езерото, омазана с тиня и сломена не само от тежестта на водата. Въздухът смрази кожата ми. Не се ли стоплех веднага, щях да умра от студ. Трябваше да остана жива, да измисля как да се върна под земята. Длъжна бях да спася Йозеф, а стигнат ли ми силите — и целия свят. Бремето на чутовната задача ме затисна; прииска ми се да легна върху черния пясък и да се заровя в забрава.

Не знаех какво да правя.

Пръстенът с вълча глава просия върху дясната ми ръка. Съвсем го бях забравила, докато пропадах в бездната, а и преди малко — при гмурването в езерото Лорелай. Зарадвах се обаче, че не съм го изгубила. Халката бе прекалено широка и неведнъж се бе изхлузвала от пръста ми. Е, сега изглежда се бе вкопчила в мен, както аз в спомена за младия мъж, от когото бях получила пръстена.

Дори Горския цар да не те закриля по пътищата на Подземния свят, аз винаги бдя над теб.

Той бе винаги с мен. Закриляше ме и тук, в чуждата страна, далеч от Дъбравата на гоблините. Обземеше ли ме безумна саморазрушителност, повеждаше битка, съпротивляваше се и удържаше напора на мрака, разлагащ го отвътре.

Единствено заради мен.

Разбрах какво трябва да направя.

С треперещи длани изнизах пръстена. Разноцветните скъпоценни камъни просияха в гаснещата слънчева светлина, по-ярки и по-красиви от бистрата синьо-зелена вода пред мен. Притиснах го за миг до сърцето си.

— Сбогом, мой безсмъртен любим — прошепнах му.

Сетне с вик и все сила го хвърлих в езерото.

Среброто докосна повърхността и я надипли. Блесналите концентрични кръгове озариха целия огледален свят, отразен в нея. Горе стана долу, вътре — вън. Зашеметих се при вида на селението под — или над? — мен. Аз ли се взирах надолу към Подземния свят, или той ме наблюдаваше отвисоко?

Тъмна сянка на момиче срещна погледа ми. Имаше моето лице и моите черти, но очите й бяха бездънно черни — гоблински очи. Тъмната й коса — свободна, не сплетена и усукана на венец, както носех моята — се стелеше във водата. Блещукащи люспи покриваха голото й тяло. Едва когато различих ципите между пръстите й, разбрах каква е.

Езерна нимфа.

Храбра девойко, рече тя. Защо ме повика?

— Искам да се върна — помолих с пресеклив глас момичето от огледалния свят.

Нимфата наклони глава. Защо?

За да спася Йозеф. Да освободя Царя на гоблините. Да успокоя демоните в главата ми.

— За да си поправя грешките — отговорих.

Смехът й разкри редици зъби, остри като бръснач. Няма поправяне. Има само равносметка.

— Тогава искам да си уредя сметките с онези, към които съм в дълг.

Тя повдигна вежди. Кои са те?

— Брат ми — признах задавено. — Царя на гоблините. Старите закони. Светът.

Подземният свят не е място за прошка, поклати глава нимфата.

Нямаше да я намеря и в Горния.

— Моля те — протегнах празните си ръце към нея. — Умолявам те.

Нимфата ме измери с изпитателен поглед. Ако е възможно в тези безизразни, непроницаеми очи да има жалост, мисля, че съзрях искрица милосърдие.

Не може да прекосиш прага по своя воля, девойко… Вземат те или те призовават, както повикаха подхвърленото дете при нас.

Йозеф.

— Тогава ме вземи! — извиках.

Тя поклати глава.

Твърдиш, че ти е брат, ала ние го имаме за свой сродник. Един от нас е. Принадлежи ни. Върна се у дома.

У дома. Сълзи рукнаха от очите ми и се стекоха в лазурните води под мен.

Обичаш го, изненада се нимфата. Вкусвам тъгата и нежността ти. Облиза устни. Не съм опитвала подобни неща от векове.

— Тогава ги вземи! — Впих пръсти в бузите си в опит да загреба сълзите. — Вземи ги!

Тя се усмихна отново. Ако поискам, иде се откажеш ли от обичта към брат си?

Вцепених се. Бях готова на всичко, ала ми изглеждаше немислимо да пожелае обичта ми към Йозеф. Възможно ли бе да спра да обичам Зеперл, градинаря на моето сърце?

— Ще поискаш ли?

Нимфата сви рамене. Имаме право да вземем каквото би преотстъпила. Младостта, страстта, таланта си. Вече ни даде нещо, което е част от теб както очите, косата, кожата. Нима любовта не е също част от теб?

Йозеф изплува пред очите ми. Не си го спомних обаче, какъвто бе при последната ни среща — висок, строен, с източени ръце и крака, златна коса и небесносини очи. Спомних си болнаво бебе в люлката — грозновато разплакано същество, което въпреки това бях приела в сърцето си.

— Не. Няма да спра да обичам Зеп.

Нимфата пак сви рамене. Какво си готова да жертваш, девойко, за да се върнеш в селенията ни?

Какво ми бе останало? Бях дала музиката — най-безценното ми богатство. Бях предала дори тялото си на старите закони — диханието, туптящото си сърце и осезанията си. Какво е човекът без ум, тяло и душа?

Ум.

Здравият ми разсъдък.

Настроенията ми ме наобиколиха като копия, надушили кръв; завихриха се като въртоп около непрогледна бездна. Стиснах глава с длани, вкопчена в останките от разума си като в корона. Сетне протегнах ръце към нимфата. Поднасях й в шепи последното си съкровище — трезвата си мисъл.

Нимфата се усмихна. Ръцете й повториха огледално жеста ми. Предадох разума си на водата и дланите й се вдигнаха да срещнат моите. Пръстите й се увиха около китките ми. Пропаднах. Надолу, надолу и още по-надолу, докато светът се преобърна наопаки.