С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (19)

1
Имението „Сновин“

Семейното имение на граф Прохазка бе в развалини.

Домът му край Виена, сторил ми се толкова странен, бледнееше пред имението „Сновин“ — величественото порутено седалище на благородническия род. След бягството ни от града пътувахме безспир, денем и нощем. Спирахме само да сменим конете. Спяхме на път, ядяхме на път, пиехме на път. Не смогвахме да разберем къде сме.

Или да напишем писмо.

— Защо бързаме? — попитах графинята. — Издигнати хора като вас несъмнено са в състояние да си позволят приятна отмора и по-луксозно пътуване.

— О, Ото мрази да пътува — отговори тя. — Храната не му се отразява добре. Бедничкият ми…

Графът наистина изглеждаше разглезено същество, свикнало да му се угажда, но се усъмних, че причините за бързането са други. Да не остане време да заговорим някого в странноприемница или крайпътен хан; да не ни предоставят възможност да предадем послание или бележка до сестра ми или Франсоа; да не ни дадат шанс да… избягаме.

По пътя говорехме малко; подремвахме или наблюдавахме как пейзажът се променя. Колкото повече се отдалечавахме от града, толкова по-студена ставаше природата. Миризмите — приятни и неприятни — на човешко селище, на добитък, разровена кал, отъпкано сено и пушек от огнища бяха заменени от остро ухание на бор, влажни скали, горска глина и тъмни пространства. Затулените сред дървета стопанства придобиха по-планински изглед. Заприличаха повече на… родния край.

Въпреки недоверието към семейство Прохазка сърцето ми се разведри, сякаш „Сновин“ щеше да ми помогне да отроня въздишката, препречила гърлото ми, откакто напуснах Бавария. С брат ми почти не продумвахме в каретата, ала усещах и неговото нетърпение да си поеме дълбоко дъх. С приближаването до крайната ни цел естеството на мълчанието му се променяше, наситено с очакване и съсредоточено вслушване. Преди Йозеф бе крепост, твърдина; сега в защитната стена се бе появила вратичка, готова да се отвори в подходящ момент.

Снежни парцали се носеха из въздуха и се стелеха лениво като пепел по шосето. Превалихме възвишението и се заспускахме към долина. Хоризонтът пред нас се разшири. Ахнах при вида на разкрилата се гледка.

От земята се издигаха високи кули и наблюдателници на древен замък — пръсти, устремени да докоснат небето. Гората увенчаваше старинната постройка като корона от тръни — плетеница от голи клони и сивкавокафяво безцветие на заспала зеленина, инкрустирана с гранит. Облаци, натежали от сняг, надвисваха над върхарите в далечината. Заля ме вълна от чувства-близнаци — скръб по дома и усещане за връщане вкъщи. Сърцето ми запърха странно в гърдите, сякаш отвързало се сред ребрата. Гледката пред очите ми се струваше някак позната. Не заради дърветата, нито заради хълмовете или тъмната неизвестност, напомняща и същевременно различна от баварските гори, където бях отраснала. Имах чувството, че някога съм виждала точно този пейзаж, макар да не помнех къде и кога.

— Красиво е — промърмори Йозеф. Стрелнах го с кос поглед — не беше продумвал от часове.

Графът се усмихна широко.

— Нали? Замъкът принадлежи на семейството ми от хиляда, та и повече години. Всяко поколение е добавяло или отнемало от първоначалния градеж. Едва ли е останал и камък от най-старата постройка. Необикновена, единствена по рода си крепост, ала не всеки оценява неповторимата й красота, млади човече.

Според мен брат ми нямаше предвид прелестта на замъка, но графът имаше право — замъкът наистина изглеждаше неповторим. Спомних си изображението върху герба на Прохазка. Пред очите ми обаче се издигаше не точно укрепление, а по-скоро горска хижа, построена от останките на по-големи, по-представителни сгради. Защитните кули и парапетите следваха очертанията на неравните възвишения като шипове по гръбнака на заспал дракон. Наблюдателниците и заострените била на покривите стърчаха под странни ъгли; фронтони се мяркаха на неочаквани места. Макар и чудато, мястото изглеждаше живописно и очарователно — диво, непокорно имение сред див, непокорен пейзаж.

— Какво е това? — Йозеф посочи внушителна сграда сред хълмовете в далечния край на долината — руини, взиращи се отвисоко в нас като свещеник, втренчен от амвона в паството си.

— Старият манастир — отговори графът. — Принадлежеше на Ордена на свети Бенедикт. Рухнал е преди няколкостотин години и оттогава пустее.

— Какво се е случило? — полюбопитствах.

— Изгорял в пожар.

Наближихме и забелязах белезите от огъня, опалил камъните — дири от лепкави черни сълзи, стичащи се от слепи прозорци.

— Как е избухнал пожарът?

Графът поклати глава.

— Никой не знае. Носят се слухове, разбира се. В нощта на пожара се развилняла гръмотевична буря с библейска мощ. Призрак на неспокоен вълчи дух подпалил манастира. И тъй нататък. Най-вероятно — сви рамене — някой клет монах е заспал до писалището над недовършен препис и е съборил свещта.

— Вълчи дух? — повдигна вежди Йозеф.

— Откакто се помня, из тези краища разказват предания за призрачни вълци и хрътки — обясни графът. — Местните още говорят за Д’Абел, чудовищен звяр с разноцветни очи като Дявола.

Втренчи се в пръстена ми — два разноцветни скъпоценни камъка, проблясващи върху сребърна вълча глава. Неволно закрих накита с длан, без да се замисля как с жеста издавам значимостта му пред моите… домакини? Благодетели? Похитители?

— Имаш интересен пръстен фройлайн — отбеляза графът и стрелна с очи съпругата си. — Може ли да го разгледам?

Прокашлях се. Не знаех какво да отговоря и как да откажа, без да привличам още повече внимание върху пръстена. И бездруго не исках да разсъждавам как се бе върнал при мен.

— Не е… не е мой — заекнах. — Нямам право да го давам.

— Любопитно… — вметна графинята. — Ценен е значи, щом го защитаваш толкова жертвоготовно.

Сведох очи към пръстена, надраскан и потъмнял от времето. Скъпоценните камъни — син и зелен — бяха съвсем дребни, едва ли имаха голяма стойност. И все пак за мен цената на пръстена бе неизмерима. Представих си съня — видението? — с Царя на гоблините. Видях отново сенките, пълзящи по лицето му, короната от рога върху главата му. Спомних си дадената дума.

— Обещанието няма цена — отвърнах кратко. — Това изчерпва въпроса.

Усетих как Йозеф ме поглежда. Изпитателният досег на очите му бе първата проява на интерес — искрено внимание — от страна на брат ми незнайно откога.

— Странно… Какъв смисъл влагаме в подобни дрънкулки — промърмори графинята. — Каква значимост придаваме на притежанията си. Пръстенът е просто къс сребро, изваяно в необичайна форма. Ала е повече от накит. Символ? Ключ?

Замълчах. Извърнах глава и се взрях през прозореца. Спускаше се мрак. Слънцето се скриваше зад облаците и хвърляше дълги сенки върху долината и сърцето ми.

Когато свърнахме по дългия, настлан с чакъл път към имението, вече се бе свечерило и тънък слой сняг покриваше земята. Обвиваше ни потискаща тъмнина — плътна чернилка с дълбочина и тежест, позната на отрасналите сред пущинака. Освен фенера, окачен върху пръта до кочияша, единственият източник на светлина бяха две факли в далечината. Държаха ги смътно очертани фигури, чакащи ни пред входа на имението.

— Твърде късно е за вечеря, предполагам — промърмори графът. — А как ми се искаше преди лягане да хапна от зелевата супа на Нина!

— Утре икономката ще се погрижи коремът ти да поиздуе елека, скъпи — усмихна се съпругата му.

— Гладен съм сега — заинати се графът.

— Ще заръчаме на Нина да ни донесе нещо в спалните — въздъхна графинята. — Знам колко си раздразнителен на празен стомах. Извинете ни, деца — обърна се тя към мен и Йозеф, макар да не виждаше лицата ни в тъмната карета. — Утре ще вечеряме, както се полага, и ще ви покажем „Сновин“.

— А защо ни доведохте тук? — попитах.

Зелените й очи докоснаха моите.

— Утре всичко ще ви се изясни.

Двата далечни силуета, стиснали факли, се проясниха в мъжка и женска фигура: едната ниска, набита и кръглолика, другата — висока, тънка и със сбръчкани бузи. Отвориха вратите на каретата и графът ги представи — Нина и Конрад, икономката и сенешалът на имението.

— Нина ще ви покаже стаите — продължи графът. — Конрад ще пренесе багажа ви.

— Какъв багаж? — отсякох кратко.

Бяхме напуснали Виена на бегом. Освен цигулката на брат ми и нотите ми, аз и Йозеф имахме само по кат дрехи на гърба.

Графът благоволи да се усмихне смутено в мъждукащата светлина.

— А, да… Скъпа моя, нали ще извикаш шивача да им вземе мерки утре?

Обърна се към графинята, не към икономката, и съпругата му изглежда не остана доволна от това.

— Както желаеш — отговори сковано. — Сутринта ще се разпоредя да доведат чичо ми.

Чичо? Доста скромен роднина за господарка на имение с толкова високо положение в обществото.

— Чудесно! — кимна съпругът й. — А сега, деца — погледна ни — ви пожелавам лека нощ. Единствено недоспиването ме дразни повече от празния стомах. След дългото пътуване жадувам да сложа глава върху истинска възглавница. Ще се видим утре. Приятни сънища.

При тези думи той и съпругата му изчезнаха в дълбините на имението, придружени от Конрад, и ни оставиха сами с икономката.

— Насам — инструктира ни Нина на немски със силен акцент.

Последвахме я през просторното преддверие към източното крило на сградата; слязохме по едно стълбище, изкачихме друго, минахме през две врати, свърнахме по коридор, сетне пак нагоре, надолу и по криволици, докато съвсем се обърках.

Заплетеният жив лабиринт в градината на Прохазка се оказа нищо в сравнение с това.

Прекосявахме имението в мълчание. Немският на Нина явно се свеждаше до едничката дума, изречена по-рано, а Йозеф вървеше умислен. Не изглеждаше толкова непроницаем и отдръпнат както преди, но така и не успявах да разгадая размишленията и чувствата му за странното ни приключение. Дали изпитва страх? Нервен ли е? Развълнуван. Успокоен. Лицето, което познавах и обичах, сега бе непристъпно за мен, сякаш брат ми носеше маска със собствените си черти.

За разлика от виенския дом на Прохазка, тук по целия път не срещнахме никого — нито лакеи, нито прислужници, нито градинари. Имението „Сновин“ се простираше нашироко; несъмнено изискваше много трудолюбиви ръце — далеч повече от двата чифта на икономката и сенешала. Безброй неща издаваха упадък — разкривените рамки на прозорците, покритите с паяжини мебели в запуснатите помещения, птичите гнезда по таванските ъгли, дупките на гризачи по стените и в мухлясалата тапицерия на канапетата. Външният свят се вмъкваше през пукнатини и пролуки; бръшлян пълзеше по изгнилите тапети, плевели никнеха от процепите в плочника.

Аз съм човекът, преобърнат наопаки.

Най-сетне стигнахме до по-приятна — или поне по-добре поддържана — част на сградата. И тук, както във Виена, семейство Прохазка бяха изложили на показ множество любопитни сувенири — дребни калаени селяни пресяваха жито; стада от бронзови овце прескачаха огради; златните пръстени на красиво украсен часовник кръжаха над небесните часове. Подобно на лебеда в банкетната зала механичните дрънкулки се движеха с недействителна лекота и плавност.

Изкачихме още едно стълбище и се озовахме в дълъг коридор. Нина отключи една врата и ни въведе в покоите ни — две съседни помещения, разделени от камина с две лица и врати от двете й страни, осигуряващи усамотение. Огънят гореше и стаите бяха приятно топли и сухи, за разлика от мразовития коридор отвъд прага. Макар оскъдна, старинната мебелировка — явно потомствена ценност — изглеждаше удобна. Върху нощната масичка имаше леген и кана с вода; над тоалетката обаче нямаше огледало. Сетих се за петдесетте флорина, подарени ми от графинята, за да ме примами във Виена, и се зачудих защо родовото им имение е в толкова окаяно състояние. Несъмнено разполагаха със средства да поддържат „Сновин“.

— Добре ли? — усмихна се Нина и тъмните й очи потънаха в гънките на пухкавите й бузи.

— Да, благодаря — отговорих.

Тя кимна и посочи шкаф, пълен със завивки и свещи.

— Добре ли? — повтори.

После добави нещо непонятно на бохемски. С жестове изобрази как слага хапка в устата си и дъвче. След известно чудене разбрах, че ще ни донесе подноси с храна.

— Благодаря, Нина.

Икономката погледна към Йозеф, наблюдавал целия диалог в мрачно мълчание. Той не изрази признателност — нито искрена, нито от любезност — и Нина си тръгна с леко недоволство. Стихващите й стъпки отмерваха „грубиян“, „грубиян“, „грубиян“.

Останахме сами.

Настана дълго безмълвие. Още не бяхме решили къде ще се настаним, но никой не понечи да избере стая. Пропукването на дънерите в огъня запълваше пространството помежду ни, водейки разговор със сенките по стената. Толкова много исках да кажа на Йозеф и същевременно нямаше нищо за казване.

— Ето ни тук, братко — отроних най-сетне.

Той ме погледна в очите.

— Да. Ето ни тук…

За пръв път от цяла вечност го видях — истински и до дъно. Досега у него бях съзирала малкото момче, потеглило на път — мило, чувствително, срамежливо. Моят Зеперл. Зеп. Мъжът пред мен обаче не беше онова дете.

Беше се източил, с цяла глава по-висок от мен. Златните му къдрици бяха въздълги — не по сегашната градска мода, а небрежно разчорлени като на гений с по-неотложни грижи от външния вид. Времето бе издялало мекотата от скулите и брадичката му. Вместо момченцето с херувимско лице пред мен стоеше строен младеж. Сините му очи бяха по-строги, не тъй невинни; погледът — зареян и безстрастен. В ясната им глъб обаче прозираше неописуемата ефимерност, раздвижвала закрилническото ми сърце още откакто го зърнах в люлката. От момента, когато бяха подменили моя брат по кръв, макар и не по сърце.

— О, Зеп — прошепнах. — Какво става с нас?

Отговорът се забави.

— Не знам — гласът му трепна леко. — Не знам.

И тогава, съвсем ненадейно, стената около него рухна. Маската падна и обичаният ми брат, повелителят на сърцето ми, излезе наяве.

Разтворих ръце за прегръдка, сякаш е малко момче, а не почти пораснал мъж. Йозеф се притисна в обятията ми без никакво колебание. Сълзите, накипели под клепките ми, откакто се бях сбогувала с Дъбравата на гоблините, потекоха по страните ми. Тъгувах по брат си, да, ала едва сега разбрах колко дълбоко е чувството.

— О, Зеп — повторих.

— Лизл…

Гласът, изрекъл името ми, бе глас на мъж, плътен и силен, обагрен с богатите тонове на преживяното. Тепърва щеше да се насища с мъдрост и знание като цигулка, шлифована от времето. Сърцето ми заотмерва болезнен рефрен: „Не остарявай, Зеп, никога не остарявай.“

— Как стигнахме дотук? — попитах задавено. — Какво ще правим?

Усетих как Йозеф повдига рамене.

— Каквото сме правили винаги. Ще оцеляваме.

Обви ни отрезвяващо затишие. И двамата знаехме как да оцеляваме. Цял живот, по различен начин. Бяхме понасяли не само безкрайни, студени нощи, бяхме надмогвали не само глада. Брат ми дълго бе страдал от съсипващите очаквания на татко. И от моите. Мислех, че разтоварвам бремето от плещите му, но с мрачното си негодувание всъщност бях добавяла тежест. Ръцете ми се сключиха в по-крепка прегръдка. Не знаех как да му кажа колко съжалявам. Не намирах думи.

— Страхуваш ли се? — попитах, неспособна да го погледна в очите. — От… свирепите ловци? От граф Прохазка? От… всичко? Аз се страхувам.

Отговори ми единствено ритмичното туптене на сърцето му.

— Страхувам се — призна най-сетне Йозеф. — Постоянно се страхувам, откакто напуснах дома. Страхът е мой спътник толкова отдавна, че съм забравил как да изпитвам друго.

Чувство на вина стегна ребрата ми в болезнена хватка. Нови сълзи напряха зад клепките ми.

Йозеф се отдръпна от мен.

— Свършено е, Лизл, няма изход — проговори с глух глас. — Тук живея. В безкраен лабиринт от страх, бленуване и отчаяние. Във Виена или другаде, за мен е все едно.

Остра тревога прониза разкаянието ми.

— А Кете? А Франсоа? Не искаш ли да се върнеш вкъщи?

Йозеф се засмя горчиво.

— Ти искаш ли?

Понечих да отговоря, че искам, разбира се, но внезапно се запитах какво има предвид брат ми. Къде е домът му? Във Виена? В Дъбравата на гоблините? Или, сърцето ми се сви от боязън, в Подземния свят?

Накрая всички се връщаме.

— Не знам — признах. — Вече ми е ясно, че Виена навярно бе грешка. Но да се върна… — не довърших.

— Ще е равносилно на поражение ли? — попита кротко Йозеф.

— Да — съгласих се. — И… не.

Спомних си думите на стария пастор. Необузданите чудаци, докоснати от елфите, принадлежат на Царя на гоблините. Толкова дълго и упорито бях полагала усилия да заживея наново, че се страхувах да се върна на мястото, където призракът му продължава да витае. Всяко завръщане в Дъбравата на гоблините бе среща с някогашното ми аз, което бях надраснала отдавна, опит да вместя сегашната си същност в дреха, скроена за друго момиче. После пред очите ми изплува видението — Горския цар, преобразен, измъчен, коварен.

Пръстенът му натежа върху ръката ми.

Йозеф се втренчи в мен.

— Какво се случи? — попита предпазливо и махна напосоки към външния свят, към гората отвъд стените, към обратния път през Алпите, отвеждащ до Дъбравата на гоблините. — Срещна ли… срещна ли го?

Него. Горския цар. Царя на гоблините. Моят безименен млад мислител.

— Да — задавен смях прокара думата през гърлото ми. — Да, Зеперл, срещнах го.

Брат ми си пое рязко дъх. Видях как вената на врата му тупти, а зениците му се разширяват в бездънна чернота. Любопитство изостри чертите му. Любопитство и завист.

— Разкажи ми — настоя той. — Разкажи ми всичко.

Отворих уста и веднага я затворих. Откъде да започна? Какво иска да узнае? Какво да му кажа? Че историите на Констанце са истина? Под нас и отвъд тленното ни осезание има приказен свят. За езерото ли да му разкажа, обляно в светлина, за речните нимфи със сладостни гласове, за сияйните бални зали, чевръстите гоблини с лъскави черни очи и шивачите с бакенбарди като игленици. За параклиса, за приемната, за огледалата — прозорци към други светове? Как да разкрия, че вълшебството съществува… без да разкрия истината за него — кой или какво е той?

Накрая всички се връщаме.

— Не… не знам, Зеп — отвърнах колебливо. — Не знам дали моментът е подходящ.

Очите му се присвиха.

— Ясно.

Сбърчих чело.

— Разбирам — продължи той и крайчецът на долната му устна се повдигна. — Неповторимата Лизл. Избраницата. Винаги си искала да бъдеш изключителна. Желанието ти се сбъдна.

Зяпнах. Брат ми сякаш ме удари с все сила в корема. Дъхът ми секна от болка. Отдавна кръжахме един около друг, Йозеф и аз, замервахме се с остри като бръснач думи, жилещи, ала без да оставят рана. Танц на предизвикателство, не на кървава схватка. Бяхме студени и жестоки, но брат ми за пръв път проявяваше неприкрита злост.

— Така ли мислиш за мен? — прошепнах.

Той извърна глава. Отказа да отговори. Отказа да смекчи удара под кръста с обяснение. Избра пътя на малодушието. Е, играта бе за двама. Щом брат ми използваше мръсни ходове, с радост щях да се включа.

— Добре — рекох с леден глас. — Аз съм самовлюбен егоист. Но не приемам живота си — съществуването си — за даденост. — Йозеф се сепна; очите ми се плъзнаха към китките му, над които припряно придърпваше ръкави. Обзе ме чувство на вина. — О, Зеп. Не исках да…

— Стига! — прошепна той. И отведнъж маската на равнодушието се спусна отново върху лицето му, съвършено непроницаема и безмълвна както преди. — Стига, Лизл. Обявявам примирие. Да си лягаме.

— Зеп, аз…

— Избирам другата стая. — Йозеф се наведе да си вземе цигулката и мина през отворената врата, свързваща спалните. — Почини си. Пътувахме дълго. Ще се видим утре сутринта.

Не знаех какво да кажа. Разбирах, че моят удар е отворил по-болезнена рана от неговия, ала нямах представа колко дълбоко поражение съм нанесла. Не знаех как да поправя стореното. Със свито гърло изрекох единствено:

— Лека нощ. Спи спокойно, братко.

Йозеф кимна.

— Лека нощ. Приятни сънища, Царице на гоблините. — И затвори бавно вратата помежду ни.

 

 

Селяните го наричаха демон, дявол във вълчи образ, бродещ из гората в търсене на плячка. Огромен, чудовищен звяр, прокрадвал се месеци наред в човешкото селище и околностите му; убивал овце, отмъквал крави.

Две очи като разноцветни мъниста, говорели селяните. Едното греховно зелено, другото изкусително синьо. Дяволът! Дяволът!, викали. Дошъл е да ни тормози!

Повикали заклинателите, призовали ловците, свикали свещениците. Потърсили помощ от всекиго, способен да ги спаси от страха.

Четиристотин гулдена за кожата на демона!, тръбели селяните по площада. Четиристотин гулдена за главата му!

Гигантският вълк крадял овцете и козите им от месеци, ала с настъпването на зимата животните започнали да измират от глад и студ и селяните усетили хищническите му зъби върху гърлата си. Идвал техният ред. Те били следващата плячка.

Първо изчезнало момиче — най-малката дъщеря на един пастир. Не се върнало от хълмовете един следобед, когато снежни облаци надвисвали ниско над планината. Пещерите и проломите подемали името й. Селяните я викали и търсели, докато не открили окървавени панделки в преспите и се отказали.

После изчезнал младеж на петнайсет, влюбен в малката млекарка.

Сетне — старец, чиито години отдавна били спрели да отброяват.

Бавно, но сигурно Дяволът стягал обръча около тях; плячкосвал ги един по един. Свещениците ръсели светена вода, заклинателите провесвали амулети, ловците търсели ли, търсели. Зимата хапела все по-безпощадно, демонът — също.

Жертва, рекли заклинателите. Човешка Жертва ще укроти черното сърце на Дявола.

Свещеникът възразил, но селяните настояли. Огледали домовете си за подходяща жертва — невинно агне, готово за заколение.

Първо, идиотът с неповратлив език. Не, възпротивил се свещеникът, това е непростимо коравосърдечие.

Сетне — блудницата с всичката й стока, изложена на показ. Не, рекли ловците, това е непоносима жестокост.

Най-после открили момченце, изскочило от майчината утроба преди има-няма година. Да, закимали заклинателите. То е най-подходящата жертва.

Детето било сираче; майка му и баща му били изчезнали, заминали, забравени. Без име и кръщавка; нито ред за него в селските книжа. Дете, отхвърлено от небето и земята, обречено на гибел. Питомец на Църквата, намерен в кошница пред олтара. Непотърсено и необичано дете; не е греховно да се даде на Дявола, след като Бог го е отритнал.

Свидетелството било в очите.

Очите на момченцето били в различен цвят; едното зелено като пролетна трева, другото — синьо като лятно езеро. Вещерски очи. Котешки очи. Дяволски, шушукали селяните. Да хвърлим малкия демон в адските огньове, откъдето е дошъл!

Свещеникът отказал да даде детето. Живеел благочестиво, в страх от Бога, ала именно добротата му се оказала проклятие.

Дошли с вили, дошли с ножове. Дошли с факли, с лумнали пламъци и с решимост. Донесли гнева и ужаса си пред прага на църквата и издигнали клада в името на неведомото. Стените на Божия дом рухнали в огън и отломки, костите на свещеника се стопили във въглен и пепел. Три дни по-късно, щом пушекът се разнесъл и жарта най-сетне изстинала, открили останките.

От момченцето обаче нямало и помен. Ни пеленки, ни коса, ни бебешки пръстчета. Никакви земни останки, сякаш детето се било изпарило във въздуха, разнесено като мъгла от мразовития вятър.

Пролетните дъждове разтопили зимния лед и нападенията на вълка спрели.

Хвала!, викнали селянит. Дяволът прие Жертвоподаянието ни!

През следващите няколко седмици никой не зърнал и следа нито от демона със синьо-зелени очи, нито изобщо от вълчи крак. В замръзналата кал личали само дири от грамадни подплатени лапи и призрачен отпечатък от съвършено човешко стъпалце.