С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (25)

1
В Преобърнатия свят

Закъснях с едно дихание да се втурна след брат ми. Най-сетне излязох тичешком от балната зала и се спуснах да го догоня.

— Йозеф! — изкрещях. — Зеп!

Виковете ми огласиха цялата околност на имението. Отговори ми единствено ехо от подплашени птичи гласове. Йозеф бе изчезнал, потънал вдън земя. Не разбирах как е успял да се отдалечи толкова бързо. Из преплетените пълзящи растения и избуялите храсти не съзрях никакви дири, нямаше и следа от беглец. Нищо — само смачкани макове, разпръснати под краката ми като капки кръв.

— Зеп! Зеп! — извиках отново.

— Фройлайн? — Извърнах се рязко. Нина стоеше зад мен с угрижено лице. — Добре ли?

Нямах ни капка сила да изтърпя присъствието на друг човек, да си сложа маска на вежливост и да си придам спокойно изражение. Не бях нито вежлива, нито спокойна. Кипнах от гняв, задето се чувствам длъжна да запазя хладнокръвие пред нея. Кой би забелязал? Интересува ли се някой? В най-лошия случай Нина ще се оплаче на графа и графинята от грубостта ми, необщителността и менливите ми настроения.

И все пак не исках да я стъписвам с чудовищните си изблици, с въртопа, заплашващ да погълне не само мен, но и целия свят.

— Да — кимнах с гротескна усмивка; усетих как треперещите краища на устните ми се извиват и разтягат в подобие на хищническа паст. — Всичко е наред, благодаря, Нина.

Явно не успях да я убедя. Всъщност тя ме изгледа още по-тревожно.

— Добре ли? — повтори и добави непонятен потоп на бохемски, придружен от неразгадаеми жестове.

— Да! — изграчих. — Добре. Добре съм.

Усещах как зад очите ми напират ярост, отчаяние и всепоглъщащо главоболие. Бях изтощена да дърпат юздите на звяра у мен. Изкушавах се да го пусна на свобода, да насъскам срещу икономката вълците и хрътките на лудостта и безразсъдството. Не знаех какво съзира Нина в изражението ми, но по лицето й се изписа странна жал. Съжалението бе последното чувство, което очаквах от нея. Стомахът ми се преобърна.

— Ела — махна тя. — Покажа ти.

— Не ме е грижа… Освен ако ще ми покажеш Йозеф — просъсках.

Дори да не разбереше думите, поне тона ми щеше да схване.

— Ела — повтори икономката с твърд, майчински глас.

Тръгнах безропотно след нея. Заведе ме в балната зала и внимателно събра останките от цигулката на Йозеф, разхвърлени по пода. На част от мен — непотопената в дълбините на себичните си чувства на безнадеждност и самоомраза — й дожаля от загубата на ценния инструмент. Дълги години красивата „Дел Джезу“ бе понасяла суровите удари на времето и нехайството и бе оцелявала, откопчвайки се дори от лапите на лихваря хер Каел — татковия постоянен източник на пари за пиене. Икономката протегна ръце към мен, за да ми подаде тялото и грифа на цигулката. Поклатих глава. Едва ли някой можеше да я спаси.

Нина ме изгледа строго, сякаш се държа глупаво. Стана ми неприятно, че тази непозната жена, на която не дължа нищо, се отнася към мен като към раздразнително дете. Поклатих отново глава. Тя изсумтя и внимателно свали орнамента от грифа — резбована фигура на жена, необичайна украса за цигулка. Сложи я в дланта ми и пръстите ми машинално я обвиха. Разтворила уста, жената пееше безспир. Под различен ъгъл обаче изглеждаше, сякаш крещи от радост… или от ужас. Ден след ден разбирах все по-ясно, че линията, разделяща тези чувства, е по-тънка от ръба на най-острия бръснач.

— Благодаря — прошепнах.

Казах го с намерение по-скоро да отпратя Нина, отколкото от искрена признателност.

— Добре ли? — попита за сетен път икономката.

Не, не е добре. Не знаех дали някога пак ще е добре.

Тя ме наблюдаваше внимателно, все едно съм чуплива порцеланова пастирка, кацнала току до ръба на полица. Изобразих още една усмивка, ала без да си правя труда да преглътна ръмженето, напряло в гърлото ми. Нина схвана намека и излезе.

Погледнах навън през счупените стъкла на прозорците. Трябваше да тръгна след Йозеф. Да го търся, докато очите ми се замъглят и гърлото ми прегракне, защото се страхувах. За него и от него. Какво ли щеше да ни причини — на мен и най-вече на себе си? Трябваше, трябваше, трябваше.

Не хукнах след него.

Останах в капана на подвижните пясъци в ума ми, съживявайки всяка дребна грешка, която бях допуснала с Йозеф. След всяко препъване виждах друго — дълга върволица чак до детските ни дни. Трябваше да го защитя от татко. Да разбера как го сломяват очакванията ни. Да го върна вкъщи, в Дъбравата на гоблините, в мига, щом осъзнах колко страда.

Трябваше да му кажа, че е подхвърлено дете.

По-скоро. С по-щадящи думи. Истината за природата му не ми принадлежеше, нямах право да я крия. И все пак я бях крила, не исках да му я кажа, защото… защото дълбоко в сърцето си знаех, че ще го изгубя. Мълчанието ми щеше да го наскърби, разбира се, и колкото по-дълго стаявах истината, толкова по-силно щеше да ме намрази заради егоизма ми. Държейки го в неведение, не мислех за доброто на Йозеф, а за собственото си спокойствие.

Боях ли се, че ще избяга в Подземния свят? Знаеше ли как да го стори? Знаех ли аз? Внезапно ме обзе жесток гняв без посока. Към Подземния свят. Царя на гоблините. Необяснимото, чудатото, необичайното, преследвало ме с ожесточение цял живот. Ако бях нормална, обикновена, нищо подобно нямаше да ме сполети. Нямаше да съм затворничка в имението на безумци и мечтатели, нито плячка на свирепите ловци, защото просто нямаше да съм Лизл. Нямаше да съм същото момиче.

Прииска ми се да ритам и да крещя. Детски нервен изблик се надигна в гърлото ми, желание да чупя и да блъскам, и да викам изпружи пръстите ми с насъбрано омерзение. В такива моменти се втурвах към пианото и изливах чувствата си с удари по клавишите, опиянена от какофонията на неблагозвучието. Вдигах врява с устрем и цел — варварското ми необуздано аз да отшуми в празнотата. Сега копнеех за това повече от всичко.

Музиката ти хвърля мост между световете.

Не бях опитвала, откакто бях дошла в „Сновин“. Да свиря. Да композирам. Известно време си обяснявах безмълвието със страх от последствията, от пораженията, които силата ми ще нанесе върху тъканта на света. Причината навярно бе по-проста — отблъсквах музиката от желание да оставя в миналото част от себе си. Онази Лизл, която бе отишла в Подземния свят, беше се омъжила — и обикнала — Царя на гоблините. Съсредоточена върху усилието да бъда единствено Елизабет, не бях се замисляла какво значи да съм Елизабет изцяло.

А всъщност това значеше да приема миналото, както и несигурното бъдеще. Решена да не потъвам в скръб, се бях обрекла на самота; разкъсвах спомени, чувства и нишки, свързващи ме не само с Царя на гоблините, но и с моята съкровена същност. Бях в траур, но не си позволявах да тъгувам. Не си позволявах да чувствам.

Не мисли. Чувствай.

Решимостта и поривът ненадейно се върнаха, а с тях — желанието. За самоизразяване, удовлетворение, себеразрушение. Седнах на пейката пред клавесина в музикалната галерия. Макар покрит с дългогодишен — десетилетен — прахоляк, инструментът звучеше вярно. Зарових пръсти в нотите, изтръгвайки акорди и фрази от клавишите и струните. Сватбената соната бе останала недовършена, защото не знаех как свършва историята. Осъзнах обаче, че не знам финала, защото не съм разплела докрай чувствата си — към музиката, към Царя на гоблините и най-вече към себе си.

Сватбената соната разказваше за мен. За моите чувства. Ярост, гняв, отчаяние, страх извезваха първата част. Втората бе изтъкана от мечтание, нежност, любов и надежда.

Омразата съставляваше третата.

Ненавист и самоомраза.

Знаех пътя. Трябваше да свиря. Да композирам. Да разтворя вени и да оставя музиката да се излива върху клавишите.

Да дръпна завесата между световете.

Редно бе да се страхувам, да не поемам риск. Бях обаче кутия на Пандора, пълна с отчаяние и безразсъдство; веднъж отворена, нямаше как да се затвори. Мислех за всичко и нищо, и най-дълбокото ми желание бе да забравя. Исках забрава. Пиенето беше татковият порок, Царят на гоблините и Подземният свят бяха моят недъг.

Зачаках да чуя призрачното стенание на цигулката му.

Не чаках дълго.

През огледалото, през стъклото, през булото между световете се понесе звънкият, тънък глас на пеещи струни. Извиках го и той отговори. Ридание се надигна в гърлото ми — от облекчение и от страх. Копнеех да го чуя, да го видя, да го докосна, да го прегърна завинаги и представата, че мечтата ми е изпълнима, отново ме порази. Усетих тежестта на глътката свобода дори с върховете на пръстите си, устремени към клавишите на клавесина.

Ала с надеждата дойде несигурността. Несигурност и навярно разкаяние, защото омайно ухание на бор, лед и планинска пръст съпровождаше появата на Царя. Напрежението в балната зала олекна.

Бариерата изтъняваше, чезнеше.

Вдигнах глава и видях удесеторена Лизл, седнала пред десетки инструменти, да се взира в мен от счупените огледалата в галерията за музиканти.

От всички, освен от едно.

— Ела при мен — промълвих.

Горския цар се усмихна.

Сериозният млад мъж стои пред мен с цигулка в ръка. Скъпите му, познати, обични очи в два цвята ме гледат кротко. Залива ме непосилен копнеж. С разтреперани пръсти натискам клавишите. Не знам какви ноти свиря, нито какви мелодии изпълнява Царят на гоблините.

— Ела при мен — изричам пак.

Той сваля цигулката и лъка. Музиката продължава настойчиво да повтаря в такт: „Да, моля те, да, моля те, да.“

— Ела при мен… — изправям се и се отдалечавам от клавесина.

Царят на гоблините вдига длан и я притиска върху натрошеното стъкло. Отивам до отражението и опирам ръка в неговата. Парчета сребро се забиват в кожата ми. Приветствам болката, изтръпнала от острото жило на съжаленията и желанието. Да, това е забрава. Това е рай и ад.

Пресягаме се през булото и празнотата. Пръстите ни се преплитат. Докосването му е студено, сухо, ала ме разтърсва до мозъка на костите. Придърпвам го към мен и той не се съпротивлява — преминава от отражение в реалност. Прегръща ме и ме обвива с лъх на заспала зеленина, пръст, корени, скали и бледо, невъзможно ухание на праскови. Потапям се в аромата на Подземния свят и в трескав сън. Балната зала трепти и мъждука — свят, наблюдаван през вода и пламък. Изгубвам се.

— Вземи ме — прошепвам. — Върни ме при теб.

Очите на Царя избледняват; зеленото и синьото просветват в бяло и сивкаво, свитите зеници са черни зрънца. Крайчевата на устните му се повдигат — близо, съвсем близо до моите.

„Както пожелаеш, скъпа моя.“

„Както пожелаеш.“

Дихание, въздишка, целувка. Сливаме се.

Пронизва ме студ, ледено острие прорязва тялото ми от горе до долу. Пръстите му оставят дълбоко следи от мраз по кожата ми; вече не знам дали умирам от студ, или от огън. Ленти от мастиленочерна тъмнина обвиват ръцете и краката ми; усещам сладникаво горчив вкус на опиум — или кръв — върху езика си. Не бива да го искам. Не бива да жадувам за това.

Но го искам.

Моята Царица…

Поглъщам думите, оставям ги да се пропият в мен. Пръстите на Царя намират шевовете на роклята ми, панделките на корсета ми се развързват една по една и замръзнали падат по пода с тих звън на счупено стъкло.

— Любими — отронвам.

Изпитвам вълнение и страх, сълзи се стичат по лицето ми. Хлипам и треперя, но Царя на гоблините ме притиска по-крепко, сякаш само той може да ме удържи цяла.

— Не — шепна, — остави ме да стана на парчета.

Искам да ме погубиш. Нека изстрадам всяка своя низост, всяка подлост. В допира на Царя няма нежност. Цялата и непокътната Елизабет рухва. Ала самоомразата ми нашепва, че заслужавам да ме изтрият без спомен от лицето на земята. Не заслужавам да ме обичат.

Длани обвиват гърлото ми, клетка от кости като нашийник. Той изисква своето. Устните му се разтягат в хищническа усмивка, върховете на зъбите му блестят — вълча паст, зейнала под светлината на слънцето. Не биваше да бягам от Подземния свят. Не биваше да наранявам Йозеф. Не биваше да обричам на нещастия света. Да, моля те, да… Грешник съм, злодей, нищожество. Най-недостойната. Най-презряната жена.

„Елизабет.“

Гласът на Царя се променя; отчаяната настойчивост в тона му раздвижва кръвта ми. Усещам как сърцето ми тупти навсякъде — в ушите, гърлото, китките, гръдта, бедрата — постоянен ритъм, отекващ из цялото ми тяло. Задава темпо на срещата ни, но Царят се отдръпва, стаява дъх, съпротивлява се.

„Елизабет, умолявам те.“

Чувам остър звук от трошене, пречупване на клонки или кости. Пръстите му се разкривяват, покриват ги възлести грапавини, фалангите са повече, очите му бледнеят. Взирам се в тях — синкаво и бяло, сетне сиво и зелено. Черти ма мъж изплуват от лика на чудовището в обятията ми.

„Елизабет.“

Уязвимостта в гласа му ме възпира, не черната опасност с очи на лед и смърт. Прегръщам и двамата — строгия си любим и Владетеля на измамата. Те са едно, ала и не са.

Горския цар се усмихва.

Царят на гоблините надава вик.

С писък го отблъсквам, но съм оплетена в ръцете му — разкъсаните ми поли се усукват около глезените, корсетът се свлича. Горския цар се залива в смях — беззвучен, оглушителен кикот.

„Моя си, Царице на гоблините. Вече си моя.“

„Елизабет!“

С огромно усилие моят съзерцателен любим се овладява и ме освобождава от хватката на чудовищните лапи.

„Бягай! Бягай!“

Оттегля се през прозореца между световете, връща се в отразения свят, в Долната земя.

— Любими! — изкрещявам.

Налагам счупеното огледало с юмруци. Ръцете ми оставят кървави ивици по стъклото, но въпреки горещите молби и сърцераздирателните ми ридания Царят на гоблините не се връща. Писъците ми са насечени както огледалата в балната зала, раздробени и умножени в развалините на ума ми.

„Бягай.“

И не остава нищо, освен шепнещо ехо.