С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (12)

2
Разриви

Третата свещ се бе стопила до средата, когато Йозеф най-сетне се върна.

Преди свещ и половина бях подканила Франсоа да си легне и се бях преместила да работя в преддверието. Дългите часове, посветени на музиката вместо на шиене и кърпене, ми отмъщаваха сега. Пръстите ми боравеха сръчно с клавиши и струни, но бяха безнадеждни с иглата и конеца. Бях решена обаче да помогна на сестра ми и още по-решена да застана лице в лице с брат ми още щом се прибере.

— Къде беше? — попитах тихо, за да не събудя Франсоа.

С Кете деляхме самостоятелната спалня, а момчетата спяха в общата стая.

Йозеф стоеше до вратата, наведен да си развърже обувките. Изправи се и отговори безизразно:

— Никъде.

Подчертано равнодушният му глас изпращаше красноречиво послание.

Светлината на свещта не стигаше далеч, но забелязах тъмни петна от кал по подметките на обувките му и по края на палтото му.

— Лъжец — отвърнах спокойно, без да вдигам глава от везмото. — Пак си бил на гробището.

Брат ми окаменя.

— Да. Само там в този забравен от бога град мога да дишам.

Гробището „Свети Марко“ се намираше на около две и половина мили извън градските стени — единственото безлюдно място на достъпно разстояние. Имаше дървета и обширни поляни, безлюдни, ако не броим мъртъвците под краката.

— Знам — кимнах.

Наистина знаех. Накъдето и да се обърнеш във Виена, никога не си на повече от половин стъпка от съседа и делата му. Коне, пешеходци и мръсни канавки се точат по улиците, алеите, площадите. Всички газят из една и съща кал, тиня и мръсотия, дишат един и същи прокиснал въздух; зад всеки ъгъл изскача непознат — навярно дебнеща опасност, от която трябва да избягаш. Няма място, няма пространство за усамотение, където да размишляваш, да съществуваш. Бях впримчена в кръга от камък, опасващ града, както в капана на Подземния свят, където бях невяста на Царя на гоблините.

Раменете на Йозеф се отпуснаха, но стойката му остана защитна.

— Там… там се чувствам като у дома.

У дома. Преди да пристигнем във Виена, не се бях замисляла върху идеята за дом. Моят дом бе мястото, където живея, хората, които обичам. Странноприемницата и семейството ми. Дъбравата на гоблините и младият мъж с кротки, замислени очи.

— Знам — повторих; повече не успях да кажа.

Йозеф замълча. Тишината помежду ни имаше заострен връх, предназначен за мен. Нямах щит срещу студенината на брат ми и усещах всяка липсваща дума като нож между ребрата.

Виена бе станала нашата Вавилонска кула; моите безумия и неговата меланхолия прекършваха усилието да говорим. Липсваше ни обаче не само общият език, а и общият дух. Някога с Йозеф прекарвахме дълги часове в мълчание; мълчаливо споделяхме миговете, бяхме заедно. Някога той вдигаше лъка на цигулката, а аз — ръце над клавишите, и двамата подхващахме разговор със звук, мелодия, музика. Някога, някога.

Сега цареше пълна тишина.

Видях как брат ми обляга калъфа с цигулката до вратата.

— Изглежда си свирил.

Говори ми, Зеп. Погледни ме. Покажи, че забелязваш присъствието ми.

Той не се обърна към мен.

— А ти, изглежда, не композираш.

Дъхът просвистя между зъбите ми. Бях се убола дълбоко с иглата. Капка кръв цъфна върху коприната в ръката ми — маков цвят в снега. Изругах под нос. Бях съсипала няколко часа работа. Не знаех как ще се оправдая пред Кете.

Отвъд пламъка на свещта лицето на Йозеф бе непроницаемо.

— Накисни го със солена вода — рече той.

Отиде до шкафчетата, където държахме подправките, и се върна с кърпа и купа с щипка сол. Взе каната с вода и отля в купата. Взе недошитата рокля, топна кърпата в разтвора и потупа с нея по лекето.

Как бе научил това? Къде? Толкова голяма част от времето на брат ми, прекарано далеч от мен, оставаше пълна загадка. Какъв опит е събрал при маестро Антониус? Какво е правил през седмиците след смъртта на стария виртуоз? Как е живял в недрата на Виена? Веднъж попитах Франсоа и тогава за пръв път разбирателството ни изневери. И двете момчета отказваха да ми разкажат какво им се е случило. Не можеха. Или не искаха.

Бледи следи от заздравяващи червени прорези проблеснаха по ръката на брат ми, докато работеше. Поех си рязко дъх.

— Зеперл…

Детското му прозвище го накара мигом да застине. После забеляза, че се взирам в китките му, и бързо си смъкна ръкава надолу.

— Продължавай ти! — връчи ми роклята.

— Зеп, аз…

— Имаш ли нужда от още нещо, Елизабет? — попита ме той. — Ако нямаш, ще си лягам.

Кръщелното ми име прозвуча като шамар. За него винаги бях Лизл, единствено и само Лизл.

— Искам… — подхванах и млъкнах.

Искам да се върнеш при мен. Искам да си цял и непокътнат. Имам нужда от теб, за да съм цяла и непокътната.

— Искам да разговаряш с мен, Зеп.

Той ме погледна право в очите.

— И какво да ти кажа?

Ридание заседна в гърлото ми.

— Как е възможно да си толкова жесток?

— Аз? Жесток? — Той се засмя и смехът прозвуча някак страховит, някак див. — О, Лизл. Ти си жестока. Ти лъжеш. Не аз.

Примигнах, за да прогоня сълзите.

— Защо да съм жестока, Зеперл?

Светлината в леденосиния му поглед излъчваше презрение, дори злост. Бях поразена. Младежът пред мен по нищо не напомняше детето, което познавах. Брат ми бе пораснал — строен и длъгнест; усмивката му, изгубила всякаква следа от детската пухкавост, разкриваше остри скули и още по-остра брадичка. Ала не само видимият отпечатък на времето го бе превърнал в непознат; невидимите промени го отчуждаваха от мен. Почудих се как истинският ми брат — откраднатото от преобразените дете — би изглеждал сега. Веднага изтрих предателската мисъл, вбесена на себе си, задето изобщо ми е хрумнала.

— Точно сега ли искаш да си излеем душата? — гласът на Йозеф бе тих; натежала тишина, затишие преди зимна буря. — Тук и сега? За да ни чуят Франсоа и Кете?

Погледнах към момчето в леглото. Очите му бяха затворени, но всеки контур на тялото му издаваше очаквателна неподвижност. Вратата към стаята, която делях с Кете, стоеше леко открехната. Зърнах отразено сияние на лятносини очи, преди клепките да го угасят. Сведох глава.

— Така си и мислех. — Лицето на Йозеф се изопна сурово.

— Добре — кимнах. — Лягай си. Ще се видим сутринта.

Отметнах копринения плат настрани и понечих да духна свещта. Усетих как ръката на Йозеф обвива китката ми.

— Лизл — задавеният му глас скочи с няколко октави — неочаквано млад и уязвим. — Аз… аз…

Затаих дъх. Крехко като паяжина примирие, влакънце покой. Не смеех да издишам, за да не го скъсам непоправимо.

Моментите се проточиха. Под нас и между нас растеше бездна.

— Лека нощ — рече брат ми най-сетне.

Затворих очи.

— Лека нощ, Йозеф.

Той духна свещта. Запътих се към своето легло, залитайки в мрака.

Откъм сенките ме застигна глас, толкова тих, все едно съм си го въобразила.

— Приятни сънища, Лизл.

Не сънувах.

На другата сутрин се събудих късно. Кете вече бе излязла; довършените рокли бяха изчезнали с нея. Нямаше ги и момчетата. Франсоа ми бе оставил бележка — тръгнали със сестра ми да й помогнат при подготовката за карнавала. Черно-белият бал на граф Прохазка щеше да се състои след две седмици. Нямаше време за губене.

Отдавна не бях разполагала с пространство за себе си. Самотата създаваше особено усещане — сякаш бях надянала стара рокля, необличана от година. Стоеше странно върху раменете ми; бях забравила как да се вместя в нея, как да я нося. В странноприемницата дребните късчета усамотение бяха редки и следователно безценни. Внимавах да не пилея нехайно минутите и секундите; посвещавах всеки подобен момент на най-свидното ми занимание.

Музиката.

Върху масата в общата стая цареше хаос от хартия, притъпени пера и мастилени петна. Сестра ми явно цяла сутрин бе усъвършенствала идеите си за балните ни костюми. Недовършени скици с дантели, панделки и силуети покриваха всяко свободно място: бакалски сметки, откъснати листове от счетоводната ни книга, опакото на захвърлени композиции. Развитието на представите се проследяваше лесно; от лист на лист се виждаше как мислите на Кете се избистрят и проясняват. Неспирните опити за прецизиране и шлифоване ми бяха и чужди, и познати. Разбирах процеса на съчиняване и съзидание. Творчески порив.

Или поне някога го бях разбирала.

Пианото бе една от първите ни придобивки, след като се установихме във Виена. Дни наред аз и Франсоа обикаляхме из музикалните магазини. Продаваха се всякакви клавишни инструменти — клавесини, виржинали и дори рояли, писъкът на модата в града. Дивяхме се на богатия им регистър, на способността им да откликват с изящни тонални нюанси при най-лекия допир. Съзирах копнежа в очите на Франсоа, жаждата в протегнатите му пръсти, но за съжаление в жилището ни нямаше място за роял.

В крайна сметка избрахме клавикорд — достатъчно ма лък, за да се побере В тесния ни дом, и достатъчно деликатен, за да не безпокои съседите. Подходящ не за упражнения преди концерти, а за композиране и писане. Инструмент по-скоро за мен, отколкото за Франсоа — по-добрия музикант.

Клавикордът стоеше недокоснат, откакто го бяхме купили.

Изглежда си свирил.

А ти, изглежда, не композираш.

Прокарах длани по клавишите. Тънък слой прах вече покриваше инструмента и върховете на пръстите ми оставяха въпросителни дири след себе си. Зачаках да ме озари вдъхновение, да ме завладее желание да засвиря. Не усетих нищо. Самота край мен и тишина в мен. Не бях сънували нито веднъж, откакто бяхме дошли в големия град. Гласът в мен — вътрешният ми глас — бе занемял. Никакви идеи. Никакво стремление. Никаква страст. Нощите ми бяха безмълвни. Празни. Тягост пропиваше дните ми.

Мислех, че като напусна родния дом — и него — ще избягам от неспособността си да пиша музика.

Чудя се дали тичайки към Виена, не се опитваш да надбягаш Царството.

Лесно се намираха извинения да не композирам, да не творя. Тук, във Виена, с лекота прикривах пукнатините у мен зад ежедневната бъркотия и шумотевица на живота в града. С готовност отдавах бесовете и унинието си на банални несгоди — скъп хляб, разплискано нощно гърне, крясъци и радостни викове, тъга, гняв, стъписване от непознати, пресметливо равнодушие към случайни познати. Бях претоварена от разнородните гледки и шумове, дебнещи ни по улиците — музиканти, актьори, благородници, просяци, обущари, шивачи, зарзаватчии, търговци, собственици на пансиони — хора от всякакъв вид, размер, вяра, цвят.

Ала и никога не се бях чувствала по-самотна, отколкото в многохилядния град.

Не само отношенията ми с Йозеф бяха напрегнати и разклатени. Кете ту ме обсипваше с нежност, ту ми се ядосваше, защото бях чудовищно нетърпима. Влачех разкаянията и обвиненията си като шлейф; непостоянните ми настроения наподобяваха менлив живак. Подлагах на изпитание дори безкрайното търпение на Франсоа: отзивчива и работоспособна в един момент, а в следващия — мрачна и озъбена. Разбирах колко съм непоносима, ала раздразнителността ми бе сила, недостижима и същевременно сраснала се с мен. Понякога ми идваше до гуша от собственото ми хленчене. Лашках се между гняв и отчаяние, ядосана, задето не събирам воля да изпитам щастие. Имах всичко желано. Бях тук. Във Виена. В началото на творческия ми път.

Път за никъде.

Откакто напуснах Подземния свят, не бях посвещавала почти никакво време на работата над Сватбената соната, защото не исках да се вглеждам в чудовищата в ума ми. Да долавям призрачен досег върху косата, лицето, устните ми. Да усещам дихание върху кожата ми. Да чувам как някой тихо шепне името ми от другата страна на завесата. С ужас се питах какво ли значи ехото на спомена. Прекосяване на граници, ала между какво? Между двата свята? Или между трезвия разсъдък и безумието.

Затова се възпирах. Отказвах да свиря.

Тогава разбрах по-добре защо татко винаги имаше нужда от още една чаша, само още една. Изкушението да отворя раните, да призова чувствата и усещанията, да се потопя в присъствието на Царя на гоблините — действително или въображаемо — докато съчинявам Сватбената соната, бе почти неустоимо.

Бях толкова талантлива.

Ала толкова самотна.

Лесно, прекалено лесно бе да си представя Царя на гоблините като свой спасител от скръбта. Клавишите на пианото ме зовяха, както опиат притегля зависим. Само едно вкусване. Само още едно. Колкото да притъпи болката.

Седнах и започнах да свиря.

Нотите се чуваха приглушено; механизмът не бе пригоден да разнася мелодията. Пробягах по нотната стълбица, после направих няколко упражнения за сръчност. Пръстите ми бяха вдървени, умът — изморен. Свирех машинално, музиката звучеше бездушно, както се чувствах.

Съвършенство се постига с упражнения — гласът на татко се върна от миналото, налагайки на брат ми дисциплина, непостижима за самия него. Може да наподобиш лъжливо чувство, умение — не.

Но какво е музиката без чувство? Без сантимент, без убеждение? Ноти сред шума, приятно напластени съзвучия. Чувах високите и ниските тонове, долавях редуването на звук и затишие, ала не чувах — не можех да чуя — моята музика. Не знаех къде да отида. Не знаех какво да напиша.

Приписвах неспособността да композирам на страх от неуравновесения ми ум. Ами ако грешах? Дали не се страхувах, че няма какво повече да кажа, защото вдъхновението и музата ми са погребани в Подземния свят. Нима изкуството ми може да съществува без Горския цар? Часовете, през които заедно работехме над Сватбената соната, бяха сред най-хубавите и най-съзидателните в живота ми. Възможно ли бе да дължа музиката си, таланта си на него?

Подземният свят, Дъбравата на гоблините и Царят на гоблините бяха зад мен. Напомних си, че съм Елизабет, цяла и непокътната, макар и самотна.

Толкова студено успокоение.

— Ела при мен — прошепнах.

Болка отекна в празните стаи на сърцето ми и ехото отвърна с куха самота. Нямаше я нишката, свързваща ме с музиката, с магията, с незнайните сили, подтикващи ме да творя.

— Ела при мен — повторих. — Моля те, ела.

Имаше нещо, погребано дълбоко в мен — семенце, жълъд — ала стъпкано, задушено, смазано. Бях откъсната от слънцето, пръстта, дърветата, от Дъбравата на гоблините, подхранвала целия ми живот. Креех във Виена, неспособна да пусна корен в чуждата земя. Ръката ми се вдигна към гръдта, където някога висеше неговият пръстен, и усети липсата му като отсечен крайник.

— Моля те, моля те — пророних задавено.

Щях да преодолея това. Исках да го преодолея. Бях получила желания живот — есенцията на мечтите, на всичките ми стремежи. Просто имах нужда от време. Щях да възвърна своето аз, цяло и непокътнато. Щях.

Колкото и да свирех обаче, колкото и да го зовях, Царят на гоблините не дойде.

Бях сама.