С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (17)

7
Краят на света

Елизабет!

С мъка отворих очи. Имах чувството, че са окачили тежести върху клепките ми и са ги споили с желязо. Удари ме силна миризма на амоняк, вдишах на големи глътки застоял, безвкусен въздух и усилието задави дробовете ми. Стомахът ми се разбунтува, извърнах глава и се разтърсих цяла от напъна да повърна.

— Пфу! — Някой до мен се погнуси, но само горчилка изгори гърлото ми.

— Будна е — обади се друг глас, женски, познат — Махни това. Миризмата е нетърпима. Вечерята ми ще отиде нахалост.

Повдигането стихна бавно и осезанията ми започнаха да се възвръщат. Лежах върху нещо меко, плюшено, фино кадифе докосваше бузата ми. Постелята ми се движеше, люлееше ме напред-назад, все едно съм в лодка сред морето. В главата ми отекна тракане: хлоп-троп-скръц, хлоп-троп-скръц. В свитите ми пръсти имаше нещо дребно, твърдо и кръгло. Погледнах надолу с притворени очи. Дланта ми се разпери полека и в нея проблесна сребро. Две лъскави камъчета — синьо и зелено — ми намигнаха.

Пръстен.

Неговият пръстен.

Тогава познах шума — конски копита трополяха по чакъл; люлката под мен бе подрусваща се карета. Бързо обвих с пръсти обещанието на Царя и се изправих рязко. Тутакси остра болка прониза черепа ми.

— Лизл? — Гласът на брат ми, настойчив и задавен от тревога.

— Зеп? — изграчих. Той не отговори, ала усетих как ръката му обвива затворената ми длан, лепкава въпреки студа. — Къде… какво…

— Как се чувстваш, скъпа? — попита благ глас.

С херкулесовско усилие вдигнах глава и различих закръглената фигура на граф Прохазка, седнала пред мен. Маската череп още се мъдреше върху темето му.

Гърлото ми гореше; в устата ми сякаш бяха натъпкали паяжини и памук.

— Упоена — проломотих дрезгаво.

— Поднасяме извинения — вметна някой. Графинята — с бяла рокля, сияеща в мрака, и лице, забулено в сянка. Виждаха се само живите й зелени очи — отразяваха като огледало смътната светлина, която се процеждаше през завесите. — Използвахме груби средства, но нямаше време за обяснения.

— Тогава ни обяснете сега — тросна се Йозеф. — Кажете къде ни водите и какво сте направили с Франсоа. И с Кете.

В гърдите ми екна сигнал за тревога. Страхът закънтя в костите ми като камбана и прочисти останките от мъгла в ума ми. Приведох се напред и дръпнах рязко завесите, скриващи ни от околния свят. Редом със студа, в каретата нахлу лунна светлина и пред очите ми изплуваха непознати селски къщи и поля, окъпани в росна пелена. Бяхме на часове — на километри — от града, съдейки по пустия, самотен и почти безлюден пейзаж, нижещ се от двете ни страни.

— Пусни завесите, скъпа — настоя графинята. — Ще се вледениш.

— Какво сте причинили на сестра ми? — извиках. — На приятеля ни?

Спомних си историите за семейство Прохазка — загадъчното изчезване на младата им повереница, подозрителната смърт на техния гост.

— И двамата са добре — успокои ме графът. — Уверявам те, че са живи и невредими. В момента са в имението ни. Приятелите и прислужниците ни се грижат за тях.

— Упоихте ли ги? — попитах остро.

— В безопасност са — натърти графът.

— Простете, но не ви вярвам.

— Прощавам ти.

Обърнах глава към графинята. Стъписах се при вида на забележителните й очи върху непознато лице. После осъзнах, че е махнала зимната маска и най-сетне е разкрила истинския си образ. Не беше млада жена, навярно десетина години по-възрастна от мама. Сребристи кичури прошарваха тъмната й коса, но чистата й кожа сияеше, а силните й черти изглеждаха неподвластни на времето. Не биха я взели за красавица, но у нея съзирах старовремската хубост, характерна за мнозина от родния ми край. Лицето й не притежаваше деликатна прелест; солидните черти, високите скули и четвъртитата брадичка напомняха по-скоро млекарка или селска жена.

— Сестра ти и приятелят ти са в безопасност — повтори тя. — Същото обаче не може да се каже за теб и за брат ти.

Пръстите на Йозеф се сключиха върху ръката ми и пръстенът на Царя се впи в дланта ми.

— Заплаха ли е това? — попитах.

— Не, Елизабет — отговори графинята. — Не е заплаха, а предупреждение. Пътуваме към лятното имение в Бохемия, семейната ни крепост. Наш дълг е да ви защитим от силите, които ви желаят зло.

— Да ни защитите? Защо? — учудих се.

— Нарушен е обет. — Тъмна сянка премина по лицето на графинята. — Отнели са жертвоподаяние, полагащо се на старите закони, и нечестивата орда е плъзнала по света.

Разкъсана плът, провиснала върху проядени кости; смърт-нобели очи; сребърна кръв по ръцете ми и призивен глас: „Отивай си. Бягай оттук. Иначе хайката ще те залови.“

— И вие вярвате, че сме в опасност? — попитах.

Зелените очи на графинята опалиха лицето ми като слънчеви лъчи.

— Не. Знам, че сте в опасност — отвърна тя с тих, твърд глас. — Смъртна опасност, Царице на гоблините.

Думите избумтяха в гъстия въздух, тежки, застрашителни и обвинителни. Помежду ни се спусна пелена от тишина, заглушаваща всякаква мисъл, всяко чувство, всички осезания. Йозеф просъска от смайване и се отдръпна от мен, все едно съм го опарила. Предаден. Очите на графа сновяха между мен и съпругата му. Приличаше на свит от ужас заек, притиснат между сокол и вълк.

— Не — прошепнах. — Какво говорите… Не съм…

— Замълчи! — процеди през зъби тя. Зелените й очи лумнаха, нажежени като кълбовидна мълния. — Нима се заблуждаваше, че ще си отидеш, без последствията да те застигнат?

Поклатих глава.

— Той ме освободи — отроних с треперлив глас. В ума ми изплува раздялата с Царя на гоблините; видях го как стои сред Дъбравата на гоблините, вдигнал ръка за сбогом. — Той ме освободи…

Графинята изпуфтя.

— И ти му повярва?

Усетих пръстена в дланта ми, ала не посмях да го погледна, да потвърдя, че съм изтръгнала обещание от сън.

— Да — прошепнах.

— Неслучайно го наричат Владетел на измамата — напомни ми тя.

Спомних си двуцветните очи, угасващи в мътна белота; представих си младия мъж, превърнат в чудовище — красивите ръце на цигулар, сгърчени като хищнически лапи, рогата, прораснали от темето му.

— Той е нещо много повече…

— Лизл — обади се Йозеф, — какво става? Царица на гоблините? Нечестива орда? Обясни ми какво значи това!

Замълчах. В момента не исках — не можех — да срещна погледа на брат ми. Бях се опитала да му разкажа невъобразимите си преживелици; да му опиша времето, прекарано под земята, когато бях невяста на Горския цар. Бях разголила душата си върху лист хартия, в думи, ако ли не в ноти, но те така и не бяха стигнали до Йозеф. Жената пред мен бе откраднала писмото ми заедно с всички други изпратени послания. А сега разбирателството между мен и брат ми бе прекършено. Смълчано. Задушено. Угаснало.

— Не значи нищо добро, момчето ми — обади се кротко графът. — Значи, че възможно най-бързо трябва да отведем теб и сестра ти на безопасно място, далеч от нечестивата орда.

Йозеф присви очи.

— Нечестивата орда?

— Имат много имена. — Графът бе олицетворение на бъбрив, разсеян мъж, когото всеки би подминал заради привидната му безобидност. Черните му, лъскави като копчета очи обаче бяха зорки и в тях блестеше пъргав ум, замаскиран от усмихнатите розови бузи. — Някои ги наричат свирепите ловци. В родната Бохемия им казвахме дивата шайка. Вашият тъмнокож приятел ги знае под името маске д’арлекен.

— Арлекен ли? — Представих си героите в комедия дел арте — актьорите на сцената, маскирани в черно-бяло като Колумбина, Пиеро и Арлекин. Подобни костюми видях на бала в имението на граф Прохазка. — Лукавият шегобиец?

— Арлекен, Арлекин, Арлекино на италиански, Дантевият дявол Аличино, когото англосаксонците наричат херла кининг — изреди графът. — Всички са едно и също. Ти, фройлайн, го познаваш под името Горски цар.

Йозеф си пое рязко дъх.

— Царят на гоблините!

— Да — кимна сериозно графът. — Владетелят на Подземния свят.

Пръстените в шепата ми. Дадено обещание, разтурен брак. Сключих още по-крепко пръсти и усетих как вълчата глава издълбава клеймо върху кожата ми.

— Значи е вярно — прошепна Йозеф. Трепереше на седалката до мен, но не от страх. От вълнение. Нетърпение. — Преданията са истина. Приказките на баба ни са истина. Горския цар ни зове, тегли ни към себе си. Вярно е, нали?

Копнежът в гласа на брат ми изопна струните на вина и любов, стегнали в обръч сърцето ми. Накрая винаги се връщаме. Две червени петна грееха върху бузите му; сините му очи сияеха като скъпоценни камъни в тъмнината.

— Да, млади човече — потвърди сериозно графинята. — Вярно е. Затова ви доведохме тук. За да бдим над вас.

Писмото. Петдесетте флорина. Жилището във Виена. Запознанствата, прослушванията, концертите. Графинята бе уредила всичко. Всяка подробност бе обмислена внимателно — дори плавният изящен почерк, неиздаващ с нищо намеренията на автора. С една цел — да дойда във Виена. Да се явя при нея.

„До композиторката на Горския цар“ Не музиката ми бе привлякла графинята. Не знаех дали да изпитвам разочарование, или облекчение.

— Но защо? — попитах я. — Не съм Царица на гоблините. Отказах се от тази власт. От този дълг.

Очите на графинята просияха.

— Старите закони не са се отказали от теб, Елизабет.

Толкова лесно ли мислиш, че можеш да изчистиш белега на незримия свят? Имаш дарба, дете. Тя е слабото ти място.

Намръщих се.

— Каква дарба?

Графинята отговори след дълго мълчание:

— Чувството ме завладя, когато за пръв път чух брат ти да изпълнява странната мелодия. Композицията, която изпълнихте преди малко.

— Какво чувство?

Тя сведе глава и обясни с тих глас:

— Как преградата между двата свята изтънява.

Всички косъмчета по тила ми настръхнаха.

— Отначало помислих, че брат ти притежава дарбата. — Графинята стрелна с поглед Йозеф. — Той определено е удивителен цигулар, но не неговият музикален талант отдръпва завесата между нас и Подземния свят. Отместват я нотите. — Засмя се — невесел, тягостен смях. — Ние, докоснатите от Горския цар, сме способни да досегнем другия свят — чрез картини, звуци, усет. Чуваме неща, виждаме и чувстваме неща, недостъпни за обикновените хора. Моята дарба са осезанията, твоята, Елизабет, е музиката.

Въздухът натежа, сгъсти се и замириса на влага и плесен, сякаш бяхме затворени в яма, в гробна могила.

— Докоснатите от Горския цар… — промълвих. — Какво говорите? Нима… и вие сте го срещали?

Графът и графинята се спогледаха.

— Не всички — поклати глава графът. — Някои от нас само мечтаят да бъдат озарени с даровете на Подземния свят.

— Непрекъснато говорите за дарба. Каква дарба? — попитах.

— Дарбата да общуваш с незримите подводни течения на живота. — Графът разпери широко ръце с обърнати нагоре длани, сякаш отправяше смирена молитва. — Казват, че великите художници, музиканти, философи, изобретатели и безумци са докоснати от елфите.

Докоснати от елфите. Магда. Констанце. Аз. Съсипаните ми красиви сродници с един крак в Долната и един — на Горната земя. Раздвояването между тук и там ги бе преобърнало наопаки.

— Безумието не е дарба — отсякох гневно.

— Нито проклятие — отвърна кротко графът. — Лудостта просто съществува.

Графинята поклати глава, но озари съпруга си с деликатна нежна усмивка, предназначена единствено за него. Погледнах към брат ми, ала Йозеф извърна глава. Взря се в семейство Прохазка с лице, изразяващо неприкрита жажда и желание; копнежът изостряше чертите му и им придаваше почти хищническа острота.

— Казвате, че музиката е моята дарба — обърнах се към графинята. — Не съм убедена обаче, че талантът ми има особена стойност.

— Има — кимна тя. — Защото единствена ти си способна да разговаряш с Горския цар. Музиката ти изгражда мост между световете.

— Мост между световете ли? Какво значи това?

Графът и графинята се спогледаха отново. Проведоха безмълвен спор, обсъждане, състояло се и приключило в протежение на няколко удара на сърцето. После графът затвори очи и кимна. Обърна се към мен със строго изражение в разрез с ведрите му, дружелюбни черти.

— Означава, фройлайн, че единствена ти можеш да ни спасиш — произнесе отчетливо.

— Да ви спася от какво?

— От края на света — отговори сериозно той.