С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (18)

Интерлюдия

Никой не чу конския тропот сред музиката.

Флейтата и виолата заглушиха ловния рог и лая на хрътките. Барабаненето на копита потъна в ритъма на танцовите стъпки. Облечените в черно и бяло гости сновяха по черно-бели подове — черно, бяло, черно, бяло, червено. Алените макове, закичени върху коприна и брокат, ту се мяркаха, ту изчезваха от погледа, намигайки като кървави светулки на фона на тъмно и светло небе.

Навън нечестивата орда започна да се събира. Танцьорите се плъзгаха и се въртяха, часовете се проточваха в дебрите на късната нощ. Развързани от виното езици и завален от опиума смях се сливаха в сънни целувки; длани се срещаха и разделяха в ритъма на менуета — молци, кръжащи край пламък на свещ. Безименни странници зад маски, нежни ласки зад затворени врати. Прошепнатите имена зад кулисите на мрака оставаха в тайна, заровени сред захвърлени колани и корсети.

Никой не забеляза, че графът и графинята са изчезнали. През цялото време обаче двама танцьори страняха от тълпата. Единият светъл, другият — тъмен. Принц на слънцето и Кралица на нощта. Преплели пръсти — черна кожа, опряна до бяла, те обикаляха из балната зала с отмерена стъпка и прецизни движения. Двамата бяха порядък сред хаоса, разум сред лудостта. Бавно и целенасочено се понесоха към края на дансинга и поеха към градината — изискани и спокойни, без да издават тревогата и опасенията, бушуващи в сърцата им.

Бяха забелязали, че сестрата и любимият им ги няма.

Вътре веселото сборище нехаеше за теченията, развихрени в имението и около него. В нощта преди Сирна сряда границата между този и другия свят изтънява. Зловещи деяния се вършат на кръстопътищата, пределите и праговете — привечер и на разсъмване. Настъпва моментът на преход — нито нощ, ни ден, нито зима, ни пролет. Това е безвремието, часът на злосторниците и коварните създания.

Едва когато писък прониза въздуха, гуляйджиите се сепнаха. Мъртви са!, изкрещя някой. Помогнете! Мъртви са!

В градината лежаха две тела — едното тъмно, другото светло. Очите им бяха стъклени, устните — синкавосиви, но най-необясними и най-обезпокоителни бяха сребърните прорези върху гърлата им.

Поразени от елфи, зашепнаха гостите с ужас и изумление.

Кои са те, питаха се.

Макар празнуващите да бяха дегизирани, всеки присъстващ се досещаше в чии очи се взира през цепките на маската. Не познаваха обаче жертвите. Мъж и жена. Нито млади, нито стари. Проснатите им тела издаваха, че са се усамотили в лабиринта за любовна среща — обичайно и неосъдително занимание за гостите на обвеяните със съмнителна слава балове и соарета в имението на граф Прохазка. Само дето дрехите на любовниците не бяха украсени с кървавочервен мак, знак за сродство с Горския цар.

Знакът на закриляните.

Сложили с облекчение длан върху гръдта си, Кете и Франсоа се взираха в мъртъвците. Не бяха Лизл и Йозеф. Сестрата и възлюбеният бяха изчезнали, но откритите тела поне не бяха техните.

— Не бива да стоите тук. Да тръгваме — изрече дрезгав глас зад тях.

Обърнаха се и видяха прислужник в ливрея — дребен, с жълтеникава кожа и щръкнала коса. Беше ги посрещнал пред входа на имението и бе подарил на Лизл мак, за да се закичи с него. Кете си го спомняше — съвсем различен от другите прислужници, чиито черти се сливаха, и лицата им, макар без маска, изглеждаха неразпознаваеми.

— Не разбирам… — повдигна вежди тя.

— Трябва да се приберете. Тук не сте в безопасност — настоя лакеят.

— Но Йозеф… Лизл… — подхвана Франсоа.

Прислужникът поклати глава и по съсухреното му лице премина мрачна сянка.

— Техният живот не е застрашен. Вие сте в опасност… Хайде, елате с мен, уважаеми. Ще ви заведа на сигурно място.

— Какви ги говориш? — сряза го Кете. Страхът и безпокойството я изкарваха от кожата й. — Къде са брат ми и сестра ми? Защо да ти вярваме?

Лакеят я погледна със сериозни тъмни очи.

— Брат ти и сестра ти заминаха отдавна… Не можете да им помогнете.

Кете сбърчи чело.

— Какво сте им причинили? — възкликна тревожно.

— Нищо лошо, фройлайн. — Той поклати глава. — Тръгнаха с графа и графинята. Както казах, безопасността им не е най-належащата ви грижа.

Объркан, Франсоа поглеждаше ту към светлокосото момиче от едната му страна, ту към дребния като бръмбар прислужник от другата.

— Кете — обади се тъмнокожият младеж, — qu’est-ce que c’est…?

Тя присви очи към лакея:

— Кой си ти?

— Никой — отговори кротко той. — Приятел. Хайде, побързайте! Да отидем вътре, преди ловците да се върнат.

— Ловците ли? — учуди се Франсоа.

Кете пребледня.

— Нечестивата орда?

Лакеят я изгледа с изненада.

— Вие вярвате? Наистина ли?

Устните й очертаха тънка линия.

— Вярвам на сестра ми. А тя вярва в старите истории.

Той кимна бавно.

— Тогава повярвайте на старите истории, ако не вярвате на мен. Всички са истина и тук, казвам ви, не сте в безопасност.

Кете погледна към телата на любовниците, проснати пред краката й. Отворените им очи се взираха в нощното небе. Какво ли са видели, преди да умрат? Дали парчетата прогнила тъкан са им заприличали на рехава мъгла? Взели ли са глухото сияние на поръждавели доспехи за лунни отблясъци върху скала? Вярвали ли са? Или за изгубили живота си, защото не са повярвали?

— Добре — съгласи се тя. — Къде ще ни заведете?

— Вкъщи, фройлайн. Където повярвалите ще бдят над вас.

Тя разсъди, че лакеят едва ли има предвид жилището им до Щефансплац. Обърна се към Франсоа. Двамата не се разбираха гладко с думи, ала един език ги свързваше дълбоко. Езикът на доверието и на вярата в любимите им хора. След момент младежът кимна и подаде ръка на Кете.

— Мадмоазел — поклони се той.

Тя пое дланта му с кимване и рече на лакея:

— Водете ни, господин…?

Дребният мъж се усмихна и показа две редици разкривени жълти зъби.

— Наричайте ме Къпинак. — Смутените им изражения го разсмяха. — Така ми казваха селяните. Намерили ме като бебе, изоставен и оплетен в къпинов храст.

— А… — смотолеви Кете.

Крайчетата на усмивката му клепнаха тъжно.

— Не се притеснявайте, фройлайн. Аз съм късметлия. Дадоха ми име. И душа.

Франсоа сключи вежди.

— Душа ли?

— Да, господин Тъмнолик — отговори лакеят. — Подхвърленото дете няма име, за да го повикат у дома. Аз обаче имам… Да, имам.