Марк Хименес
Делото срещу Уилям (7)

Глава 6

Първият спортен наблюдател в колежа се появи, когато Уилям беше на четиринайсет.

— Той е най-добрият, когото някога съм виждал, Франк.

Последните две години бяха като забулени в мъгла. Делото срещу Коби в Колорадо беше прекратено, делото срещу „Енрон“ в Хюстън — не. Коби беше платил на някакъв чиновник пет милиона долара, за да се измъкне. Председателят на борда и изпълнителният директор на „Енрон“ отиваха в затвора. Върховният съд на САЩ единодушно отхвърли съдебната присъда на „Артур и Андерсън“, счетоводната фирма на „Енрон“, но вече беше твърде късно, за да се спаси компанията или нейните осемдесет и пет хиляди работници. Марта Стюарт лежа в затвора за търговия с вътрешна информация, говорителят на Камарата на представителите — не. Джордж У. Буш беше преизбран, а след това ураганът Катрина затрупа Ню Орлиънс. Том Брейди и „Пейтриътс“ спечелиха третата си Суперкупа. Висшата бейзболна лига въведе програма за тестване на стероиди, след като голяма част от спортистите (хоумрън хитъри), поставящи рекорди през деветдесетте години, бяха замесени в скандали с наркотици. Ланс Армстронг спечели седмия си Тур дьо Франс. Имаше поне един чист откъм наркотици спортист в Америка. В Ирак и в Афганистан продължаваше да се води война. Появи се нещо, наречено Фейсбук, където хиляди хора поставяха на показ пред цял свят целия си личен живот. Франк беше водил още много наказателни дела на обвиняеми с бели якички и ги беше спечелил всичките. Уилям игра още много футболни мачове за частното училище и всички завършиха със загуба.

Беше един четвъртък следобед в края на октомври и неговият отбор — на осмокласниците, губеше отново. Баща му стоеше до оградните вериги, които заобикаляха футболното игрище на Академията. Сам Дженкинс беше застанал до Франк и ухаеше на „Олд Спайс“ и тютюн. Сам беше нисък и набит и пушеше пура. Той беше треньор в колеж.

— Той е на четиринадесет — каза Франк.

— Той е специален.

— Той е дете.

— Той е спортист. С голямо бъдеше. Ако успеете правилно да ръководите кариерата му.

— Неговата кариера?

— Точно така. Неговата кариера. Кариера с покритие от двеста милиона долара, Франк. Най-добрите професионални спортисти изкарват повече от кинозвезди днес… и адски много повече, отколкото адвокатите.

— Той играе в отбора на осми клас.

— След четири години ще играе футбол в колежа, след осем ще е професионалист, а може би и след по-малко, ако напусне по-рано колежа.

— Няма как да стане.

— Да играе професионален футбол?

— Да напусне колежа по-рано.

Сам кимна. Така казват всички. Но когато отбор от НФЛ им предлага милиони, дипломата от колежа не изглежда толкова важна.

— Какви са шансовете на Уилям да играе професионално?

— Какви са шансовете да спечелиш от лотарията? Но някой винаги печели.

Сам издиша дима от пурата, който се задържа във въздуха.

— Франк, ако Уилям беше музикален феномен — пианист например, би ли подкрепил таланта му?

— Със сигурност.

— Е, той е футболен феномен!

— Колко от пианистите претърпяват сътресения и имат продължителни мозъчни увреждания?

— Колко от тях правят по десет милиона на година? Франк, синът ти има дарба. Аз съм треньор на деца от тридесет години и никога не съм виждал четиринадесетгодишно момче като него.

— Тренираш четиринадесетгодишни момчета?

— Не. Проучвам дванадесетгодишни момчета. Проблемът е, че те са просто в началото на пубертета и половината от добрите излизат от пубертета не по-едри, отколкото са били в началото. Обикновено препоръчвам да ги задържат в училище една година или може би две, за да им се даде шанс да израстат. Но това не е проблем при Уилям. Той е вече едър — колко е висок, шест фута?

— Шест фута и един инч.

— Кой номер обувки носи?

— Номер тринадесет^[1].

Сам подсвирна.

— Такъв размер на четиринадесет години! Той сигурно ще стигне до шестнадесети или дори седемнадесети номер. Аз мисля, че ще надхвърли шест фута и четири инча, а може би шест фута и пет инча.

— Колко големи са ръцете му?

— По-големи от моите.

— Колко тежи?

— Сто и шейсет паунда.

— В осми клас! Ще стигне двеста и двайсет и няма да има нужда от стероиди, които винаги са повод за тревога. Гледаш шестнадесет, седемнадесет, осемнадесетгодишни напомпани момчета и винаги се чудиш дали ги употребяват.

— Гимназистите употребяват ли стероиди?

Сам се засмя.

— Прекарваш твърде много време в съдебната зала, Франк. Да, по дяволите, гимназистите го правят. Те навлизат в пубертета и осъзнават, че няма да станат достатъчно едри, и решават да дадат тласък на телата си. Всичко това е, за да изживеят мечтата си. Така че аз винаги проверявам ръцете и краката им.

— Защо?

— Когато видя момче с напомпани мускули и с тегло 220 паунда да носи десети номер маратонки, знам, че има нещо, което не се връзва. Твърде едро е, съотнесено към краката си. Същото е и с ръцете. Момчетата растат първо на ръце и на крака, а не на тяло.

— Превръщаш подбора в наука.

— Физиката и силата са наука, но сърцето и душата не са. Едно момче трябва да има смелост да се състезава и сърце да побеждава. Това не се постига с тренировки.

На футболното игрище Уилям избяга в ляво, мина на зигзаг през двама защитници, направи пробив при четири телесни сблъсъка и спринтира по страничната линия за тъчдаун. Сам гледаше сина на Франк с благоговение. Той посочи с пурата към игрището.

— И това не се постига с тренировки, Франк. Едно момче или го има, или го няма. А твоето момче го има. — Сам засмука пурата и отново издиша дима. — Когато започнах да се занимавам с проучване и подбор, моят ментор беше много опитен, той беше избрал Намат в гимназията. Тогава ми каза, че да го гледаш как играе, е все едно да изпиташ оргазъм. Не бях разбрал какво е имал предвид до днес.

— Оргазъм? Плашиш ме, Сам.

Сам се усмихна, след това изплю парче тютюн от пурата.

— Настръхвам, като гледам сина ти да играе. — Сам прокара пръсти по ръката си, после показа на Франк. — Тук сякаш ме лазят мравки.

— Ще ти мине.

— Последният път, когато съм се чувствал развълнуван, и то на половината на това, беше, докато гледах един осмокласник, Трой Айкман в Оклахома. Това момче можеше да играе. Той беше номер едно от завършващите гимназията. Постигна много във футбола. Стана номер едно в НФЛ, спечели три Суперкупи с „Каубоите“, влезе в Залата на славата, направи милиони. Но той не беше толкова добър, колкото е Уилям на четиринадесет. Франк, ако ти не се погрижиш за дарбата му, ако не му дадеш шанс да постигне мечтата си, той ще те намрази.

— Ще ме намрази?

Франк се усмихна. Той предположи, че Сам се шегува. Но Сам не се шегуваше.

— Да, ще те намрази.

Франк не можеше да си представи синът му да го намрази.

— И какво ме съветваш, Сам?

— Първо, той е в малко частно училище. Няма отбор, с който да работи. — Сам посочи към игрището. — Той не може да се развива на фона на неудачници.

— Неудачници? Те са свестни момчета.

— Но са лоши спортисти. Този отбор няма офанзивна линия, няма ресийвъри, които да хващат. Уилям хвърля топката само десет пъти на игра. Той не може да се развива като куотърбек, ако играе по старомодния начин, не може само да бяга с топката. Днес играта е в дългия пас, Франк. В основата на професионалния футбол е подаването, в основата на колежанския футбол е подаването, което означава, че и в основата на футбола в гимназията също е подаването. Ето защо първокурсниците, които са добри в колежа, могат да бъдат добри и в професионалния футбол, и в НФЛ. Те бягат като професионални нападатели още от гимназията. Трябва да пратиш Уилям в голямо държавно училище, където се играе професионално. Той ще хвърля по петдесет пъти за една игра и ще е заобиколен от играчи, за предпочитане черни играчи, бързи и с умения. Трябва да има зала за тренировки на закрито.

— Тренировки на закрито?

— В Хюстън вали дъжд, Франк. Дъждовните дни са загубени тренировъчни дни. Ето защо всички големи държавни училища в Тексас изграждат закрити терени.

— Мислех, че нашата държавна училищна система няма средства за това.

— За футбола винаги има пари. Когато играха за Суперкупата в Далас, отборите тренираха на закрити терени в гимназиите.

— Но Уилям си обича училището.

— Франк, някои семейства се местят от единия в другия край на страната, за да могат синовете им да играят в най-добрите държавни училища и да тренират професионално.

— Шегуваш се.

— Приличам ли ти на човек, който се шегува?

Не приличаше.

— Той трябва да отиде в добър отбор сега, ако искаш един ден да играе в НФЛ.

— Не ми пука.

— На него му пука.

— Той е на четиринадесет. Всяко момче на тази възраст мечтае да бъде звезда в професионалния футбол.

— Различно е, Франк, неговата мечта може да се сбъдне. Той може да бъде звезда. Има данни — височина, сила, бързина. — Сам произнесе трите думи, сякаш бяха една. — Прочетох за теб, Франк, в „Ню Йорк Таймс“, след като спечели делото на сенатора…

Франк Тъкър беше станал известен. Оправдателната присъда на сенатора го изстреля на върха. Беше станал най-добрият от всички адвокати по наказателни дела в Америка. Той би могъл да се специализира в защитата на членове на Конгреса, обвинени в морални и криминални нарушения, но не искаше да прекарва толкова много време във Вашингтон, далеч от семейството си. А и в Тексас имаше много обвиняеми с бели якички. Защо да пътува?

— Как така никога не си губил дело? Как си спечелил всичките си случаи?

— Защото справедливостта е на моя страна.

Сам изсумтя.

— Да бе. Печелиш, защото си по-умен. В съдебната зала по-умният побеждава по-глупавия всеки път, нали? Такъв е законът на хората. На футболното игрище, по-големият, по-силният, по-бързият побеждава по-малкия, по-слабия, по-бавния. Всеки път. Такъв е законът на природата.

Франк се загледа в отбора на сина си. Те бяха по-малкият, по-слабият и по-бавният отбор и губеха от по-големия, по-силния и по-бързия.

— Второ, той трябва да прекарва ваканциите си в училище за куотърбекове.

— Какво е това?

— Летни лагери, ръководени от бивши професионални куотърбекове и от треньори. Те работят с най-добрите надежди на страната. Движения за хвърляне, работа с краката, лидерски умения, упражнения за подаване, проучване на защитата, преценка на покритието, звуковите знаци… Те учат момчетата как да играят на тази позиция. Трябва да отиде на такова училище поне за две лета и след това — в лагера „Елит Илевън“.

— Какво е това?

— Лагер за куотърбекове — за най-добрите от най-добрите. Събират ги от всички краища на страната, канят по петдесет или шестдесет момчета на всеки лагер. Може би само по едно момче от всеки лагер отива на финалния петдневен сбор „Елит Илевън“ в спортния център на „Найк“. Наричат го „Ди Опънинг“.

— И колко струва всичко?

— Хиляди. Десет хиляди.

— Това са много пари.

— Като завършат, подписват договори за милиони.

— Какво друго?

— Трябва да започне тренировъчна програма с личен треньор. Да се оформи тялото му. Куотърбековете днес са с оформени мускули. Виждал ли си някога играчи да стоят на подиума по гащета, така че собствениците и треньорите да могат да ги разгледат?

— Ъъъ, не. Не съм. И не искам да виждам.

Сам се ухили.

— Малко е странно собственици на бели отбори и треньори да зяпат отблизо тези големи черни жребци по същия начин, по който белите собственици на плантации са гледали чернокожите роби, продавани на доковете в Галвестън. Гледах едно шоу по кабелната за това, направо ме порази. Разликата е, че тези черни играчи ще правят милиони, а няма да берат памук. Както и да е, мога да ти дам някои имена на треньори тук в Хюстън. И треньор, който да го тренира за скорост, като Майкъл Джонсън в Далас. Носител е на олимпийски златен медал. Той тренира младите надежди и играчите от НФЛ да отработят тази допълнителна стъпка. Една такава стъпка определя дали ще играеш в НФЛ или ще работиш в „Уолмарт“^[2].

— Колко ще струва това?

— Нищо, което известен адвокат да не може да си позволи.

— Друго какво?

— Диетолог. Момчетата ядат готова храна, а това изгражда мазнини вместо мускули. Той трябва да спазва строга диета.

— На четиринадесет?

— Трябвало е започне още на дванадесет.

— Държавно училище, куотърбек училище, личен треньор…

— И турнирите „Седем на седем“.

— Което ще рече?

— Пасинг турнири. Един куотърбек плюс шестима ресийвъри срещу седмина бекове. Провеждат ги през цялото лято.

— Ами семейните почивки?

— Почивате там, където се провежда турнирът. — Сам вдиша дима от пурата си. — Виж, Франк, ако искаш Уилям да отиде в НФЛ, знай, че пътуването започва сега. Семейството му трябва да се качи на борда и да посвети живота си на тази единствена цел.

— Защо?

— Защото семейството на всеки друг Уилям Тъкър ще направи това.

— Има ли други като Уилям Тъкър?

— Няма. Но родителите си мислят, че има.

— Защо го правят?

— Заради славата и парите. Има тридесет и два отбора в НФЛ. И тридесет и двама стартиращи куотърбекове. Средната заплата е пет милиона. В момента, в който Уилям стане номер едно, той ще получава двадесет милиона годишно. Гарантирам го.

— Но той трябва да получи добро образование, може би в някой университет от Айви Лигата.

Сам се засмя.

— Айви Лигата? Мамка му, Франк, повечето училищни отбори в Тексас могат да победят футболния отбор на „Харвард“. Забрави Айви Лигата, Франк. Уилям трябва да отиде в някой по-голям университет.

— Медицински или юридически.

— И да стане адвокат като баща си?

— Може би.

— Кога мислиш да се пенсионираш, Франк? На шейсет и пет?

— Зависи от това колко жена ми може да похарчи от сега до тогава.

— В НФЛ куотърбековете се пенсионират на трийсет и пет. Гледаш ли Олимпиадата?

Франк кимна.

— Видя ли онези малки гимнастички? Те са на шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет години. Живеят в общежития от десетгодишни, за да са близо до треньорите, да тренират всеки ден за един-единствен миг слава. За един миг на слава и богатство. Един миг за цял живот. Спортистите днес са по-млади от всякога. Имат максимум десет активни години. Влизаш в играта на двадесет и две, излизаш на тридесет и две, ако имаш късмет и не получиш контузия, с която да приключиш кариерата си. Но ако играеш правилно, ти си седнал на купчина пари. Готов си за живота.

— Значи става дума за пари?

— Става дума Уилям да прави онова, за което е роден. Да играе футбол.

Франк наблюдаваше сина си на игрището. За това ли беше роден Уилям Тъкър?

— Грешил ли си някога, Сам? За някое момче?

— Със сигурност. Имаше едно момче на име Монтана. Беше слабо, бавно, не можеше да хвърли топката на петдесет ярда. Човек не би го избрал и за училищен отбор. Но във вените му имаше лед, вместо кръв. Той спечели национален шампионат в Нотр Дам и четири Суперкупи.

— Аз имах предвид обратното. Да си убеден в качествата на някое, а то да не се справи.

Сам кимна.

— Много пъти. Никога не може си сигурен какво има вътре в човека, в сърцето и в душата му. Дали те ще устоят на натиска? А и винаги има опасност от контузия, с която обещаващата кариера да свърши.

— Какво ще стане, ако не си прав за Уилям? Искаш от него да изостави доброто си образование в Академията и да не отиде в Айви Лигата заради футбола? Ами ако той не се справи?

— План „Б“.

— Който е?

— Богатият му татко. Той може да се върне в колежа, може би в юридическия факултет. Не се тревожи за Уилям. Черните деца са тези, за които няма план „Б“ и заради които губя съня си. Футболът е техният единствен начин да се измъкнат — всичко или нищо. Много от тях свършват с нищо. — Сам се загледа в игрището. — Аз обаче не греша за Уилям.

— Знам, и аз би трябвало да взема важно решение за живота на сина си въз основа на твоята преценка?

Сам вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Хей, ти си баща му. Аз съм просто един селекционер. — Сам се засмя, после засмука продължително пурата и издуха дима. — Франк, като дете мечтал ли си да станеш професионален спортист? Със сигурност не си мечтал да станеш адвокат.

Франк кимна.

— Исках да бъда голф играч.

— Обичаше ли голфа?

— Да.

— Беше ли добър?

— Не достатъчно.

— А ако беше добър? Не просто добър, а страхотен? Какво би било чувството? Би ли преследвал мечтата си? Щеше ли да побеснееш, ако баща ти не ти беше дал този шанс? — Сам Дженкинс отговори сам на въпросите си. — Може би щеше да го намразиш. И Уилям ще те намрази. — Сам размаха с пурата по посока на терена. — Това е неговата мечта, тя е там. Ще отнемеш ли мечтата на сина си, Франк?

Един добър баща не би отнел мечтата на сина си, нали?

 

 

Отборът на Уилям губеше. Отново. Той отбеляза пет тъчдауна, но другият отбор имаше девет. Неговият отбор тичаше по терена. Лайнменът^[3] се блъсна в Рей и го събори на земята. Всички бутилки вода, които той носеше на малка поставка, се разхвърчаха. Сега Рей беше мениджър на отбора, известен още като Момчето с водата. Уилям се спря и помогна на приятеля си да стане. След това събра пластмасовите бутилки и ги сложи на поставката на Рей. Тя приличаше на тези на млекарите от едно време.

— Добре ли си, Рей?

— Да. Благодаря, Уилям. — Той кимна към другите играчи. — Те имат лошо отношение към момчета с водата.

Уилям сви ръка в юмрук. „Чукни тук“.

Те удариха юмруци за поздрав.

 

 

Сам Дженкинс си беше тръгнал и Франк стоеше до оградата, размишлявайки над съветите на треньора. Тогава мобилният му телефон иззвъня. Беше номер от Остин.

— Франк Тъкър.

— Франк, на телефона са Скутър и Били.

Скутър Макнайт беше спортният директор на Университета в Тексас. Били Хейс беше старши треньор по баскетбол. Те бяха включили телефона на високоговорител. Франк имаше чувството, че не се обаждат, за да му предложат билети за мач.

— Може ли да говорим? — попита Скутър.

— Кажи.

— Не по телефона. Можеш ли да дойдеш до Остин? Утре?

— Не мога.

— В събота?

— Скутър, обещах на сина ми, че ще играем голф.

— Важно е, Франк.

Скутър беше настоятелен. Франк и Уилям щяха да играят в неделя.

— Добре. В офиса ти на стадиона?

— В затвора.

— В затвора?

Скутър въздъхна в слушалката.

— Гледай новините.

Франк затвори и се зачуди защо беше тази среща. И по-скоро заради кого.

Той се беше занимавал с някои случаи на Спортния отдел, към които имаше повишен обществен интерес. Беше представлявал спортисти, оказали се от грешната страна на закона. Повечето бяха млади и глупави и се мислеха за недосегаеми. Те изживяваха период на преход — имаха тела на мъже и умове на момчета. Тестостеронът и глупостта очевидно си взаимодействаха и даваха лош резултат. Той знаеше, че срещата в събота няма да е от щастливите. Щастливите хора не търсят адвокати по наказателни дела.

— Имаме важен светски обяд утре. — Парфюмът на жена му му напомни за нейното присъствие.

Франк се обърна към нея. Тя бе на четиридесет и две, но ежедневните тренировки и редовните СПА процедури бяха отложили стареенето й. Все още беше елегантна и в добра форма. Изкачването по социалната стълбица в Хюстън изискваше издръжливост.

— В колко часа?

— По обяд.

— Аз не мога.

— Но ти ми обеща.

— Връщат сина на Нанси у дома от Ирак.

— Е?

— В ковчег.

Синът й беше починал на двадесет и две, само осем години по-голям от Уилям. Къде щеше да е синът на Франк на двадесет и две? Не и в някоя чужда страна, за да умре от крайпътна бомба, отишъл да помага на хора, които мразеха американците. Дали щеше да играе професионален футбол за американци, които обичаха играта повече от живота си? Дали мечтата му беше в ръцете на Франк? Беше ли прав треньорът Сам? Какво би направил един добър баща?

— С кого говореше? — попита съпругата му.

— С един треньор от колежа.

— Защо?

— Дойде, за да види как Уилям подбира четиринадесетгодишни момчета.

— И какво ти каза?

Франк преразказа разговора си със Сам Дженкинс.

— Той наистина ли мисли, че Уилям може да бъде звезда в НФЛ? — каза тя.

— Очевидно.

— В такъв случай ние трябва да направим каквото е необходимо.

— Чакай, Лиз. Това трябва да се обмисли. Какви ще са последствията за Уилям? Не е важно само какво иска той, а и от какво има нужда, кое е най-доброто за него. Той е голям, прилича на мъж, но все още е просто дете.

 

 

— Как изглежда вагината?

Франк ядеше тако и изплю говеждото, а Беки покри лицето си с ръце.

— О, боже! Уилям, отвратително е да говорим за това на масата по време на вечеря.

Лиз беше отишла в кухнята да види какво прави Лупе. Този път семейството не беше в кухнята в старата къща.

Седяха на официално подредената маса в трапезарията в новата си къща, разположена на осем хиляди квадратни фута. Бяха продали старата и се бяха пренесли тук преди година. Сегашният им дом беше неприветлив, с облицовки от мрамор — като мавзолей. Франк нямаше усещането за дом. Нито пък децата. Нито пък Ръсти, доведен тук от предишната къща.

Новата къща струваше четири и половина милиона долара. Франк трябваше да изплаща ипотека от два милиона долара — само и само да запази мира с жена си. Искаше да бъде с децата. Беки вече беше на шестнадесет и й оставаха само още две години вкъщи преди колежа. Уилям беше четиринадесетгодишно момче, което минаваше през пубертета, макар да изглеждаше по-голямо от възрастта си. Още предишната година момичетата му бяха станали интересни.

Преди около година Уилям беше осъзнал, че съществува таен свят, наречен секс, и беше започнал да засипва Франк с въпроси. Анатомични и технически. Между пет и десет на ден. Франк се чувстваше така, сякаш дава показания под клетва. Затова напомни въведеното от него правило — ако Уилям зададе въпрос, Франк ще му каже истината, но той трябваше да е сигурен, че синът му иска да я узнае. Бащата ограничи броя на въпросите, свързани със секса до един на ден. Не можеше да се справя с много въпроси, особено като се имаше предвид, че вече не практикуваше секс. Но ежедневният въпрос не беше на място — по време на вечеря.

— И откъде изскочи по-конкретно тази тема?

— Няколко от момчетата говореха за това на тренировката. Тими Макдугъл каза, че е видял картинка в интернет. И после майка му блокирала порно сайтовете на компютъра му. Пети Пъркинс пък каза, че е виждал вагината на сестра си, но от това на всички ни се доповдигна.

Лупе влезе с поднос с мексиканска храна. Не бяха отвикнали от нея. Лупе вече не носеше шарената си селска рокля, а беше облечена в черно като сервитьорка в изискан ресторант. Лиз беше решила, че Лупе трябва да носи униформа, откакто се преместиха тук.

— И защо искаш да знаеш? — попита Франк.

— Аз съм единственото четиринадесетгодишно момче, което не е виждало вагина, дори на картинка. Трябва да знам за тези неща.

— Може ли да говорим за нещо друго? — попита Беки.

— Защо?

— Защото е неприлично.

— Въпросът ми беше към Уилям. Защото другите момчета знаят. Чувствам се глупав.

Франк се опита да си спомни кога за пръв път беше видял вагина. Беше в списание „Плейбой“, което едно момче беше внесло тайно в училище. Той беше в девети клас и оттогава гледаше на момичетата по различен начин. Сега трябваше да отговаря на въпросите на Уилям за секса, като мъж на мъж и баща на син. Да му каже, че няма Дядо Коледа беше по-лесно.

— Добре. Ще говорим за това след вечеря. Ще намерим вагина в интернет.

Беки се вторачи във Франк със зяпнала уста. Той вдигна ръце.

— Какво?

— Ако бях поискала да видя пенис, когато бях на четиринадесет, щеше ли да ми покажеш снимка в интернет?

— Не.

— Именно.

— А виждала ли си?

Тя посочи към брат си.

— Да, неговия, но отдавна.

Имаше и други неща, които следваше да я попита, но Франк нямаше куража да го направи. Тя сама отговори.

— Не се притеснявай, татко. Все още съм девствена. Няма да позволя на някой да ме използва, за да си създаде спомени от гимназията. По-умна съм.

Франк се наведе и я целуна по челото.

— Благодаря.

— За какво?

— За това, че си по-добра като дъщеря, отколкото аз като баща.

— Моля, няма защо.

Всички казваха, че с първото дете е по-лесно, отколкото с второто.

— Може ли да задам един допълнителен въпрос? — попита Уилям.

— Не.

Той все пак го зададе.

— Джими казва, че момичетата си слагали IUD^[4] във вагината, за да не забременяват. Но аз му обясних, че това е опасно, защото синът на секретарката ти умря от IUD в Ирак. Джими е глупав, нали?

— Глупав е — отвърна Беки.

— Но не по този въпрос — каза Франк. — Синът на Нанси умря от IED^[5], което е самоделно взривно устройство, а IUD е вътрематочно устройство, средство против забременяване, което жените използват.

— Боли ли ги?

— Кого, жените ли? Да.

Франк се усмихна на Беки.

— Забавно — каза дъщеря му.

— Какво има за десерт? — попита синът му.

 

 

Телефонът на Уилям избръмча. Имаше съобщение. Прочете го, скочи от стола и изтича в кухнята, където беше най-близкият телевизор. Включи го и намери местните новини. Майка му застана до него. Беше ядосана, защото баща му нямаше да отиде на обяд с нея на следващия ден.

— Тате!

Баща му и Беки влязоха след няколко секунди. Уилям посочи екрана. Репортерът казваше:

— Брадли Тод, звездата на баскетболния отбор на Тексаския университет, е бил арестуван днес в Остин и обвинен в бруталното изнасилване и убийството на студентка от същия университет. В момента се намира в затвора на окръг Травис и не му е определена гаранция. Окръжният прокурор ще поиска смъртна присъда.

— Значи е било заради това — каза Франк.

— Заради кое?

— Помощник-директорът и треньорът ми се обадиха днес по време на твоя мач. Ще се срещна с тях в събота сутрин.

— Мислех, че в събота ще играем голф.

— Ще го направим в неделя.

— Това синът на семейство Тод от Хайланд Парк ли е? — попита Лиз. — Синът на милионера?

— Не знам.

Но тя знаеше.

— Те стоят много високо в далаското общество.

— Баща му ще плати, за да го измъкне — каза Уилям. — Точно както Коби си плати.

— Коби не беше обвинен в убийство.

— Няма да станеш негов адвокат, нали? — попита Беки.

— Зависи.

— Татко, не можеш да представляваш изнасилвач и убиец!

— Няма. Ще се срещна с него, за да разбера дали не е несправедливо обвинен, дали е невинен.

— И ако не е?

— Ще трябва да си намери друг адвокат.