Марк Хименес
Делото срещу Уилям (12)

Глава 11

Стадионът изглеждаше така, сякаш циркът „Бърнъм & Бейли“ беше дошъл в града.

Предварителните състезания за спортисти от висок ранг бяха като цирк с три арени. Но футболен мач с участието на звездни спортисти от два гимназиални отбора от най-висок ранг в петък вечер в Тексас беше най-големият цирк. Беше краят на октомври и топлината и влажността в Хюстън бяха отминали. Въздухът беше хладен. Двадесет и пет хиляди родители, ученици и любители на футбола изпълваха трибуните. Още хиляди, не успели да си купят билети, стояха извън оградата на южната крайна зона, за да гледат играта на видеоекран. Франк Тъкър имаше билет. Даже два билета. В друга ситуация той щеше да бъде в листата на чакащите и да остане в нея най-малко пет години, но родителите на футболистите бяха с предимство, настанени на първа линия.

Гордееше се, че синът му играе футбол за най-добрия отбор в щата Тексас.

В държавната гимназия имаше четири хиляди ученици от девети до дванадесети клас. Две хиляди от тях бяха момчета. Във футболния отбор играеха единадесет момчета като нападатели и толкова като защитници. Това, от което треньорите се нуждаеха, беше да изберат двадесет и двама спортисти от множеството от две хиляди. Те ги бяха намерили. Големи бели момчета от работнически семейства, бързи черни момчета от квартала и един богат куотърбек от Ривър Оукс. В държавното училище, в чиито район беше и Ривър Оукс, учеха също така и децата от четвърти район, който беше до центъра на града — черни и латиноамериканци. Две трети от учениците бяха от малцинствата, една трета бяха бели. Сто процента от тях — бедни. Богаташките деца учеха в частни училища. Но не и Уилям Тъкър. Защото неговият баща не искаше синът му да го намрази. Футболът беше мечтата му. За другите играчи футболът беше начинът да се измъкнат от четвърти район.

Мажоретките в техните униформи подскачаха и правеха салта и други акробатични номера на страничната линия. Учениците обикаляха покрай трибуните на домакините. Родителите им бяха насядали там.

Това не беше тълпа от гимназисти.

Момичетата носеха дрехи, впити по тялото, които отиваха повече на улични проститутки, отколкото на гимназистки. Белите момчета носеха суитчъри с емблемата на колежите — УТ или А & М, не на „Харвард“ или на Масачузетския технологичен институт. Черните момчета носеха горнища с качулки, а под панталоните, изсулени на задниците им, се показваха пъстри гащета. Родителите не носеха последна мода дрехи от „Нийман Маркъс“, а последни модели на „Найк“ и „Адидас“, все едно бяха подписали договор с тези фирми. Бяха с анцузи и маратонки, с футболни фланелки. Носеха шапки, обърнати с козирката назад. Имаха татуировки по ръцете, глезените и долната част на гърба. Паркингът беше пълен с пикапи и джипове, произведени в Америка. Видеокамери, произведени в Азия, имаше навсякъде по трибуните — родителите запечатваха на лента славните дни на синовете си заради треньорите от колежите или за бъдещите поколения.

Франк стоеше до оградата на страничната линия. Беше сам, не носеше видеокамера. Той не познаваше никого от другите родители. Лиз беше отказала да дойде — мултикултурната среда на работническата класа беше много под социалното й положение. Тя беше насърчила Уилям да се прехвърли в държавното училище, за да стане звезда, но не искаше лично да присъства на пътя му към славата. Това приличаше на желанието да искаш да бъдеш политик, но да не си готов да се изцапаш в калта, наречена набиране на средства. Франк беше израснал в точно такава работническа среда, но не се чувстваше спокоен. Времената и начинът на обличане се бяха променили. Хората се бяха променили. Много от татковците все още работеха в нефтохимическите заводи, наредени по дължината на канала в Хюстън, а майките заемаха разни длъжности в областта на индустрията. Но тези хора не изглеждаха като майките и татковците от неговото детство. Те бяха като родители от телевизионно шоу, като Уорд и Джун Клийвър^[1]. Тези майки и татковци изглеждаха като семейство Осбърн.

— Майната ти, задник! — извика един баща към реферите.

— Не е точно като публиката на състезанията по поло в Ривър Оукс, нали? — каза Сам Дженкинс, колежанският треньор, който стоеше до Франк. Той пушеше пура и продължаваше да ползва „Олд Спайс“.

— Не.

Сам се засмя.

— Това е футболната тълпа, Франк. Повечето от тях няма да завършат юридически факултет, да станат магистри по бизнес администрация или да защитят докторантура. Това, което тези момчета правят, не може да се нарече футбол. Такава е работническата класа, а НФЛ се крепи на работническата класа и на латиноамериканците. По дяволите, ти ходил ли си на мач на „Тексанс“?

— „Тексанс“ беше професионалният футболен отбор на Хюстън.

— Не.

Уилям се интересуваше от Каубоите, така че не беше настоявал Франк да го води на мач на „Тексанс“.

— Там е все едно си на корида в Хуарес — отвсякъде се говори испански, дори на най-скъпите места. Хората нямат здравни застраховки, но са платили на брокерите хиляди долари, за да гледат мач на професионалисти. За хората от по-нисшата класа футболът е бягство от шибания им живот.

— И на психолог ли се правиш? — попита Франк.

Сам вдигна рамене.

— Да съм треньор значи да мога да откривам хората, да разбера какво ги мотивира. Като видиш момче, което има всички физически данни, трябва да разгадаеш мислите му, да разбереш дали във вените му има лед или пък изгаря от желание да побеждава, дали иска да победи повече от всичко на света, има ли мъжка увереност.

Новият отбор на Уилям беше едър, силен и бърз. В него играеха едри, силни бели момчета и бързи черни момчета. Тичаха като професионални нападатели. Уилям беше подал трийсет и два паса през първото полувреме, беше завършил двадесет и седем на двеста седемдесет и пет ярда и беше отбелязал четири тъчдауна. Имаше осем мача за сезона като второкурсник. Уилям Тъкър беше най-перспективният играч за колежите в страната. Той беше на шестнадесет години.

— Ти постъпи правилно, Франк.

— Така ли?

Двамата обсъдиха подробно кариерата на Уилям Тъкър: голямо държавно училище с професионална защита и зала за тренировки на закрито. Личен треньор и диетолог. Бивш олимпийски състезател за тренировките за скорост. Училище за куотърбекове. Безконтактните турнири „Седем на седем“. Десетки хиляди долари. Франк Тъкър подкрепяше дарбата на сина си, не пестеше средства. Всичко изглеждаше толкова… американско. Да похарчиш всичко необходимо — било то такса за обучение за Айви Лигата или за тренировки за скорост с носител на златен медал — това означаваше да купиш успех на децата си. И по-добър живот. И сбъдване на техните мечти. Но въпреки опасенията си, Франк трябваше да признае, че това даваше резултат. Успехът на Уилям през последните две години беше повече от забележителен. Неговите умения рязко се подобриха. Ръстът му, силата му и скоростта му се увеличиха драстично. Работата с краката и движенията при хвърляне бяха отработени като по учебник. Погледът му беше върху игрището — едновременно всеобхватен и фокусиран като лазер. Там имаше двадесет и един други играчи, които бягаха хаотично. Неговата преценка беше моментална и безпогрешна — за покритието на игрището, за това кой можеше да подаде и кой от ресийвърите щеше да бъде свободен да играе.

— Той е страхотен защитник — каза Сам.

Може би синът му беше роден да играе футбол, както Моцарт беше роден да пише симфонии и Боби Фишер да играе шах. Може би ние сме това, което сме били предназначени да бъдем. Да караш насила едно момче да става футболист, когато не е родено за това, е погрешно. Но да позволиш на едно момче да бъде това, за което е родено — как можеше това да бъде неправилно? Някои хора са родени да бъдат лекари и учени, и може би дори адвокати? А защо не спортисти? Защо не футболисти?

— Аз пазя всичко за Уилям — каза Сам. — Видях го в училището за куотърбекове.

От изражението му Франк разбра, че Сам е на път да предложи още съвети за кариерното развитие на сина му. Той посочи към игрището, където отборите се завръщаха за второто полувреме на мача. Момчетата се удряха в гърдите и после вдигаха победоносно ръце към феновете като гладиатори.

Сам поклати глава.

— Хората по телевизията говорят, че децата нямат самочувствие. Пълна глупост. Децата днес имат самочувствие, голямо колкото шибания Уайоминг. Самочувствие лъха от всяка пора на телата им. На тях са им казали, че са специални още в деня, в който са се пръкнали на бял свят и са им го повтаряли по още сто пъти на ден оттогава насам. Те са повярвали. Те не са направили нищо в живота си, по дяволите, но знаят, че са специални. Така че, когато не успеят в спорта или в училището на живота, това не е защото те не са работили достатъчно усърдно или не са достатъчно умни, или достатъчно добри. Не, те са специални, така че за това трябва да е виновен някой друг. Те не са се провалили. Някой друг ги е провалил. В момента имаме едно цяло поколение от шибани самовлюбени глупаци. Те са такива, защото майките им са им казали, че са специални.

— Какво е твоето мнение, Сам?

— Моето мнение е, че с Уилям няма лъжа. Той е наистина специален. — Сам дръпна от пурата. — Уилям е висок шест фута и три инча и тежи сто и деветдесет паунда. Това вярно ли е?

— Да.

— Размер на обувките?

— Шестнадесет.

Сам изсумтя, очевидно впечатлен от номера на обувките на Уилям.

— И никакви татуировки?

— Той се страхува от игли.

Сам се подсмихна.

— Всеки човек има нещо, което да го накара да се изпоти. Аз мразя змии. — Сам пак дръпна от пурата и посочи с нея към игрището. Към Уилям. — Време е да стане старши играч. Ще бъде шест фута и пет инча и ще тежи двеста двайсет и пет паунда. Той е номер едно в списъка ми. По дяволите, той е номер едно във всеки треньорски списък. Той ще може да си избере училище.

— Вече сме събрали дузина точки.

— Ще получите още повече.

Франк въздъхна.

— Аз исках той да отиде в Айви Лигата, но той не иска това. Мечтата му е да играе в Първа дивизия. Така че какво? Ще ходим ли в училищата, за да се срещаме с треньорите?

— Не. Те ще дойдат при Уилям. Подобно на мъдреците при младенеца Иисус. — Сам издиша дима от пурата. — Животът на Уилям е на път да се промени, Франк. Предстоят му велики времена.

Беки Тъкър стоеше по-надолу на страничната линия. Тя беше на осемнадесет и се водеше старша мажоретка. През последните няколко месеца, тъй като отборът беше спечелил повече игри и Уилям беше станал известен куотърбек, тя започна да чува слухове за брат си и за главната мажоретка Ронда. И тя беше за последна година в училището. Не беше девственица, беше доста далече от целомъдрието.

От мисълта как малкият й брат прави секс с Ронда й се повдигна. Той може да е голям, да прилича на мъж, но все още беше момче. Момчетата второкурсници не се нуждаеха от секс с девойки последна година. Тя никога не беше чувала някой да прави секс в Академията. Разбира се, някои го правеха, но не говореха за това. А в това ново училище всички говореха само за секс. Кой кого е забърсал. (Въпреки че никой не казваше „кого“ в едно държавно училище.) Правеха с мобилните си телефони снимки на части от тялото си и си изпращаха секс съобщения помежду си.

Беше противно.

Беки не беше близка с другите момичета. Те бяха различни. Не бяха момичета, а жени. Полово активни жени. Ронда и другите мажоретки бяха се струпали по-надолу по страничната линия, махаха на играчите и се кикотеха. Клюкарстваха. Без съмнение затова кой кого е изчукал. Ронда също махаше към играчите. По-точно към един играч.

— Уилям!

Беки видя брат си да се обръща към Ронда и как тя му изпрати въздушна целувка. Гневът на Беки се надигна. Тя имаше чувството, че може да експлодира. Тръгна надолу по страничната линия към момичетата, сложи ръце на кръста си и изгледа Ронда, проклетата кучка.

— Ти брат ми ли сваляш?

Ронда се усмихна.

— Да.

Всички момичета се изсмяха в хор.