Марк Хименес
Делото срещу Уилям (29)

Глава 28

Когато Франк се събуди на следващата сутрин, дрехите и леглото му бяха мокри. Беше се потил цяла нощ и не беше спал добре. В главата му имаше само една мисъл — уиски. Имаше отчаяна нужда от пиене. Само едно.

Но се бореше с желанието.

Отиде в банята, облече сухи дрехи, пи малко вода, сложи си слънчевите очила и излезе навън. Затича се. Измина почти миля, преди да повърне. Все още беше приведен, с ръце на коленете, когато Ръсти излая. Беше забелязал нещо надолу по плажа. Франк се изправи и се вторачи в обекта в далечината.

— Какво по…

Жена на кон препускаше в галоп към тях. Франк разтърси глава. Халюцинациите бяха едно от многото възможни последствия от рязкото спиране на алкохола. По дяволите, след треперенето и потенето защо да няма и халюцинации? Конят и жената се приближиха. Тя изглежда беше гола. Е, поне имаше интересни халюцинации. Двамата с Ръсти стояха вцепенени, докато конят мина в галоп край тях. Жената върху него наистина беше гола.

— Добро утро — извика тя.

Франк изсумтя. Поне не халюцинираше.

Той се изкъпа, изпи протеиновия шейк, дремна и консултира един адвокат. Поспа още малко и после направи тренировка. Петнадесет лицеви опори, десет набирания, двадесет коремни преси и тридесет подскока. Изяде още едно протеиново блокче. И през цялото време мислеше за кръвта на сина си. И за Дий Дий Дънстън.

Следобед се обади Били Джийн.

— Как върви детоксикацията?

— Боря се.

— Измисли ли нещо за кръвта?

— Не. Но точно сега не мисля много ясно.

— Ще се почувстваш по-добре, щом мозъкът ти се пречисти от алкохола.

— Надявам се.

Тя замълча. Но очевидно имаше да му каже нещо.

— Какво?

— Франк, ако Уилям не си спомня, че е срещнал Дий Дий онази нощ, а той я е срещнал, защото номерът й е в телефона му, какво още може да не си спомня?

— Той не си спомня заради сътресението, но сътресението не го е направило жесток.

— Просто мислех на глас. Няма нужда да ставаш раздразнителен.

Тя затвори. Франк пусна телевизора, за да гледа мача на Тексаския университет. Наистина се чувстваше изнервен. Но, по дяволите, той беше алкохолик, който се опитва да остане трезвен. Това би направило раздразнителен всеки.

— Адамс посреща началния пас… оглежда се за ресийвър… хвърля през средата… пресечен пас!

— Мамка му! — каза Уилям.

В замяна на автографа му върху една фланелка, дебелият надзирател беше заел на Уилям малкото си радио, за да може да слуша мача между Тексас и Канзас Стейт. Беше третата четвърт и „Лонгхорнс“ губеха с 35 на 0. Така изпускаха националния шампионат, освен ако Уилям не излезете тази седмица, за да играе в събота. Все още можеха да хванат 11 на 1. Това можеше да им стигне да се борят за титлата, ако Алабама паднеше от Обърн. Все още имаше шанс за шампионата. И за „Хейсман“.

По радиото се чу:

— Той прави пробив… тъчдаун!

42 на 0. Куотърбекът на Тексаския университет беше направил повече сполучливи подавания към защитните бекове на противниковия отбор, отколкото към ресийвърите на „Лонгхорнс“. Той беше още първокурсник в университета и това беше първият му истински мач. С куотърбек като Уилям отборът не можеше да привлече добри играчи на този пост. Те знаеха, че ще стоят на резервната скамейка, докато Уилям завърши. Никой не беше очаквал, че той ще остане в затвора.

— Човече, хващат пасовете му, щото той се е вторачил в ресийвърите. Не трябва да гледа към тях.

Гласът беше на гангстера от съседната килия. Сякаш беше футболист.

— Играеш ли футбол?

— По дяволите, да, играя.

— На каква позиция?

— Куотърбек.

— Наистина ли? Къде?

— „Хюстън Йейтс“.

— Те са добри.

— И още как. Добри бяхме и аз бях. Бягах 40 ярда за 4.4 секунди, хвърлях по 6 тъчдаун паса в една игра. Биваше ме.

— Имаш ли някакви предложения.

— От колежи ли?

— Аха.

— Не.

— Лоша диплома?

— Лошо полицейско досие.

— От времето на гимназията ли?

— Човече, аз съм в лайната, откакто съм се родил. Докато стигна до гимназията, вече добре ме познаваха в полицията. Така и не взех диплома. Ще ми се да я имах сега, щях да си я залепя на стената в килията и да я гледам. Щях да знам, че съм направил нещо, което да накара мама да се гордее.