Марк Хименес
Делото срещу Уилям (3)

Глава 2

Куотърбекът на училищния тим подаде в стил „ранена патица“ — пас, при който топката се поклаща във въздуха като застреляна птица. Бекът на защитата я пресече на трийсетярдовата линия и върна топката за тъчдаун. Феновете на домакините изреваха.

— Пик сикс^[1] — каза Уилям.

От изток светлините на Хюстън огряваха нощното небе и осветяваха малкия стадион. Кварталът беше разположен на южния бряг на Бъфало Бей, на запад от центъра на града. Ривър Оукс беше част от Хюстън, но изглеждаше напълно различно. Един различен свят. На този остров от две квадратни мили живееха богати бели хора, заобиколени от два милиона други жители, чийто дом беше градът от общо 627 квадратни мили. Като изключим малцинствата и евреите, цените на недвижимите имоти в Ривър Оукс не устройваха хора без пари. Хиляда и четиристотин семейства живееха в Ривър Оукс. Семейство Тъкър го бяха избрали, защото това беше мечта на майката, и домът им беше близо до офиса на бащата. Вместо да пътува по претоварените магистрали на Хюстън по един час в едната посока, Франк можеше всеки ден да прекарва по още два часа с децата.

Беше осем вечерта и дъщеря му стоеше на страничната линия с другите мажоретки. Синът му беше седнал от едната му страна, съпругата му — от другата. Бяха на първия ред на малките дървени скамейки заедно с множеството други бели хора, чиито деца посещаваха Академията.

Тъй като през седемдесетте години расовата интеграция в държавните училища в Хюстън не се радваше на особен успех, родителите в Ривър Оукс изпращаха потомците си в частни училища.

Франк записа дъщеря си и сина си в частно училище, защото неговите родители не можаха да направят това за него. Той искаше повече за децата си.

Родителите от Ривър Оукс и децата по трибуните приличаха на модели от каталог на „Нийман Маркъс“^[2] (по тези трибуни нямаше анцузи на „Найк“). Паркингът беше като шоурум на мерцедес-бенц (с няколко ферарита и бентлита, оставени за разнообразие). Така наречената Академия беше малко частно училище в Ривър Оукс, в което се учеше от предучилищна възраст до гимназия. Обучението струваше 40 хиляди долара годишно, това беше повече, отколкото в държавните колежи в Тексас. Завършилите Академията не отиваха в колеж или в държавния университет на Тексас, те продължаваха в Айви Лигата^[3]. Академията се беше превърнала в източник на студенти за „Харвард“, „Йейл“, „Принстън“, „Смит“ и „Уелсли“. Само неколцина младежи отиваха на запад в „Станфорд“ или оставаха да учат у дома — в „Райс“. Нито един не се записваше в Тексаския университет.

— Здравей, Уилям.

Две девойчета на по-малко от тринадесет, които изглеждаха така, сякаш бяха излезли от модна фотосесия, се разхождаха пред семейство Тъкър. Те не успяха да разсеят Уилям, загледан в играта.

— Хей!

Те се изкикотиха, типично по момичешки. Франк побутна сина си по рамото.

— Момичетата вече се заглеждат по теб, а?

— Момичетата не стават, татко.

Синът му беше красив, с остри черти, сини очи и къдрава руса коса, която падаше върху лицето му. Но той все още не беше достигнал възрастта, в която момичета от привлекателни можеха да станат съблазнителни.

Спортът го вълнуваше много повече от момичетата. Това беше добре, когато си на дванадесет. Добре и за момчето, и за баща му.

Първите дванадесет години от живота на Уилям бяха лесни за Франк Тъкър. Беше по-скоро като да имаш по-малък брат. Франк учеше Уилям на всички онези мъжки работи, които знаеше — как да хвърли бейзболната топка и да замахне с бухалката, как да подаде футболната топка и да бие шут, как да удари със стика за голф. По-скоро плащаше на професионалист да го научи на това. Франк никога не би наложил на сина си начина, по който той самият удря със стика, нито пък начина, по който плюе динените семки.

Бащата на Франк го беше научил как да направи покрив на къщата и как да я боядиса, как да коси и да поправя косачката, как да чисти и да отпушва канализацията, как се сменя гума — все полезни житейски умения. Човек не плаща на някой друг да му свърши нещо, което той сам може да направи. Но Франк беше адвокат, а не работник. Самият той наемаше хора, за да има време да учи сина си на по-малко полезни за живота неща. Тези дванадесет години с Уилям бяха забавни. Но Франк знаеше, че следващите дванадесет щяха да бъдат по-голямо предизвикателство и за бащата, и за сина. Синът му щеше да мине през пубертета. Тялото му щеше да се трансформира и буквално за една нощ от момче той щеше да стане мъж. Но това не се отнасяше за ума му. Физическата зрелост щеше да дойде скоро и бързо, но умствената щеше да настъпи по-късно и по-бавно. Според проучванията тази част от мозъка на момчето, която контролира решенията, не се развива напълно до средата на двадесетте години. Това разминаване между ум и тяло — тялото би могло внезапно да направи онова, което и мъжът може да прави, но умът си остава ум като на момче — това можеше да постави бъдещето на сина му в опасност. Цялата история на човека показва, че тестостеронът и глупостта никога не се свързват помежду си, за да дадат добър резултат. Франк се запита дали ще може да защити своя син от самия него. Прегърна го през рамо.

— Ще отзовеш ли сенатора, Франк? — репликата изрече друг баща, седнал зад тях. Дъхът му миришеше на скъпо вино.

— Затваряй си устата, Сид.

— Не мога да повярвам, че си се заел да представляваш един републиканец.

Сид беше богат демократ — Хюстън беше зоната на демократите в щата Тексас. Неговите деца посещаваха това елитно училище, така че да не им се налага да седят редом с черните деца на бедните демократи в държавното училище.

— Аз представлявам един невинен човек.

— Тя е виновна за това, защото е републиканка…

Начален удар за другия отбор. Играчът от Академията пропусна топката. Противниците се съвзеха и отбелязаха точка.

— Олеле, те са ужасни — каза Уилям.

Отборът като отбор беше ужасен. Но пък момчетата бяха приятни. И треньорите бяха приятни. Родителите — също. Никой не беше разочарован от играта им, защото никой не очакваше да спечелят.

— Ние от две години не можем да отбележим точка — каза Сид зад тях.

— Но десет от нашите ученици имат отличен резултат на SAT тази година.

Очевидно целта на държавните гимназии в Тексас беше да произвеждат най-добрите футболисти в страната. И те го правеха. Треньори по футбол от Първа дивизия от цяла Америка идваха всяка есен в Тексас, за да попълват състава на отборите си. Те не идваха в Академията. Целта на спорта в Академията беше да изгражда характери и другарски взаимоотношения, а не да дава спортисти за Първа дивизия. И тя не даваше. Нито един ученик в петдесетгодишната история на училището не беше печелил някога спортна стипендия за Първа дивизия. Академията винаги е била в топлистата на училищата с най-добри академични постижения, но не и в списъка на тези с най-добри спортни резултати. Следователно за нея всеки сезон беше губещ. И този не беше изключение. Но родителите продължаваха да идват да гледат мачовете. Мажоретките продължаваха да ги подкрепят:

Два бита, четири бита,

шест бита, един долар.

Който е за „Армадилос“,

да стане и да извика.

Никой не се изправи. Учениците бяха погълнати от мобилните си телефони, а техните родители — от разговори за политика и за фондовия пазар. Разбира се, че беше трудно да се запалиш по футболен отбор, наречен „Армадилос“. Но Франк стоеше прав, с ръце, вдигнати над главата, като че ли щеше да започне вълна. Той викаше: „Давай «Дилос!».“

Беки се усмихна — беше на страничната линия, след това скри лицето си зад големите помпони, които размахваха мажоретките.

Жена му го погледна, сякаш беше луд. Тя се беше парфюмирала, идвайки на футболния мач.

— Това е повече от Инууд — каза тя на също толкова перфектната майка, която седеше до нея. — Мястото е само осем хиляди квадратни фута, но ние не искаме нещо твърде голямо. Просто достатъчно пространство, за да организираме благотворителни събития.

Франк и Уилям наблюдаваха играта, докато Елизабет продължаваше да се изкачва по социалната стълбица. Тя никога не беше слизала оттам от времето на първия си спечелен конкурс за красота в гимназията. Изглеждаше винаги перфектно: когато беше седнала и когато беше изправена. Имаше перфектни дрехи, перфектна стойка, перфектен грим, перфектна прическа. Все едно още се състезаваше за короната. Може би това и правеше.

— Ние искаме да е уютно.

Уилям я чу. Той се обърна към Франк, направи гримаса и повтори: „Уютно“?

Франк сви рамене и му протегна ръката си с вдигната нагоре отворена длан. И каза: „Дай пет“.

Елизабет Тъкър видя завистта в очите на приятелката си. Същата завист, която някога се четеше и в собствените й очи. Тя беше израснала от „грешната“ част на Хюстън, сред хората, които нямаха нищо. Мразеше да бъде бедна.

Някога Елизабет винаги преглеждаше вестника заради хрониката на обществените събития. Интересуваше се от всички партита, социални събития и красиви хора. Питаше се какъв ли трябва да е животът на хората, които имаха нещо в живота си.

Когато взе шофьорска книжка, тя често обикаляше по улиците на Ривър Оукс със старата семейна кола. И винаги си казваше, че един ден, един ден… И този ден дойде.

Тя улови погледа на съпруга си, в момента когато произнасяше „уютно“. Той не я разбираше. Тя беше израснала в семейство, в което всеки беше никой. А тя имаше нужда да бъде някой.

За него очевидно нещата не стояха по този начин. Той беше почти известен, като филмова звезда от нискобюджетен филм, но изглежда това не го интересуваше. Франк никога не бе имал желание да влезе в социалната топлиста на Хюстън. А тя изгаряше от това желание. Да бъде някой!

Но точно той печелеше парите, от които тя имаше нужда, за да бъде каквато искаше: да живее в Ривър Оукс, в правилната част на Хюстън, в къща, достойна за отбрани хора. Да бъде част от обществото. Другите да й завиждат.

Уилям се загледа в това, което се разиграваше на терена. По време на мач неговите приятели се гонеха около стадиона, но той предпочиташе да гледа играта заедно с баща си. Факт е, че избираше да бъде с баща си, вместо с приятелите си. Да гледат мачове, да тичат из Ривър Оукс, да играят голф в клуба и да си говорят по мъжки — те биха могли да си говорят за всичко, той и баща му. Баща му го разбираше. Той виждаше онова, което беше вътре в него по начин, по който майка му и Беки не можеха. Разбира се, те бяха жени. Той и баща му бяха мъже. Баща му казваше, че жените не разбират мъжете и мъжете не разбират жените. Ето защо Бог е дал на мъжете кабелна телевизия със сто спортни канала.

Уилям въздъхна. Куотърбекът на Академията хвърли друг пресечен пас. Уилям не само гледаше мачовете, той ги разучаваше. Анализираше играта, разпределението, защитата — кое е работещо и кое не. Мислеше какво щеше да направи след четири години, когато започне да се състезава за Академията. През тази година играта на Академията беше поредица от несполучливи опити и грешни тактики, докато не се стигна до загуба с резултат 0 на 40 на полувремето.

— Кога за последен път сме печелили игра, Франк? — попита таткото, седнал зад тях. — Не беше ли през деветдесет и седма?

— Деветдесет и осма — отговори баща му.

— Това ще се промени, когато Уилям стане куотърбек.