Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Case Against William, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселина Бонева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022 г.)
Издание:
Автор: Марк Хименес
Заглавие: Делото срещу Уилям
Преводач: Веселина Бонева
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Арт Етърнал Дистрибушън“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД — София
Редактор: Стефана Кръстева
Коректор: Мария Жекова
ISBN: 978-619-191-380-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17624
История
- — Добавяне
Глава 15
Франк Тъкър не започна да пие, защото клиентът му беше изнасилил и убил Рейчъл Труит, първото момиче. Това е риск, който всеки адвокат поема, ангажирайки се с даден случай — клиентът може и да лъже. Тогава беше убеден, че Брадли Тод казва истината. Че е невинен, че не е изнасилвач и убиец. Обаче грешеше. Брадли вече беше изнасилил и убил Рейчъл, когато Франк се бе съгласил да го представлява. Не изпитваше морална вина за смъртта й. Смъртта на Рейчъл Труит беше настъпила, преди той да се ангажира с делото.
Но не беше така с второто момиче.
Сара Барнс беше умряла, защото той беше извоювал оправдателна присъда за Брадли Тод в първото дело. Клиентът му беше виновен за бруталното изнасилване и убийство на осемнадесетгодишна ученичка, но Франк го беше „отървал“, както писаха вестниците след ареста на Брадли за второто убийство. И Брадли се беше оказал не със смъртна присъда и не в затвора, където трябваше да бъде, а на улицата, свободен да изнасили и да убие друго момиче. И той го беше направил. Сара беше на двадесет и една години. Беше сестра на Бен и Карла и дъщеря на Гари и Кенди. Беше мило момиче, християнка. Беше мъртво момиче.
Образът й преследваше Франк Тъкър.
Франк отново се беше появил на страниците на вестниците, но те не бяха благосклонни към него. Областният прокурор на окръг Травис, Дик Доркин, най-накрая беше отмъстен. Вестниците го цитираха: „Веднъж Франк Тъкър ме нарече провалил се политик. Може и да съм. Но поне кръвта на онова момиче не е по моите ръце. Поне съвестта ми е чиста. Поне мога да се погледна в огледалото всяка сутрин и да знам, че не съм отговорен за смъртта на Сара Барнс. Опитах се да пратя Брадли Тод в затвора със смъртна присъда за изнасилването и убийството на Рейчъл Труит. Но богатият му баща можеше да си позволи да наеме Франк Тъкър и да му даде един милион долара, за да отърве сина си. Франк Тъкър направи точно това. Освободи Брадли Тод, за да може той да убива отново. И той наистина извърши ново убийство. Преди две години Франк Тъкър получи оправдателната присъда, която искаше за Брадли Тод. Надявам се, че днес той може да живее със съзнанието за собствената си вина“.
Не, Франк не можеше.
Взираше се в снимката на Сара от вестника отпреди две години. Винаги я носеше със себе си. Гледаше я всеки ден. Изпи още едно уиски на екс. Четири уискита обикновено замъгляваха образа й в паметта му. Петото го довършваше.
Уилям седеше на един стол зад маса, разположена на изкуствената трева в закритото тренировъчно игрище. Главният треньор беше застанал от едната му страна, майка му — от другата. Баща му също трябваше да е тук, но може би беше по-добре, че го нямаше. Ако беше пиян, можеше да направи сцена по националната телевизия. На масата пред Уилям бяха подредени пет шапки с емблемите на различни колежи: Тексаския, А & М, „Нотр Дам“, Южнокалифорнийския и Университета на Флорида. Петимата финалисти се състезаваха за Уилям Тъкър.
„Аз съм звезда“, мислеше той за себе си.
Уилям беше на осемнадесет, ученик в най-горния курс. Не беше косил трева или мил сам собствената си кола от две години. Също от толкова не беше преживявал и седмица без секс. Беше извел отбора си до трети пореден ненадминат рекорд и до трети пореден щатски футболен шампионат в клас 5А. Той обичаше да печели. Беше висок шест фута и три инча и тежеше 250 фунта със 7 процента телесни мазнини. Обиколката на гръдния му кош беше 48 инча, а на талията — 32. Вдигаше 350 фунта от лежанка и 450 от клек. Бягаше 40 ярда за 4.4 секунди. Носеше 17 номер[1] обувки. Той беше звяр, природен феномен и най-перспективният футболист на нацията. И сега нацията очакваше той да избере за кой колеж ще играе. Щеше да вземе това решение днес и да завърши гимназия след седмица — преди коледната ваканция. През януари щеше да се запише в колежа за пролетния семестър. За пролетната подготовка.
— Две минути до началото на предаването — каза телевизионният продуцент.
Светът беше затънал в голямата рецесия, но влюбената във футбола част от Америка, а тя беше по-голямата част от Америка, си беше взела таймаут от икономическите несгоди, за да гледа състезанията. Беше национален ден за регистрация — първият ден, в който завършващите гимназия да заявят желанието си да играят футбол в Първа дивизия с пълна стипендия в колежите, които бяха избрали. С това приключваше скъпият и бавен процес, започнал, когато момчетата са били на дванадесет. Треньорите, търсещи млади надежди, бяха наблюдавали игрите им в прогимназията и бяха отбелязвали напредъка им в гимназията. Бяха изпращали писма покани на хиляди първокурсници, бяха се срещнали със стотици момчета на територията на колежите. Старши треньорите бяха посетили домовете на малцината избрани — и всичко това водеше към днешния ден. Днес този процес или щеше да се увенчае с успех, или да се провали. Новоприетите групи във всяко училище щяха да бъдат оценявани от анализатори на колежанския футбол по кабелната телевизия. Щеше да се разбере кой беше успял да убеди най-добрите футболисти на Америка да станат ученици и атлети в неговото висше училище през следващите четири години. Въпреки че младежите бяха повече спортисти, отколкото ученици, и малко от тях оставаха до завършването. Най-добрите играчи напускаха колежа още след втората или третата година. Парите ги очакваха в Националната футболна лига.
— Една минута до началото…
Камерата на ESPN[2] беше насочена към Уилям. Не беше нервен. На осемнадесет, той вече беше дал множество телевизионни интервюта на живо за местни, щатски и дори национални спортни канали. Тъй като беше най-добрият футболист от гимназиите в Америка, сега неговият избор щеше да се предава на живо по националната телевизия. Спортните кабелни телевизии излъчваха 24 часа в денонощието. Американците бяха пристрастени към спорта и главно към футбола. Той беше пленил въображението на нацията. Такъв беше спортът на Америка. Създаден в Америка и практикуван от американци. Наесен футболът привличаше в дворовете на колежите ученици, много по-силно от, да кажем, някой професор спечелил Нобелова награда за физика. В годината, когато Джони Манцел от тексаския А & М спечели трофея „Хейсман“, колежът събра рекордните 740 милиона долара от дарения. Да привлече звезда куотърбек, беше много по-важно за финансовото бъдеще на колежа, отколкото да има изтъкнат професор.
„Аз съм специален“ — затова и изборът на Уилям Тъкър беше приковал вниманието на цялата нация. Къде щеше да отиде той? Дали щеше да е куотърбек на тексаските дългороги, на тексаския А & М, на бойните ирландци от „Нотр Дам“, на троянците от Южна Калифорния или на алигаторите от Флорида? Във всяко едно от тези пет висши училища имаше излъчване на живо, както когато Олимпийският комитет обявява следващия град домакин на игрите. Треньори, студенти, играчи и бивши университетски възпитаници се събираха пред телевизорите. Америка очакваше решението на Уилям. То щеше да определи кое от тези пет училища ще получи закономерен тласък в колежанския футболен шампионат през следващите четири години. Кое от тези училища ще прибере огромни приходи от мачове, договори с телевизии, продажба на билети, реклама и търговия. Спортната катедра на кое от тези училища ще спечели или ще загуби пари. Колежанският футбол днес беше голям бизнес, който струваше милиарди.
— На живо сме.
Водещият от Ню Йорк каза:
— Уилям Тъкър, ти си звездата на тазгодишния випуск. Наистина си специален играч. И ще бъдеш героя за един от петте колежа днес.
На петте монитора, разположени пред него, Уилям виждаше на живо кадри на тълпите студенти, треньори и алумни[3] във всеки един от колежите — като католици, очакващи да чуят името на следващия папа. Показваха и сексапилни мажоретки с плакати, на които пишеше „НИЕ ТЕ ИСКАМЕ, УИЛЯМ ТЪКЪР“, „ЕЛА ДА ИГРАЕШ С НАС, УИЛЯМ ТЪКЪР“ и „НИЕ ТЕ ОБИЧАМЕ, УИЛЯМ ТЪКЪР“.
— Уилям, в кой колеж ще играеш футбол? В Тексаския, А & М, „Нотр Дам“, Южнокалифорнийския или Университета на Флорида?
Последва биене на барабани. Най-сериозно, организаторите бяха включили и барабани в това шоу.
Тълпите пред мониторите замлъкнаха. Студентите вдигнаха ръце към лицата си, сякаш се молеха. Треньорите стиснаха юмруци, сякаш да повлияят на решението му със силата на волята си. Спортните директори мечтаеха за приходи от мачове от сериите за купата. Алумните си представяха победи над своите противници.
— Ще посветя футболния си талант на…
Той протегна ръка и за няколко секунди я прокара над всяка една от сложените пред него шапки, за да държи зрителите в напрежение, после сграбчи шапката на Тексаския университет и я сложи на главата си.
— Остин, Тексас. Ще играя за тексаския „Лонгхорнс“.
Тълпата в двора на Тексаския университет скачаше от радост. Студентите крещяха. Треньорите размахваха ръце и се прегръщаха. Уилям Тъкър отиваше в Остин.
Групите на губещите рухнаха слисани. Треньорите ругаеха, а ученичките плачеха. Спортните директори и алумните изглеждаха така, сякаш току-що им бяха открили последен стадий на рак. Уилям Тъкър нямаше да играе за техните отбори.
„Аз съм Уилям Тъкър“ — Елизабет Тъкър стоеше до сина си. Според правилата на Националната колежанска атлетическа асоциация, ако даден играч не е навършил двадесет и една години, писмото за намерение трябва да бъде подписано от негов родител. Тя щеше да го подпише като настойник на Уилям Тъкър. Синът й щеше да бъде звездата, която тя никога не беше станала.
Тя подписа писмото и се усмихна към камерата. На четиридесет и шест, с няколко дребни хирургични корекции, тя все още беше фотогенична. Не беше красавицата на Тексаския университет отпреди двадесет и четири години, но все пак беше красива жена на средна възраст.
Но беше ли достатъчно красива?
Все пак беше достатъчно хубава, за да се състезава в Хюстън за богат, разведен или овдовял мъж на средна възраст. Мъж с пари. В Хюстън имаше голямо търсене. Затова много жени на четиридесет и повече биваха изоставяни и състезанието за мъж с пари беше жестоко. Бидейки на четиридесет и шест години, богатите мъже, при които Елизабет би имала шанс, бяха на възраст над петдесет. В Хюстън богаташ на нейната възраст можеше да се ожени и за тийнейджърка. Въпреки че беше все още красива, тя не можеше да се съревновава с тийнейджърките. Петдесетгодишни мъже с пари пък можеха да си вземат за съпруга дори жена на двадесет. Може би на нея щеше да й се наложи да се задоволи с някой петдесет и пет годишен. Или да се съгласи да има шестдесетгодишен партньор. Но Елизабет щеше да приеме само мъж с пари. Защото съпругът й беше разорил семейство Тъкър. Преди две години той беше започнал да пие и така и не спря.
Заради едно мъртво момиче.
Щяха да изгубят къщата. Колите. Клуба. Колежът на Беки. Лупе. Всичко. Ураганът Айк вече беше разрушил любимото бунгало на съпруга й на плажа. А сега съпругът й беше разрушил семейството си. Щом в правните среди плъзна слухът, че великият Франк Тъкър е алкохолик, бяха спрели да го търсят. Богатите клиенти не наемаха пияница, за да ги представлява в съда. Не и когато от това зависи свободата им, даже ако този пиян адвокат е самият Франк Тъкър. Фирмата, в която работеше, отлагаше отстраняването му, с надежда че той ще влезе във форма, но след една година изчакване го уволниха. Сега животът на Елизабет Тъкър — живот, който тя усилено беше градила в продължение на двадесет и пет години, щеше да й бъде отнет. Така брутално, както някой крадец би изтръгнал от ръцете й чантата, модел „Гучи“.
Същия ден тя беше подала молба за развод.
Уилям си пое дълбоко въздух, издиша и вдигна лоста. 350 фунта. Веднъж. Два пъти. Десет пъти. Сложи го обратно на стойката и се изправи. Вдигаше тежести в училищната спортна зала. Тя съперничеше на която и да е от залите за тренировки, които беше посетил по време на обиколките си за избор на колеж.
— Та, казвам на треньора, че ще играя с фланелка номер 12, защото, знаеш, това е номерът на Джо Намат. И той ми отговаря: „Е, имаме друг играч с този номер, но той завършва, така че можеш да го получиш догодина“. Аз му казвам: „Винаги съм бил 12 номер. Той е мой“. А той пак: „Уилям, не мога да му взема номера“. Казвам: „Разбира се, че можеш. Просто го попитай какво предпочита — да носи фланелка с номер 12 или аз да водя отбора като куотърбек с шанс да спечелим националния шампионат“.
Съотборниците му се разсмяха. Всички, освен Рони. Той не беше получил никакви предложения за Първа дивизия, дори и за Втора. С футболната му кариера беше свършено. След 10 години игра още от ранна детска възраст, след хиляди часове тренировки, вдигане на тежести и упражнения, след две години на стероиди, за да стане по-едър (той все още тежеше само двеста и шейсет фунта, което си беше нищо за офанзивен лайнмен), Рони щеше да играе флагфутбол в колежа. Също като Уилям, той щеше да учи в Тексаския университет, но щеше да наблюдава истинската игра от трибуните.
Изгаряше от завист към Уилям Тъкър.
— Уилям — каза Рони, — баща ми е президент на банката, която държи ипотеката на вашата къща.
— И?
— Той каза, че баща ти не я изплаща. Може да се наложи банката да я обяви за просрочена. Може да изгони семейството ви. Знаеш ли как изхвърлят мошениците, които не си плащат ипотеката? Изпращат им банда главорези, които разбиват входната врата и изхвърлят всички вещи на двора. Така става в действителност. Чудя се какво ли е чувството тогава. И всичко това е, защото баща ти е проклет пияница.
В залата за вдигане на тежести настъпи тишина. Белите момчета от работническата класа мразеха богаташчето Рони. Той също беше дошъл в държавното училище, за да развива футболните си умения, но това се беше оказало лошо решение. Те нямаше да го защитят. А чернокожите момчета само търсеха с кого да се сбият. Играеха стрийтбол и обичаха устати противници. Те чакаха Уилям да направи нещо. Той се оттласна от пейката и се приближи към Рони. Без да каже и дума, Уилям го удари в лицето толкова силно, че коленете му се подгънаха и огромното му тяло се строполи на пода.
— Чудя се какво ли е чувството, Рони…
Беки Тъкър седеше на леглото си в спалнята на колежа „Уелсли“, близо до Бостън. Току-що беше гледала брат си по националната телевизия. Всичко изглеждаше нереално. Той беше само на осемнадесет и все още беше в гимназията. Тя беше на двадесет и учеше в колеж. Първите две години и първия семестър на третата година завърши с отлични оценки на всички изпити. Наближаваше коледната ваканция. От администрацията й бяха изпратили имейл тази сутрин — таксата й за пролетния семестър още не беше внесена. Беки се обади на баща си. След дузина позвънявания, той вдигна. Звучеше замаяно. Тя знаеше защо.
— Татко, буден ли си?
В Тексас беше обяд.
— О, да, миличка, буден съм. Нещо такова.
Обясни му за таксата.
— А… добре…
— Татко, няма нужда да уча в „Уелсли“. Мога да си събера нещата и да ги изпратя вкъщи. Ще завърша в Тексаския университет или в А & М, или в държавен колеж някъде близо до дома, за да спестим пари.
— Не знам, може би…
Гласът му заглъхна и тя го чу да хърка.
— Татко!
Разплака се.
— Не е било твоя грешка, татко!
Уилям влезе през задната врата и намери баща си да спи на дивана в кабинета. Беше още по халат. Не беше се изкъпал, нито обръснал. Телефонът, празна бутилка уиски и Ръсти лежаха на пода до дивана.
Баща му беше проклет пияница.
Беки беше избягала в Бостън, той щеше да избяга в Остин. Щеше да завърши гимназия по-рано, за да може да се запише в Тексаския университет за пролетния семестър. Университетът, както всички големи висши училища с успехи във футбола, записваше най-добрите си попълнения за пролетния семестър, за да могат да свикнат с живота в колежа и да участват в пролетната подготовка. Да свикнат със системата. Да тренират в Остин през лятото. И да бъдат готови да започнат сериозна работа през есента. Пътят на Уилям Тъкър към Националната футболна лига започваше след три седмици.
Животът му вкъщи завършваше след три седмици.
Това беше добре. Майка му и баща му се караха непрекъснато или по-скоро майка му непрекъснато крещеше на баща му. Той вече не ходеше в офиса, бяха го уволнили от фирмата. Майка му се паникьосваше, че ще загубят къщата. Щяха да обявят ипотеката за просрочена и да я конфискуват. Уилям щеше да отиде в колежа, но къде щеше да отиде тя? Беки вече беше напуснала дома им. И Уилям искаше да го напусне. Тексаският университет беше неговото бягство. Футболът беше единственото нещо, на което можеше разчита през целия си живот. Футболът беше винаги насреща.
Баща му се събуди и се размърда. Избърса носа си в ръкава на халата и се опита да седне. Видя Уилям да стои пред него.
— Здравей, Уилям.
Баща му вдигна длан, очаквайки сина му да я плесне за поздрав, но Уилям не се приближи.
— Пропусна регистрацията.
— По дяволите! Днес ли беше?
— Да. Беше днес.
— Съжалявам.
Звънецът на входната врата иззвъня. Уилям отиде в предната част на къщата и отвори. На верандата стоеше някакъв мъж и държеше сгънат на две документ. Погледна Уилям.
— Франк Тъкър?
— Това е баща ми.
— Вкъщи ли е?
— Да.
— Може ли да го видя?
Уилям сви рамене.
— Защо не?
Заведе мъжа в кабинета и посочи баща си.
— Това е той.
Мъжът се приближи.
— Франк Тъкър?
— Да.
Той подхвърли документа към бащата на Уилям. Листът се удари в крака му и падна на пода.
— Бяхте обслужен.
Мъжът се обърна и излезе. Уилям чу как входната врата се затръшна. Той пристъпи и взе документа. Разгъна го и прочете: „Молба за развод“.
— Какво е това? — попита баща му.
— Мама те напуска. — Уилям пусна листа в скута на баща си. Тръгна да излиза, но се обърна. — Ти не си убил онова момиче, татко. Брадли Тод го е направил. Той беше виновен и съдът го осъди на смърт. Ти беше невинен, но сам се осъди на смърт. — Уилям избърса сълзите, които напираха. — Ние също бяхме невинни, татко.