Марк Хименес
Делото срещу Уилям (17)

Глава 16

Уилям изстреля топката към Ди-Куан. Петдесет ярда по-надолу в посока към противниковото поле топката попадна в ръцете на любимия му ресийвър. Ди-Куан никога не нарушаваше хода на играта. Треньор Брус подхвърли на Уилям друга топка. Той отстъпи три крачки назад, зае позиция с крака и изстреля пас към Щото, който след като беше изминал десетина ярда, зави на 90 градуса към страничната линия. Идеално. Друга топка. Още един перфектен пас към Аутлоу, който тичаше през средата на полето. И още един перфектен пас към Каубоя, който пък спря и рязко се обърна към Уилям, точно преди да хване топката.

Уилям Тъкър беше толкова близо до съвършенството, колкото може да бъде един куотърбек.

Беше 10:30 през едно ноемврийско неделно утро в Остин, щата Тексас. Слънцето огряваше стадиона и Уилям Тъкър. Отборът загряваше — джогинг, разтягане, хвърляне на топката, улавяне, ритане. Оркестърът настройваше инструментите си. Мажоретките подскачаха. Феновете пристигаха в яркооранжеви тениски, шапки и фланелки. Беше денят за колежански футбол в Америка. И беше страхотно. „Лонгхорнс“ щяха да играят като домакини срещу „Тексас Тек“, мачът щеше да се предава по националната телевизия. Камерите заемаха различни стратегически позиции на игрището, за да улавят всяко движение по терена и извън него. По време на прекъсванията между отделните части те винаги се обръщаха към трибуните, за да покажат прекрасните млади студентки, които подскачаха наоколо. Мъжете на средна възраст, които гледаха телевизия в домовете си, обичаха подскачащи гърди, затова подскачащите гърди носеха по-висок рейтинг. Студентките пък знаеха, че носенето на оскъдно облекло дава най-добър шанс да се появиш по националната телевизия. Както и подскачането.

Подскачайки, мажоретките на „Тексас Тек“ минаха покрай Уилям. Хвърляха погледи към него. Той беше облечен в екипа на отбора — тесни панталони и плътно прилепнала тениска без ръкави, изпъната по мускулестото му тяло. Бризът разрошваше дългата му руса коса. Той беше звезда. А момичетата обичаха звездите. И нямаше как да не е така. Растяха, мечтаейки да бъдат Пепеляшка на бала, която Принцът изтръгва от скучното съществуване и я дарява с идеален живот. А днес един едър, висок, красив и богат атлет звезда беше най-доброто олицетворение на принца от приказките. Затова на Уилям Тъкър не му се налагаше да търси момичета. Те го търсеха.

Той подвикна към мажоретките:

— Довечера елате в „Дизи Рустър“ на Шеста улица. Бъдете там.

Те се закикотиха. Гледаше ги как пресичат игрището към половината на гостите. Беше правил секс с повечето от мажоретките на Тексаския университет и сега се домогваше към тези от противниковия лагер. Беше на двадесет и три, второкурсник в колежа и се чувстваше страхотно.

— Съсредоточи се, Уилям — каза треньор Брус.

Той беше личният ментор на Уилям, негов довереник, спортен психолог, най-добър приятел и треньор. На всяка тренировка бяха заедно, работеха върху схемата на играта, отиграванията, техниките, промените в атаката и пасовете. Освен това Брус му се обаждаше и му изпращаше есемеси по няколко пъти на ден. Винаги във връзка с футбола, но всъщност проверяваше как е звездата му куотърбек. Опитваше се да го държи далеч от неприятностите. Обикновено те започваха с момичета и завършваха в бар на Шеста улица.

Уилям само се усмихна и хвърли топката към противниковото поле. Тя сякаш летеше по-бързо от обикновено. Той беше надъхан. Адреналинът, тестостеронът, момичетата, играта… Боже, беше страхотно да си млад. Талантлив. Красив. По-едър. По-силен. По-бърз. Когато за пръв път стъпи на това игрище преди година, той вече беше най-добрият колежански куотърбек в страната. Тогава беше и един от основните претенденти за трофея „Хейсман“, а тази година беше начело на класацията за спечелването му. Отборът беше победил в седем поредни мача — седем перфектни представяния на Уилям Тъкър. Не можеше да си позволи и един слаб мач. Една слаба игра и можеше да каже „сбогом“ на „Хейсман“, една загуба и отборът щеше да отпадне от съревнованието за националното първенство. Но той нямаше слаби мачове. Имаше страхотни мачове, велики мачове.

Беше хубаво да си Уилям Тъкър.

— Уилям!

— Да?

Треньор Брус кимна към страничната линия. Уилям се обърна и погледна натам. Видя баща си. Олюляваше се пиян. Спъна се в някаква екипировка и падна на тревата.

— Мамка му.

Уилям подхвърли топката към треньора и изтича при баща си. Баща му вдигна ръка за обичайния поздрав, но вместо да посрещне ръката му, Уилям го вдигна, сякаш беше перце. Беше само на петдесет и три, а изглеждаше като старец.

— Здравей, Уилям.

Думите му излизаха завалени и неясни. Той прегърна сина си и Уилям долови миризмата на уиски в дъха му. Бащите на другите момчета миришеха на афтършейв.

— Татко, моля те. Готвя се за мача.

— Само исках да ти пожелая късмет.

Последваха още няколко неясни думи. След развода Франк беше затънал още повече в алкохола. След като мама го напусна. След като изгуби всичко. И това стана заради едно мъртво момиче. Защото той обвиняваше себе си. Съдът беше осъдил Брадли Тод на смърт. Но Франк Тъкър се беше осъдил сам на по-тежка участ — живот без опрощение.

Едно от момчетата, които отговаряха за екипировката, мина покрай тях. Уилям го сграбчи за ръката.

— Бени, заведи татко горе в някоя от ложите, занеси му кафе, нещо за ядене…

Бени кимна.

— Татко, върви с Бени. Той ще се погрижи за теб.

— Добре. Ще се видим след мача, сине.

Бени хвана баща му за ръка и го отведе — като медицинска сестра, която помага на възрастен човек. Известно време Уилям гледа как баща му се отдалечава, олюлявайки се, после се обърна към игрището. Суетнята беше спряла. Един дълъг неловък миг всички играчи и треньори се взираха в Уилям Тъкър и после внезапно отвърнаха поглед. Сякаш бяха видели влакова катастрофа.

Баща му беше алкохолик.

Беше спорно дали Джо Намат е най-великият куотърбек, играл някога футбол. Но той без съмнение беше най-възхваляваният. Той беше станал първият атлет знаменитост през шейсетте, когато играеше за „Ню Йорк Джетс“. „Бродуей Джо“, както го наричаше пресата, беше млад, талантлив и красив. Хвърляше пасове на игрището, а извън него жените му се хвърляха на врата. Обичаха го всички и той имаше всичко. Включително многобройни травми в коленете. Беше измъчван от болка почти през цялата си кариера. За да я облекчи, се беше обърнал към алкохола. Когато се оттегли, вече беше алкохолик. Джо удари дъното през 2003 година, когато се появи пиян на мач на „Джетс“ в негова чест. По време на интервюто до страничната линия беше молил репортерката за целувка. По националната телевизия. И цяла Америка се беше почувствала неловко.

Така, както се почувстваха и съотборниците на Уилям сега.

Уилям изтича обратно при треньор Брус и ресийвърите. Треньорът му подхвърли топка и той извика: „Хът!“. Ди-Куан се втурна към половината на противника и сви рязко към страничната линия на четиринадесетия ярд. Уилям отстъпи три крачки назад, зае позиция с крака и изстреля топката.

Тя прелетя на десет фута над главата на Ди-Куан.

 

 

Уилям хвърли пет пресечени паса в този мач. Изпусна топката два пъти. „Лонгхорнс“ губеха с 28 на 21 при оставащи 2 минути и 3 секунди до края на мача. Уилям се наведе назад да подаде пас, но средата на игрището се откри и той се втурна натам. Десет ярда. Двадесет. Тридесет. Тъчдаун щеше да изравни резултата. И щяха да имат възможност да спечелят в продължението. Можеха да останат непобедени. Можеха да останат в борбата за националния шампионат. Той можеше да остане главният претендент за „Хейсман“. Виждаше крайната зона.

Но не видя противниковия стронг сейфти.

Защитникът бягаше с всичка сила — двадесет и две мили в час, когато огромното му тежко 220 фунта тяло се стовари в главата на Уилям. Каската му удари странично каската на Уилям със силата на товарен влак. Мозъкът на Уилям се блъсна в лявата стена на черепа му, после рикошира и удари дясната. Уилям получи мозъчна травма. Охлузване на мозъка. Сътресение. Не си спомняше нищо след това. Виеше му се свят и ушите му пищяха. Лежеше по гръб на тревата и през мъглата различаваше само неясни, надвесени над него фигури.

— Уилям, Уилям! Добре ли си?

— Татко?

— По дяволите! Да го изправим и да го заведем до пейката.

Издърпаха го да стане. Някой беше прехвърлил дясната му ръка през рамото си, друг беше прехвърлил лявата. Заведоха го до страничната линия. Тълпата изохка. Сложиха го на скамейката и някой сграбчи лицето му.

— Уилям, треньор Брус е.

— Мога да играя.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Къде сме?

— В Далас.

— За кой отбор играеш?

— „Каубойс“.

— Срещу кой отбор играем?

— „Джайънтс“.

— Как се казваш?

— Трой.

Уилям се наведе и повърна. Чу друг глас над себе си:

— Може ли да продължи?

— Не — каза треньор Брус. — Вероятно има мозъчно сътресение. Мисли, че играе за „Каубойс“ срещу „Джайънтс“.

— Да не мисли, че е Роджър Стаубах?

— Не. Мисли се за Трой Айкман.

— Добре. Ако се мислеше за Ромо, щях да го изкарам от играта. Върни го на игрището.

Уилям влезе обратно в играта и отново изпусна топка.

 

 

Когато влезе в спешното отделение на болницата в центъра на Остин, Франк Тъкър вече беше изтрезнял. Спря се пред отворената врата на стаята на сина си. Уилям лежеше на леглото, а левият му лакът беше увит в бинт. До леглото стояха един треньор и медицинска сестра. Никой не забеляза Франк. Погледите им бяха приковани в телевизора на стената. Беше включен на спортен канал — предаваха от студио в Ню Йорк резултатите от деня за колежански футбол. Двама анализатори седяха зад едно бюро и обсъждаха завършилия вече мач между Тексаския университет и „Тексас Тек“ в Остин.

— Днес Тексаският университет преживя унизително поражение — каза единият от анализаторите. — Беше смущаващ мач за Уилям Тъкър. „Лонгхорнс“ изгубиха всички шансове за националния шампионат, а Уилям Тъкър изгуби всички шансове за трофея „Хейсман“. Днес сезонът приключи за „Лонгхорнс“ с най-лошата игра, която Уилям Тъкър е имал през целия си живот. Три изпускания на топката и пет пресечени паса. Остин не го обича особено днес. Боже, той игра ужасно.

— Трудно е да се съсредоточиш върху футбола, когато баща ти се появи пиян на мача.

Пуснаха видеоклип как Франк пристига преди играта, спъва се и пада… Уилям се спуска и му помага да стане… и после момче от помощния екип го извежда от игрището.

— Наистина неловка ситуация. С баща като този нямаш нужда от противници.

Уилям отмести очи от телевизора и видя Франк. Треньорът и сестрата също се обърнаха, после се спогледаха и излязоха, минавайки покрай него, без да го погледнат в очите, без да кажат дума. Франк пристъпи в стаята. Синът му изглеждаше напълно съкрушен. Какво казва един баща в такива моменти?

— Следващата игра ще е по-добра, сине.

Не бяха правилните думи. Уилям го гледаше гневно.

— Ти съсипа себе си, мама, Беки… А сега се опитваш да съсипеш и мен. Няма да ме повлечеш надолу със себе си, татко. Върви си. И стой надалеч. Не искам повече никога да те виждам. — Синът му избърса сълзите от лицето си. — Аз съм победител, татко. Ти си неудачник.