Марк Хименес
Делото срещу Уилям (25)

Глава 24

Медиите вече знаеха кой е Франк Тъкър. Затова екипът на защитата трябваше да си проправя път през шпалир от камери и репортери на площада пред Съдебната палата. Процесът за убийство срещу Уилям Тъкър, носителя на трофея „Хейсман“, обещаваше да бъде най-големият съдебен и медиен цирк след процеса за убийство срещу О Джей Симпсън, също носител на трофея „Хейсман“, но през 1995 година. В процеса срещу О Джей имаше расов елемент. Той беше чернокож, жертвите и полицаите — бели, а един от детективите беше използвал думата „негър“. Адвокатът му използва като коз тази проява на расизъм, прокурорите се оказаха слаби и О Джей беше оправдан. Уилям Тъкър не можеше да разчита нито на расовия коз, нито на некадърно обвинение. Той беше бял, жертвата също, прокурорите бяха вещи, опитни и хитри. Те нямаше да направят грешки. А шефът им имаше нужда от победа, за да си осигури преизбиране на поста.

— Всички да станат — каза съдебният пристав.

Съдия Харолд Рууни влезе в съдебната зала през врата зад подиума. Франк стоеше до масата на защитата, а тримата му приятели — в сектора за публиката като отегчени пенсионери. Окръжният прокурор и тримата му асистенти, които изглеждаха като бивши тюлени, бяха до масата на обвинението. Никой от публиката не се изправи. Съдията се разположи на масата си, започна да рови в документите и без да поглежда към залата, каза:

— Представете се, господа.

— Окръжен прокурор на окръг Травис Дик Доркин, от страна на държавата.

— Франк Тъкър, от страна на обвиняемия.

Съдията вдигна глава и погледна Франк. Взря се в него за един дълъг, неловък момент — Франк беше улавял такива погледи, преди да се пренесе на плажа, когато бивши колеги от Хюстън го срещаха на публични места. Съдията даде знак на адвокатите да се приближат. Прокурорът и сътрудниците му бяха късо подстригани, облечени в тъмни костюми и с вратовръзки. Франк носеше дънки и риза с хавайски десен, а косата му беше разрошена. Съдията го погледна над рамката на очилата си, после обърна микрофона настрани и се наведе напред. Разговорът им щеше да бъде извън протокола.

— Изглеждаш ужасно, Франк.

С все още пресния образ на мъртвата Дий Дий Дънстън в съзнанието си, Франк и приятелите му бяха пили уиски до късно през нощта в лагера.

— Аз също се радвам да те видя, Харолд.

— Франк, наистина съжалявам за сина ти. Надявам се, че е невинен.

— Невинен е.

— Все още ли ти е отнет адвокатския лиценз?

— Да.

— В качеството си на какъв се явяваш днес тогава?

— На баща.

Харолд въздъхна и погледна Франк така, както човек би погледнал стар приятел, който се бори с рака. Помни го такъв, какъвто е бил някога — млад, силен и уверен, а не какъвто е сега — стар, слаб и съкрушен.

— Дори с махмурлук, ти вероятно си най-добрият адвокат по наказателно право. Но що се отнася до този съд, официално ти не си адвокат. Не мога да ти позволя да представляваш сина си.

— Харолд, разорен съм. Нямам пари да наема адвокат за Уилям. Съпругът на бившата ми жена също е разорен. В момента е в Полша и се опитва да спаси бизнеса си. Той не може да спаси сина ми. Аз мога — посочи с пръст окръжния прокурор. — А този кучи син не ми каза, че ще иска смъртна присъда.

Прокурорът се ухили самодоволно:

— Изненада.

— Майната ти, Дик. Той е мой син.

— Господа, това е съдебна зала — каза съдията и се обърна пак към Франк. — Не може ли да вземе пари на заем?

— Един милион? Та той е момче в колежа.

— Което ще бъде номер едно в списъка с попълненията на Националната футболна лига след няколко месеца.

— Трудно е да играеш куотърбек в очакване на смъртно наказание — подхвърли прокурорът.

Франк отново насочи пръст към него.

— Харолд, ще го ударя.

— Моля те, недей.

Съдията издиша, погледна към дъното на залата и махна на някого да се приближи. Франк и прокурорът се обърнаха и видяха млада жена, вероятно в средата на тридесетте, облечена в костюм и с ниски обувки, да се приближава по средната пътека. Тя имаше мускулести крака. Къдравата й черна, дълга до раменете коса подскачаше при всяка нейна крачка. Походката й беше на спринтьор, готов да се втурне във всеки момент. Когато мина покрай приятелите на Франк, Чък, който седеше в края до пътеката, се наведе, очевидно за да я огледа и отзад. Но се наведе твърде много и се строполи на пода. Окръжният прокурор се изкиска.

— Тримата глупаци.

Жената продължи да върви и спря пред подиума на съдията. За адвокат беше страхотна жена. Очите на прокурора изследваха тялото й като полицай, който претърсва заподозрян в контрабанда.

— Франк — каза Харолд, — това е Били Джийн Крауфорд. Тя е служебен защитник. Назначавам я да представлява сина ти.

Тя погледна Франк така, както се гледа филмова звезда, чиято кариера отдавна е залязла — повече с жалост, отколкото с възхищение.

Подаде му ръка.

— Господин Тъкър, за мен е чест да се запознаем. Изучавахме случаите ви в курса по съдебна защита.

— Той е пияна жива легенда — подхвърли прокурорът.

— Ще го ударя, Харолд — каза Франк.

Съдията се обърна към окръжния прокурор:

— Дик, не бъди такъв…

Но погледът му попадна на госпожица Крауфорд и той размисли. Тя все още стоеше с протегната към Франк ръка.

— Харолд, назначаваш служебен защитник на сина ми, когато щатът иска смъртна присъда? Той има право на защитник с опит в такъв тип дела.

— Това ще бъдеш ти, Франк. Случаят „Брадли Тод“ беше такова дело, в което се искаше смъртна присъда, и доколкото си спомням, ти го спечели. — Той спря и поклати глава при този спомен. — Ще ми се да не беше така. Заради нас двамата. И заради второто момиче. — Съдията се наведе още по-близо до Франк, почти като за приятелска прегръдка през масата, и каза: — Не беше твоя вината, Франк. Ти си свърши работата.

Франк се бореше с емоциите си.

— Остави ме да си свърша работата и сега, Харолд. Моля те.

— Опитвам се, Франк. Но аз съм съдия и като такъв трябва да следвам закона. Назначавам госпожица Крауфорд за официален защитник, който да представлява сина ти.

— Харолд…

— Но ще ти позволя да участваш в процеса като неин асистент.

— Неин асистент?

— Това е най-доброто, което мога да направя, Франк. Приеми го или оставаш без нищо.

Това беше предложението на съдията. Франк можеше да защитава сина си в процеса, но само ако съдията го покриеше пред Апелативния съд, като назначи служебен защитник с валиден адвокатски лиценз. Франк погледна към Били Джийн — очите й бяха с цвят на кехлибар, а ръката — все още протегната към него. Той стисна ръката й.

— Приемам.

Харолд се върна към ролята си на съдия Рууни, а адвокатите заеха местата си на двете маси. Франк прошепна на госпожица Крауфорд:

— Това първото ви дело за убийство ли е?

— Първото ми дело изобщо.

Преди Франк да успее да каже нещо, една странична врата се отвори и влезе синът му. Уилям беше облечен в раиран в бяло и зелено гащеризон. Имаше белезници на ръцете и на краката. Вървеше трудно. Съпровождан от двама въоръжени полицаи, той се приближи и застана да Франк.

— Господин Доркин — каза съдията.

Окръжният прокурор прочете обвинителния акт. Беше болезнено да чуеш, че Голямото жури от 12 съдебни заседатели е гласувало за подвеждането под отговорност на сина ти за изнасилването и убийството на млада жена.

Уилям се наведе към Франк и прошепна:

— Оправиха ли вече тази помия?

Сякаш не беше чул току-що обвинението.

— Ще изляза ли днес? Тук съм вече три нощи. Няма спортен салон. Трябва да тренирам, да се подготвя за мача.

— Не сега — отвърна му тихо Франк.

— Мама изпрати ли пари?

— Не.

— Защо не?

— Дейл е разорен.

— Разорен? Как така?

— Ще говорим след това.

Уилям кимна към госпожица Крауфорд:

— Коя е тя?

— Адвокатът ти.

— Уилям Тъкър, как ще отговорите на обвиненията срещу вас? — попита съдията.

— Невинен — прошепна Франк на сина си.

— Невинен — повтори Уилям.

После Франк се обърна към госпожица Крауфорд:

— Поискай насрочване на дата за делото, съгласно клаузата за бърз съдебен процес.

— Защо?

— Просто го направи.

— Ваша чест — каза тя със силен глас, — защитата моли за насрочване на дата, съгласно клаузата за бърз съдебен процес.

Съдията я погледна над очилата и после отмети поглед към Франк. Знаеше обичайната му стратегия — притискаше прокуратурата за процеса. Бързаше.

— Сигурни ли сте?

— Сигурни ли сме? — прошепна госпожица Крауфорд на Франк.

— Да.

— Да, Ваша чест, сигурни сме.

— Добре. Процесът е насрочен за 9 декември, понеделник. Шест седмици. Прекалено скоро ли е?

— Прекалено скоро ли е? — попита тихо госпожица Крауфорд.

— Не — прошепна Франк.

— Не — каза тя на съда.

— Сега поискай намаляване на гаранцията — прошепна пак Франк.

Тя го направи.

— Отхвърля се.

Франк реши да влезе в новата си роля.

— Ваша чест, като асистент на госпожица Крауфорд искам да помоля моят… подсъдимият да бъде третиран като всеки друг подсъдим, без да вземате предвид статута му на известна личност, както и медийния интерес. Обвинението се основава на косвени улики, а подсъдимият никога не е бил обвиняван в тежко престъпление. Той не представлява заплаха за обществото, нито има риск да се укрие, а ние бихме се съгласили на по-подходящи условия за гаранцията, като GPS мониторинг. Затова аз считам, че 5 милиона долара са прекомерно висока гаранция, като се позовавам на постановлението на Върховния съд по случая „Стак срещу Бойл“.

Окръжният прокурор скочи.

— Ваша чест, ДНК на подсъдимия — неговата кръв, е открита по тялото на жертвата. Извършителят брутално я е изнасилил и удушил с голи ръце. Той я е гледал в очите, докато я е убивал. Мисля, че това прави подсъдимия опасен за обществото.

— Трябва да се съглася с това — каза съдията. — Като се вземе предвид естеството на престъплението, а именно — жестоко изнасилване и удушаване с ръце на жертвата, и обстоятелствата, при които е извършено престъплението. Всичко това се случва зад претъпкан бар в центъра на Остин, в събота през нощта, което показва липса на страх от залавяне. Извършителят представлява заплаха за обществото. Следователно гаранцията се отменя.

— Отменя се? — възкликна Франк. — Ваша чест, престъплението е извършено преди две години. Ако подсъдимият е бил заплаха за обществото, то той определено не е проявявал склонност към насилие през последните две години.

— Бил е задържан преди един месец за оказване на съпротива при арест — намеси се прокурорът.

— Било е при обвинение в интоксикация на публично място — каза госпожица Крауфорд. — Колко деца от колежите са били арестувани за интоксикация на публично място на Шеста улица всяка събота вечер?

— В полицейския доклад се казва, че подсъдимият се е държал агресивно и полицейският служител се е страхувал от него — продължи прокурорът.

— Кръвта на подсъдимия по тялото на жертвата доказва, че той е бил в близък контакт с нея в онази нощ — каза съдията. — Можете ли да обясните това, господин Тъкър?

— Не мога — отвърна Франк.

— Когато можете, ще преразгледам въпроса за гаранцията. Дотогава подсъдимият ще остане в затвора на окръг Травис в очакване на процеса.

Уилям беше мълчал през цялото по време на спора, сякаш несъзнаващ, че той се води в името на неговата лична свобода. Но сега изведнъж разбра. И избухна:

— Аз имам голям мач в събота! В Канзас!

Съдията погледна натъжен Уилям Тъкър.

— Вече си изиграл последната си игра в колежа, синко.

— Какво? Аз трябва да играя! Ако не играя, няма да спечеля още един трофей „Хейсман“! Нито националния шампионат!

— Господин Тъкър, не би трябвало да се тревожите за спечелването на трофеи и шампионати. Сега трябва да се тревожите за смъртната присъда.

— Смъртна присъда? За какво, по дяволите, говорите?

Съдията погледна Франк. Той все още не беше казал на сина си. После погледна Уилям.

— Господин Тъкър, щатът иска смъртно наказание.

— Смъртно наказание?

Съдията удари с чукчето по масата. Съдът се оттегли. Двамата полицаи сграбчиха Уилям за ръцете и го поведоха. Той се обърна и погледна шокиран Франк.

— Заведете го в залата за посещения.

Полицаите хвърлиха към Франк поглед, който казваше „не работим за теб“, но щяха да го заведат в затвора от другата страна на площада и да го оставят в залата за посещения. Франк каза на госпожица Крауфорд да отиде там и последва съдията в кабинета му. А съдията знаеше защо. Той затвори вратата след тях и съблече черната си тога.

— Защо, Харолд? Заради Брадли Тод ли е това? Защото тогава те направих на глупак?

— Не, Франк. Такива неща се случват. Това е рискът, който поемаме — ти като адвокат, когато се ангажираш с дело, и аз като съдия, когато вземам решение. Рискът, че може да грешим за човека, който стои пред нас. Правим всичко възможно да прозрем в душата му, но не можем. Ние сме като хирурзи — може да изгубим някои пациенти на операционната маса. Може да сгрешим относно някои клиенти и подсъдими. И двамата сгрешихме за Брадли Тод. Но аз не те виня.

— Тогава защо е всичко това?

— Заради сина ти. — Харолд седна на стола си и погледна Франк не като съдия, а като приятел. — Знаеш ли какво виждам, когато погледна сина ти? Двадесет и две годишно момче, което си мисли, че е привилегировано, че е над правилата, че е по-специално от останалия свят, че може да прави каквото, по дяволите, си пожелае, само защото е най-добрият футболист в страната. Това не е първият път, когато се е сблъсквал със закона, Франк. Всички предишни инциденти са дребни, разбира се. Знам, че обвинението в съпротива при арест е глупост. Но сегашното обвинение не е. Това е сериозно, Франк. Може да е невинен, но може и да е виновен. Още не знам. Затова Уилям ще остане в затвора, докато разбера. А дори и да е невинен, малко затворническа терапия може да се окаже точно това, от което той има нужда. До началото на процеса има шест седмици. Ако ги прекара в затвора, може би ще има време да се замисли за живота си. Може би ще разбере, че не е специален, а е просто късметлия. Може би ще излезе мъж. По-добър човек. — Съдията въздъхна. — Правя му услуга, Франк.

 

 

Съдията виждаше Уилям Тъкър като човека, който той беше днес — двадесет и две годишен атлет, примадона, който мисли, че светът се върти около него. Франк го виждаше като дванадесетгодишно момче, което вярва, че баща му е най-добрият баща в целия свят. Един син никога не се променя в очите на баща си. А точно сега неговият син беше изплашен като дванадесетгодишно момче.

— Смъртно наказание?

— Окръжният прокурор се опитва да те притисне, за да приемеш споразумение.

— Аз съм невинен! Не съм я виждал никога преди през живота си! Не съм я изнасилил! Не съм я убил! Защо не ми вярват? — Уилям беше толкова убедителен, колкото и Брадли Тод. Той скри лице в дланите си от другата страна на стъклото. Когато отново вдигна глава, в очите му се четяха първите признаци на поражението. Това може да причини затворът на един човек. Особено на млад човек.

— Трябва да ме изкараш оттук, Франк. Ако не играя в събота, ще се простя с „Хейсман“. И с националния шампионат. Как може съдията да ме държи тук, когато имам още три мача този сезон? Защо не се занимаваме с това след края на сезона? Той знае ли колко алумни на „Лонгхорнс“ ще вбеси? Тексаският университет не е печелил националния шампионат от осем години.

— Сине, за теб сезонът свърши.

— Значи няма да изляза оттук?

— Не. Освен ако не обясним защо кръвта ти е била по тялото на жертвата.

— Не знам как кръвта ми се е озовала там. Не съм убиец.

— Съдебните заседатели мислят, че си.

— Защо?

— Защото полицията те арестува, окръжният прокурор те обвини, а Голямото жури те подведе под отговорност.

— Какво стана с „невинен до доказване на противното“?

— В действителност това са само думи. Те просто звучат добре. На главния прокурор и съдията им предстои преизбиране. Това не става, ако пуснеш обвинен в изнасилване и убийство на улицата.

Двамата стояха от двете страни на преградата от плексиглас, допрели телефонни слушалки до ушите си. Госпожица Крауфорд беше до Франк и не чуваше думите на Уилям, а тримата му приятели бяха навън. Днес вътре бяха допуснати само адвокатите.

— Преместиха ли те в самостоятелна килия?

Синът му кимна.

— Дейл е разорен?

Франк му разказа това, което беше научил от Лиз.

— Съпругата ти те е напуснала заради някой от газовия бизнес? — попита госпожица Крауфорд.

Франк се намръщи и сложи пръст до устните си.

— Тихо…

— Как ще си наема адвокат?

Франк посочи себе си и госпожица Крауфорд.

— Ние работим без хонорар.

Перспективата за двама безплатни адвокати изглежда не въодушеви Уилям.

— Пропил се бивш адвокат и служебен защитник, който никога не е водил дело? Това е всичко, което стои между мен и смъртната присъда?

— Имал съм стотици дела. Преди бях добър адвокат. И отново мога да бъда. — Уилям се изправи, но все още държеше слушалката на ухото си.

— Въпросът е можеш ли да останеш трезвен.

— Мога. За теб, сине, мога. Ще го направя. Обещавам. — Франк стана и отново сложи длан на стъклото.

Синът му се взря в нея, после остави слушалката и излезе от залата.

 

 

Окръжният прокурор на окръг Травис, Дик Доркин, стоеше в кабинета си на първия етаж на Съдебната палата до прозореца с изглед към площада и затвора, който беше в другия му край. Наблюдаваше как великият Франк Тъкър излиза от затвора и пресича площада със служебния защитник. Помисли си: „Сега не си толкова велик, нали Франк?“.

Франк Тъкър винаги беше имал идеален живот. Идеална съпруга. Идеално семейство. Идеална кариера. А животът на Дик Доркин никога не е бил идеален. Той нямаше съпруга и семейство. Правеше кариера като държавен служител. Той беше вторият след Франк от 33 години насам, още от първия им ден в правния колеж. Франк беше звездата на класа. Това беше станало ясно много рано. Съучениците им се въртяха около него, а не около Дик. Франк беше завършил университета като първенец на випуска и се беше впуснал в невероятна кариера като адвокат по наказателно право. Беше защитник на невинните.

До случая с Брадли Тод.

Тогава беше защитавал виновен и виновният беше разрушил идеалния му живот. Съпругата му го беше напуснала, кариерата му беше залязла, а синът му го беше отхвърлил. Беше се превърнал в разсипан обитател на плажа, в алкохолик, в адвокат без адвокатски лиценз. В неудачник. Сега животът на Дик Доркин изглеждаше идеален. Той беше добродетелният прокурор, който се бори за правосъдие. Вече беше спечелил пресата на своя страна и имаше огромна нужда от тази присъда. Смъртната присъда на Уилям Тъкър беше билетът му за губернаторското място.