Марк Хименес
Делото срещу Уилям (31)

Глава 30

— Не съм излъгал. Аз просто не си я спомням. Не си спомням нищо от този ден. Бях с мозъчно сътресение — казваше Уилям.

Вероятно е така от медицинска гледна точка, но ще бъде трудно да убеди съдебното жури. Как Уилям се е чувствал достатъчно добре, за да отиде на парти онази вечер, а не можеше да си спомни нищо? Окръжният прокурор ще използва това по време на процеса, ще му зададат стотици въпроси, на които той ще трябва да отговори: „Не помня“. Уилям ще трябва да свидетелства. Той би могъл да откаже, но това е рискована стратегия. Съдебните заседатели ще искат да чуят и версията на обвиняемия. Те няма да повярват на обвиняем, който не си спомня какво е станало.

— Аз просто не мога да си спомня.

На следващата сутрин Франк и Били Джийн седнаха пред Уилям в стаята за разпити. Франк постави върху плексигласа телефона със снимката на Дий Дий на екрана.

— Помниш ли да си правил тази снимка?

— Не съм я правил.

— Какво казва? — попита Били Джийн.

Тя беше седнала до Франк, но не можеше да чува Уилям.

— Казва, че не е правил снимката.

— Питай го кой я е направил?

— Кой я направи?

— Тя.

Франк обърна екрана към себе си и се вторачи в снимката на момичето.

— Казва, че тя я е направила.

Били Джийн погледна внимателно изображението.

— Може да е селфи.

— Селфи?

— Снимка, която си правиш сам. Децата правят снимки сами на себе си, после ги качват във Фейсбук и Туитър.

— Защо?

— Не знам.

Франк попита Уилям:

— Защо ще прави това?

— За да си спомням за нея. За да й пиша.

Франк се натъжи. Преди тридесет и пет години в колежа беше по-просто. Момчетата мечтаеха за секс, но не го получаваха често. Годините в колежа, в които имаше случаен секс с напълно непознати, не изглеждаха чак толкова чудесни. Уилям поклати глава.

— Нейният номер, нейната снимка, моята кръв…

Франк не беше вкусвал алкохол от тринадесет дни. Ръцете му трепереха. Ръцете на сина му също трепереха, но не от липсата на алкохол, а от страх.

— Полицията знае ли за снимката?

— Мисля, че знаят.

Уилям изглеждаше видимо отслабнал. Почти мършав, ако въобще мъж с неговите размери може да се нарече мършав. Тъмни кръгове очертаваха сините му очи.

— Спиш ли?

— Не много.

— А храниш ли се?

— Не редовно.

— Спортуваш ли?

— Защо? Моето време свърши. Гледа ли срещата вчера? Две поредни загуби. Няма „Хейсман“, няма шампионат. Край на кариерата ми. Край на живота ми.

До процеса оставаха четири седмици. Как щеше Уилям да изкара още четири седмици в затвора?

— Дуейн отиде в Лъбък, говорил е със съквартирантката на момичето, казва се Сиси. Тя също е била в бара онази вечер. Тя казва, че ти и Дий Дий сте излезли заедно по някое време. Мисли, че сте били близки.

— Излезли сме?

— И това ли не помниш?

— Не.

Франк отново постави дланта си на стъклото, а синът му закри лицето си с ръце.

— Ще умра в затвора.

 

 

На няколко пресечки от тях, в централното полицейското управление в Остин, Дуейн Джентри седеше до бюрото на детектив Херман Джоунс. Изглеждаше отчаян.

— Трябва да знаеш за Уилям — каза той.

— Какво?

— Той е убил момичето.

— Той казва, че никога не я е срещал.

— Но го е направил. Нейният номер е в телефона му.

— И снимката й.

Херман се усмихна.

— Намери ли я? Казах на окръжния прокурор, че ще я намериш. Но той се мисли за най-умния човек. Обича игричките.

— Но това със снимката е обяснимо. Ето така живеят младежите днес, изпращат си текстови съобщения и сексуални съобщения. Как искам, по дяволите, сега да съм млад.

— Амин, братко.

Двамата мъже се усмихнаха. Както се казва, младостта е за младите.

— Уилям се е прибрал в общежитието преди часа на смъртта. Ето защо ти казах, че трябва да дойдеш да ме видиш — каза Дуейн.

Усмивката на Херман премина в гримаса.

— Момчето лъже.

Херман сложи диск в лаптопа и кликна върху клавиатурата. Обърна екрана така, че Дуейн да го вижда. Пусна видео, на което се виждаше как Уилям Тъкър и Тай Уокър, известен още като Каубоя, влизат през входната врата на общежитието на Джестър.

— Обърни внимание на часовника и датата — каза Херман.

— Един и тридесет и осем часа сутринта. Тринадесети ноември 2011 година — въздъхна Дуейн. — Е, мамка му.

 

 

— Законът казва, че трябва да разкрия оневиняващи доказателства. Той не казва, че аз трябва да разкрия уличаващи доказателства или че трябва да те насочвам към доказателства.

По-късно Дик се срещна с Франк Тъкър.

— Ти трябва сам да свършиш част от работата, Франк.

— А ти толкова много искаш това смъртно наказание, че чак скри снимката на жертвата и телефонния й номер. Ти си задник, Дик.

Дик Доркин сви рамене.

— Аз мога да живея с това. Но ще може ли синът ти да живее със смъртната присъда? Знаеш ли, Франк, повече ми харесваше пиян. Трезвен си много напрегнат.

Дик се ухили. Франк остана сериозен.

— Е — каза Дик, — сега вече знаеш всичко и знаеш, че положението е лошо.

— Ти изиска ли записите от телефонните му разговори оттогава?

— Да.

— Някакви съобщения или разговори от него до нея?

— Не.

— Това какво ти говори?

— Нищо. Тя е умряла през същата нощ. Той не би се обадил на мъртво момиче.

— Това не означава, че той я е убил.

— Означава, че той я е срещнал същата нощ в същия бар. Франк, доказателствата сочат, че те са били заедно в бара, пред който тя умира същата нощ. Според свидетелката Сиси Дюпре те са се целували и са се опипвали. Тя ги е видяла да се отправят към задната част на бара, където има врата, която води към алеята навън, същата алея, където е намерена убитата с негова кръв по тялото й. Свидетелят отново е видял Уилям, но вече без Дий Дий. Всичко това води към заключение за убийство и към смъртна присъда.

— Това са косвени доказателства.

— Повечето доказателства са такива, знаеш. На един въпрос трябва да отговориш, Франк. Как така неговата кръв е попаднала по тялото й? Това ми обясни. Но не можеш. Защото обяснението е само едно: станало е, когато той я е изнасилил и удушил.

— Той дори не е бил там, когато тя е била убита. Според доклада от аутопсията часът на смъртта е между полунощ и два часа сутринта. Той каза, че се е върнал в общежитието преди това.

— Той лъже.

— Откъде знаеш?

— Точно в този момент детектив Херман Джоунс дава на твоя човек запис от охранителните камери в общежитието от онази нощ. Записът показва как синът ти влиза в общежитието в 1 часа и 38 минути сутринта. Той е бил навън, когато тя е била убита. Франк, синът ти е още един Брадли Тод.

Франк Тъкър изглеждаше така, сякаш Дик току-що го беше изритал в топките. Беше забавно да държиш всички аса в тестето. Това рядко се случва при наказателно дело. Обикновено защитата държи коз, понякога и два. Или три. Прокурорите често залагат на неясна карта, на така нареченото „прокурорско нарушение“. Това е, когато, без да искат, губят оневиняващо доказателство или забравят да документират противоречиви свидетелски показания, или ако това е необходимо, за да осъдят някого, просто унищожават документа, който може да предизвика въпроси от страна на съдебното жури по отношение вината на подсъдимия. Много прокурори смятат, че е най-добре да не объркват съдебните заседатели с факти.

Франк все още се въртеше в стола си, така че Дик се обърна към обществения защитник. Били Джийн беше секси жена. Някоя клюка за миналото й щеше да премине през наказателноправната система на окръг Травис по-бързо, отколкото две ченгета през кутия понички.

— Ти ли си стриптийзьорката?

— Бях стриптийзьорка.

Дик изсумтя.

— Един от моите асистенти — помощник окръжен прокурор, се жени и момчетата му организират ергенско парти. Ако искаш, може да заработиш нещо допълнително в брой.

Стриптийзьорката се усмихна и му показа среден пръст.

— Това „не“ ли значи? — Дик се засмя и отново се обърна към Франк. — Ей, ти хвана ли предаването по ESPN по случая? — Той вдигна дистанционното и го насочи към екрана на стената. — Аз го записах от телевизията.

Откъсът започна с мача между Университета на Тексас и „Тексас Тек“ отпреди две години. Дий Дий Дънстън е мажоретка… Уилям Тъкър играе, а Франк Тъкър се препъва в оборудването на страничната линия.

Дик се засмя за сметка на Франк Тъкър:

— Всичко е документирано.

Той включи екрана на пауза и се обърна към Франк.

— И така, известната стратегия на великия Франк Тъкър този път пропадна, нали? Мислех, че ще ме тласнеш към процеса и ще вземеш надмощие. Готов съм за процес, Франк, приемам го, но ти не си готов.

— Аз ще те ударя, преди това да свърши, Дик.

— Ще трябва да си пак на линия — каза Били Джийн.

Дик се ухили.

— Вземи я да пледира, Франк, аз бих се съгласил на такъв живот, пък дори и да не ме пуснат изобщо. Поне синът ти ще остане жив.

— Животът в затвора не е живот.

* * *

— Казват, че всичките ми клиенти биха пледирали за невинни, но всъщност са виновни — каза Били Джийн. — Позовават се на Шестата поправка за юридическа формалност.

Франк и Били Джийн седнаха на една пейка на площада между Съдебната палата и затвора. Всички доказателства сочеха, че Уилям е виновен, но Франк знаеше, че е невинен. Трябваше да го докаже. Тежестта на ситуацията вече не беше да се докаже, че подсъдимият е виновен. Сега трябваше подсъдимият да докаже за себе си, че е невинен. Американската наказателноправна система дълго време се е основавала на убеждението: „По-добре да пуснеш сто виновни на свобода, отколкото да осъдиш един невинен човек“. Но вече не беше така. Сега преобладаваше философията: „По-добре да осъдиш сто невинни, отколкото да позволиш един виновен да излезе на свобода“. Престъпността беше променила Америка и американците. Те се страхуваха от престъпниците и искаха да бъдат в безопасност. Така че те избираха областни адвокати и съдии, които да вкарват престъпниците в затвора и критикуваха съдебните заседатели, които не го правят. Но те не знаеха, че един ден всичко, което може да застане между тях и затворническата килия, е мнението на областния прокурор или на съдия, който поставя правосъдието пред възможността да бъде преизбран. Или обратното. Но хората никога не допускаха, че това може да се случи с тях или с техните синове и дъщери.

— Ами ако съдиите грешат? Ако един от твоите клиенти е невинен? Какво ще стане, ако допуснеш един невинен човек да влезе в затвора? Това ще те преследва винаги — каза Били Джийн.