Марк Хименес
Делото срещу Уилям (54)

Глава 53

В 8 часа 45 минути двамата охранители се върнаха в килията.

— Човече, няма ли да спреш да ревеш?

Охранителят поклати глава и се обърна към колегата си.

— Остават още петнадесет минути. Има време за поничка.

Отново оставиха Уилям Тъкър сам.

 

 

Интерстейт 35 свиваше на изток северно от центъра, така че Били Джийн реши да намали разстоянието. Тя тичаше на югозапад — директно към центъра. Пресече шосето и продължи през блокирания трафик на булевард „Еърпорт“. Мина напряко през паркинга на „Ханкок Център“ и тръгна по улица „Ред Ривър“. Мина направо през голф игрището на „Ханкок Център“ и едва не я удари топка за голф. Играчите се развикаха. Тя им показа среден пръст. Беше 8 часът и 47 минути.

 

 

Беки Тъкър влезе в съдебната зала и седна на задните пейки. Баща й я беше водил в съдебната зала преди, но този път беше различно. Брат й скоро щеше да признае за престъпление, което не беше извършил. Трябваше да е до него. Затова дойде от Остин същата сутрин.

 

 

Едва сега Били Джийн осъзна каква точно беше ролята й в процеса: тя можеше да тича. И тичаше, за да спаси Уилям Тъкър. И Франк Тъкър. Своят клиент и баща му.

 

 

В 8 часа и 50 минути Франк се обади на Били Джийн. Когато вдигна, той я попита къде е.

— Пресичам тридесет и осма.

— По-бързо!

Тя бягаше по-бързо. Мина през кварталите северно от университета, влезе в кампуса на училището по право. Сви през „Сан Хасинто“ и после на юг покрай стадиона, където Уилям Тъкър беше станал звезда.

 

 

Охранителите се върнаха в 8 часа и 55 минути.

— Време е за справедливост, колежанче.

Отключиха веригите и заедно с него излязоха от килията, после продължиха по къс коридор до съдебната зала. Уилям искаше да си избърше очите, но не можеше — беше с белезници. Единият охранител забеляза това.

— Ще ми избършеш ли очите?

Той се изсмя.

— Когато съдията ти осъди задника на смърт, ще трябва да си го избършеш сам.

— На смърт? Но адвокатът ми сключи сделка.

— Не познаваш съдия Рууни.

Охранителят отвори вратата и влязоха в съдебната зала. Светкавиците на фотоапаратите блеснаха. Беше пълно с камери и фотографи. Всичко напомняше спортно събитие, не съдебна зала. Охранителите отведоха Уилям до масата на защитата, където Скоти Рейнс го очакваше.

— Баща ми обаждал ли се е?

Скоти поклати глава.

— Не.

Уилям седна. Почувства се самотен. Изоставен. Сега разбираше как се е чувствал баща му. Когато той самият го беше изоставил.

 

 

Били Джийн избегна идващия трафик, за да прекоси булевард „Мартин Лутър Кинг“. Телефонът й звънна. Тя вдигна.

— Къде си?

— На север от Капитолия.

— Имаш две минути.

 

 

Франк затвори. Обърна се към момчетата.

— Няма да успее навреме. Какво можем да направим, за да спрем процеса?

— Обади се за бомба — каза Чико.

— Бомба? В Съдебната палата?

— Да. Веднъж го направих от килията си. В деня на делото поисках да се обадя на адвоката си. Вместо това се обадих в съда и казах, че има бомба. Евакуираха сградата. Разбира се, това само забави делото с един ден, а съдията ми добави още една година за този номер.

Франк сви рамене.

— Струва си да опитаме.

Той набра съда и изчака да се свърже. Затвори.

— Невероятно.

— Кое?

— Включени са на гласова поща.

— Какво се случва? — попита Чико. — Дори не можеш да се обадиш на някого, за да предупредиш за бомба. Обади се отново и остави съобщение.

 

 

Съдия Харолд Рууни се гордееше с бързината си. Той управляваше съдебната си зала по книга и по часовник. Той влезе в залата точно в 9 часа.

— Всички да станат! — призова приставът.

Харолд се качи до скамейката и седна на стола. Отвори папката с делото, поставена на масата. Щатът Тексас срещу Уилям Тъкър. Въздъхна. Всъщност, той си беше помислил, че момчето е невинно. Но не беше. Беше виновно. Точно както Брадли Тод беше виновен. Видя за пореден път ужасните снимки от местопрестъплението — снимки на младо момиче, чийто живот беше отнет. От Уилям Тъкър. Дий Дий Дънстън заслужаваше справедливост.

— Господин областен прокурор, готов ли сте да водите делото?

Разбира се, Харолд знаеше добре, че областният прокурор и Скоти бяха сключили сделка. Дик Доркин се изправи.

— Ваша чест, щатът и обвиняемият се съгласиха на сделка с прокуратурата, която сега ще представим пред съда.

Той пристъпи към скамейката и подаде документа на Харолд. Той вече познаваше детайлите. Уилям Тъкър щеше да пледира виновен по обвинение за убийство по непредпазливост в замяна на присъда от две до пет години. Щеше да бъде освободен след една година. Нямаше да има обвинение в изнасилване, следователно нямаше да се иска доживотна присъда. Името му нямаше да фигурира в списъка на извършителите на сексуални престъпления в щата. След една година Уилям Тъкър отново щеше да води нормален живот. Но Дий Дий Дънстън никога нямаше да изживее своя. Това не бе справедливо според Харолд Рууни.

— Разбирам, че обвиняемият е решил да промени пледоарията си от невинен на виновен, нали така, господин Рейнс?

— Да, Ваша чест.

— Господин Тъкър, за да приеме съдът твърдението, че сте виновен, трябва да ви задам редица въпроси, за да дам възможност на съдебния състав да изгради независимо мнение за вашата вина. Всички трябва да бъдат уверени, че вие пледирате виновен доброволно, а не по принуда или заради обещания за снизходителност. Разбирате, че може и да сте постигнали споразумение с областния прокурор, но то не задължава съдът да приеме това решение.

* * *

Телефонът на Беки извибрира. Тя го извади от джоба си и провери кой се обажда. Беше баща й. Тя излезе от съдебната зала, за да може да говори.

— Татко?

— В съдебната зала си, нали?

— Да.

— Знаех си, че ще си до брат си.

— Къде си?

— В Омаха.

Обясни й какво се беше случило сутринта. Тя се разплака. Брат й беше невинен. А Били Джийн щеше да донесе доказателството.

— Къде е тя? Съдията вече говори с Уилям.

— Беки, трябва да прекъснеш изслушването. Не допускай Уилям да пледира виновен.

— Но как?

— Създай суматоха в съдебната зала.

— Но, татко, страхувам се…

— Ще се получи страхотна сцена за книгата.

 

 

В 9 часа и 6 минути Били Джийн прекоси Капитолия. Тя мина покрай източната му страна и покрай паметниците от Мемориала на Конфедерацията. Излезе през входа и сви на запад по тротоара на единадесета улица. Само още четири преки. Втурна се по Единадесета улица.

 

 

— … и този съд може да наложи всяка присъда, позволена от закона, включително и смъртна присъда. Съдът не се влияе от споразумения, а само от закона. От справедливостта. Разбирате ли, господин Тъкър?

Уилям кимна.

— Моля, отговорете, господин Тъкър. Съдебният секретар трябва да запише отговора ви.

— Да, сър.

Харолд не можеше да повярва, че синът на Франк Тъкър наистина е убил момичето. Беше сигурен, че трябва да има друго обяснение за факта, че кръвта му е била намерена по момичето. Но засега имаше само едно обяснение — че той е убиецът. Харолд Рууни не можеше да спаси живота на Дий Дий Дънстън, нито този на Уилям Тъкър. Точно както не успя да спаси и собствения си син. Очевидно ролята му на този свят не беше да спасява животи. Ролята му беше да бъде преизбран.

— Господин Тъкър, Върховният съд нарежда да не се приема самопризнание от подсъдим, който пледира невинност. Следователно, трябва да потвърдите под клетва деянията, в които сте обвинен. Уилям Тъкър, заклевате ли се в името на Бога да казвате истината, цялата истина и само истината?

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, съзнавате ли, че пледирайки виновен, се отказвате от правото на процес със съдебни заседатели?

Скоти Рейнс побутна момчето.

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, съзнавате ли, че се отказвате от правото на разпит от страна на обвинението?

Още едно побутване.

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, съзнавате ли, че се отказвате от принципа на забрана на самоуличаването?

Този път нямаше нужда от побутване.

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, пледоарията по нечия принуда ли е?

— Не, сър.

— Уилям Тъкър, доброволно ли пледирате, по своя собствена воля и без чужда намеса?

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, във или около полунощ на 12 ноември 2011 година или в ранните часове на 13 ноември 2011 година вие ли изнасилихте и удушихте Дий Дий Дънстън?

 

 

Били Джийн мина покрай стария съд на „Травис Каунти“ и стигна площада между затвора и юридическия център. Беше 9 часът и 11 минути.

— По дяволите!

Площадът беше пълен с репортери. Журналисти с камери очакваха Уилям Тъкър да се признае за виновен. Протестиращи скандираха „Справедливост за Дий Дий“, „Забранете футбола“ и „Искаме право на аборт“ и се възползваха от възможността да се появят по телевизията. Блокираха пътя на репортерите.

— Мръднете! Махнете се от пътя! — извика Били Джийн.

Те не помръдваха. Не се махнаха от пътя й. Тя се провря се през тях.

 

 

Сълзи се стичаха по лицето на Уилям Тъкър. Той се обърна към адвоката си. Скоти Рейнс му кимна, като че ли се опитваше да измъкне думите от устата му. Областният прокурор кимна. Уорън също кимна. Репортерите, операторите и охранителите — всички кимаха. Всички искаха Уилям Тъкър да признае вина за престъпление, което не беше извършил. Само един човек на света искаше той да каже „не“ — баща му.

— Уилям Тъкър — каза съдията, — ще отговорите ли на въпроса ми? Вие ли изнасилихте и убихте Дий Дий Дънстън?

* * *

Беки Тъкър се беше върнала в съдебната зала. Били Джийн все още не бе пристигнала. Тя нямаше да дойде навреме. Беки пое дълбоко въздух и се изправи. Извика:

— Не! Не е той!

Брат й се обърна към нея. Всички се обърнаха.

— Не го прави, Уилям.

Съдията удари с чукчето по масата.

— Млада госпожице, седнете на мястото си. Това е недопустимо.

Тя погледна съдията. Думите се отнасяха за нея.

— Вие се държите недопустимо.

Това провокира охраната да се намеси. Насочиха се към нея. Тя посочи областния прокурор.

— Той е недопустим.

После посочи и адвоката.

— И той също. Брат ми не е изнасилвал или убивал когото и да е.

Охранителите я сграбчиха. Краката й се отделиха от земята, отведоха я от скамейката към вратата. Тя се хвана за рамката й. Имаше време за последни реплики:

— Уилям, вярвай в себе си. Вярвай в истината. Вярвай в баща ни!

Охранителите я дръпнаха насила и я изведоха навън. Но тя чу думите на брат си.

— Беки, съжалявам.