Марк Хименес
Делото срещу Уилям (53)

Глава 52

Ченгетата бяха дошли в дома на Бо преди Франк, Чико и Чък да се върнат от „Старбъкс“. Франк набра номера на Били Джийн. Тя вдигна. Беше 8 часът и 24 минути.

— В съда ли си?

— Не, все още съм в задръстване.

— Къде?

— Четиресет и шеста улица. Следващият изход е на булевард „Еърпорт“.

— Измъкни се оттам.

— Пресечката също е натоварена. Всеки се опитва да заобиколи катастрофата. Има опашка от десет коли.

— Били Джийн, слез от магистралата!

Били Джийн включи мигач и се премести до един мерцедес-бенц, който искаше да изпревари. Шофьорът вдигна поглед, докато пишеше съобщение, и й показа среден пръст.

— Задник!

— Аз? — попита Франк.

— Не, един шофьор…

Колата пред Били Джийн рязко мина вляво, а задникът от дясната й страна отново пишеше на телефона си, така че тя рязко завъртя волана и мина пред него. Той вдигна поглед и натисна клаксона. Не му оставаше друго, освен да покаже среден пръст. Тя му върна жеста и сви по отбивката от магистралата.

— Франк, слязох от магистралата.

— Трябва да занесеш записа в съда.

— Движението е блокирано във всички посоки. Това са трийсет и пет пресечки на юг и дванадесет на запад по Единадесета улица. Повече от три мили.

— Ще се обадя в съда, а ти се опитай да забавиш изслушването.

— Какво да направя?

— Тичай.

В полицейското управление на Омаха Франк, Чико и Чък откриха Дуейн. Беше с белезници.

— Хей, той е ченге! — каза Чък. — Е, добре де, бивше ченге.

— Кой си ти?

— Бивш треньор.

Полицаят се обърна към Франк.

— А ти?

— Бивш адвокат.

После към Чико.

— Бивш престъпник.

— Някой от вас, момчета, да познава бившата ми съпруга? — Полицаят се изсмя. — Приличате ми на продължение на филма „БСП — Бесни страшни пенсии“.

— Обожавам го — каза Чък. — Можете ли да повярвате, че Мери Луис Паркър^[1] е на четиресет и осем години?

— Ебаваш ли се?

— Не.

— Трябва да го гледам отново.

— Гледай го — каза Чико.

Той пусна видеото на полицая.

— Кучият син! Бо Кантрел.

В 8 часа и 32 минути Франк се обади на съдията. Вдигна секретарят му.

— Уилям е невинен. Имаме записано признание. Убиецът се самоуби.

— Кажете на адвоката му.

— Аз съм му адвокат.

— Скоти Рейнс е неговият адвокат. Обадете му се.

— Какъв е номерът му?

Скоти Рейнс стоеше пред съдебната зала с агента Уорън.

— Представляваш ли много спортисти с проблеми със закона?

— Излишен въпрос.

— Защо?

— Защото, за да представляваш спортисти, значи да представляваш спортисти с проблеми със закона.

Телефонът на Уорън иззвъня. Той прочете съобщението.

— По дяволите, един от клиентите ми — Ернандес, нападателят на „Пейтриътс“, е бил обвинен в убийство в Бостън. Е, ето го и удължаването на договора ми.

— Има нужда от адвокат?

Телефонът на Скоти звънна. Видя номера и поклати глава.

— Франк Тъкър.

Отхвърли обаждането.

Спортният й часовник показваше 8 часа и 38 минути. Били Джийн вдигна полата си и смъкна чорапогащите. За щастие, носеше бельо. Едрият шофьор на камион до нея явно се беше загледал и натисна клаксона, за да й покаже одобрението си.

Тя му показа среден пръст, без да го погледне. Разкопча сака си за фитнес, извади чорапите и обувките за бягане и ги обу. Имаше повече от три мили до съда. Трябваше да бяга със 7.5 мили в час. Беше 8 часът и 43 минути. Разполагаше със седемнадесет минути, за да пробяга повече от три мили. А беше с пола. Прибра телефона в чантата си и я преметна през рамо. Грабна айпада, слезе от колата и затвори вратата. Нямаше смисъл да я заключва, беше кабрио. Погледна на юг и пое дълбоко въздух. Хукна да бяга.