Марк Хименес
Делото срещу Уилям (41)

Глава 40

— Пропускаме нещо — каза Франк.

Той си беше легнал предната нощ, копнеейки за едно питие, и се събуди тази сутрин, жаден за едно питие. Вместо това пи кафе. Много кафе.

— Какво?

— Не знам. Но това е като снимката в телефона, точно там е, под носа ни, пред очите ни. Ние просто не го виждаме.

Били Джийн откара Франк обратно в Рокпорт и остана там. Прекараха деня, обмисляйки стратегията си за процеса.

— Можем да обясним за телефона и за снимката в съдебната зала…

— Ако съдебните заседатели не са старомодни — каза Били Джийн.

— Значи ще разчитаме на най-младите в групата.

— Никога не съм разбирала от съдебни заседатели.

— А аз — да. Гледаш ги в очите. Ако отвърнат на погледа ти, значи си им повлиял, ако погледнат встрани — не.

— Защо?

— Защото те вече са решили. Те мислят, че той е виновен.

— Какво ще кажеш за записите от видеокамерите? Той се е прибрал достатъчно късно, за да може да я е убил.

— Стотици хора са били на Шеста улица онази вечер. Всеки от тях би могъл да види Дий Дий с униформата на мажоретка.

— Но кръвта на никого от тях не е по тялото й.

 

 

— Как, по дяволите, позволи да се случи това, Дуейн?

Дуейн Джентри, бивш първокласен полицай от отдел „Убийства“ в полицейското управление в Хюстън, известен с разпитите на лоши момчета, стоеше в малката дървена барака, която служеше за подслон на охранителите. Боб, собственикът на склада, го засипваше с въпроси.

Двамата гледаха записите от камерата за наблюдение от деня, в който тримата пънкари нахлуха в склада. На екрана на камерата се виждаше как тримата се катерят над оградата, как разбиват с железен лост склад номер 124 и тъпчат раниците си с крадена стока.

— Тези малки копелета не ги досрамя да крадат посред бял ден. Ти си отишъл да обядваш, нали? Те са те следили, видели са те да излизаш и са действали. Не е ли станало така, Дуейн?

— Не, не е станало така. Бях тук цялата сутрин.

Боб посочи към екрана.

— Те са прескочили през оградата в 12:35, влезли са в склада в 12:45 и са избягали обратно през оградата в 13:00 часа. Видеото не лъже, Дуейн.

— Да, така е. Когато те избягаха със стоката, беше точно 12 по обяд. Аз си погледнах часовника.

Боб се намръщи.

— Но камерата показва друго.

— Записът не е верен. Беше един час по-рано.

— Един час по-рано? — Боб изсумтя като дива свиня. — О, мамка му, знам какво е станало. Роби не е върнал часовника на камерата назад, когато смениха времето. Пролетта минаваме един час напред. Малък калпазанин.

Роби беше синът на Боб. Той наистина беше малък калпазанин.

— Добре, влезли са в 11 и 35. Ти все още си бил вътре. Не е твоя вината, Дуейн. Трябва да видя какво мога да направя. Ще пусна ток по оградата, може би двеста и двайсет волта. Нека да се пробват пак малките негодници да влизат да крадат, да ги разтърси малко.

Боб си помисли, че е смешно.

 

 

Чико Дюран се засмя.

— Не те будалкам, човече, тя си направи една снимка под полата и я прати на гаджето си. Той сигурно я е качил в профила си във Фейсбук, сега половината свят е виждал оная й работа.

Кийт, деветнадесетгодишният доставчик, младеж с татуировки и пиърсинг по цялото тяло, сви рамене.

— Аз правя това през цялото време.

— Публикуваш секси снимки на момичета на фейсбук страницата си?

— Получавам секси снимки на момичета.

— Те ти пращат голи снимки?

— Да.

— Кои?

— Всяка една, която познавам.

— Защо?

— Социална мрежа бе, човек. Правиш си селфита и ги споделяш със света.

— Защо?

— А защо не?

Чико поклати глава.

— Когато бях на твоите години, вече правех измами с номерата на кредитни карти. Днешните младежи сте глезени, нямате никакви амбиции. Вие сте сбирщина от самовлюбени малки копелета, които по цял ден си правят снимки, като че на някого му пука за това.

 

 

Чък Милър наду свирката.

— Засада на черните. Пет ярда.

— Тъпанар — изкрещя един родител.

Чък вдигна топката и отмери с крачки пет ярда. Той тъкмо щеше да свири, за да даде отново старт на играта, когато един от играчите каза:

— Той кърви отново.

— Кой?

— Джорджи.

— Мамка му, пак кърви.

— Не трябва да казваш „мамка му“ по време на детските игри. Ние сме малки деца.

— Шибаните ви родители го правят.

— Само татковците.

Чък даде таймаут и изпрати Джорджи на страничната линия. Удари една голяма дълга глътка от спортната си напитка геторейд с водка. Отново същата мисъл, за кръвта — опитваше се пак да я формулира в мозъка си, но все още не можеше да изрази смисъла й в пълно изречение.

 

 

— Харолд постъпи етично с теб, Скоти. Случва се.

— Но не много често.

— Не. Но Харолд винаги е имал чувство за етика.

Дик Доркин остави питието си на масата. Той и Скоти Рейнс пиеха по едно в клуб „Капитол“, дупката, в която се наливаха щатските политикани, съдиите и адвокатите, които финансираха кариерите им.

— И така, момчето ще приеме ли сделката с прокуратурата или не?

— Ще приеме. Франк дойде вчера и го нахъса да се бори с обвиненията, но аз го върнах на земята с моята реч: „Ела при Иисус“. Ще приеме сделката.

— „Ела при Иисус?“

— Ако не приеме сделката, отива при Иисус.

— Все пак не съм сигурен, че няма да се радвам, ако нещата се провалят. Толкова много исках тази смъртна присъда, че чак усещам мириса на изгоряла плът.

— Още едно питие и ще се разтопиш от носталгия, Дик. Кое искаш повече — отмъщение за Франк Тъкър или губернаторския пост?

— По-близко е до ума ти, отколкото си мислиш.

— Господи, Дик, това не е лично. Това е работа.

— За теб, може би. Но не и за мен. Бих искал да гледам Франк Тъкър, докато изпразват спринцовката в ръката на сина му.

 

 

Високото шест фута и пет инча, двеста трийсет и пет паундово тяло на Уилям Тъкър лежеше свито на кълбо на студения бетонен под в килията. Той искаше да умре, да затвори очи и да умре. Сълзите се стичаха от очите му, от носа му течеше сопол. Огромното му тяло се тресеше. Той беше едър, силен и бърз, но никога през живота си не се беше чувствал толкова малък, толкова слаб и толкова бавен. Винаги е знаел накъде го носи животът. Сега се чувстваше изгубен.

— Господи, помогни ми.

— Тук няма никакъв Господ — прошепна гангстерът от съседната килия с мек глас. — Ти си в ада, Уилям Тъкър.

Ако отидеше в съда и загубеше делото, щеше да получи смъртно наказание. Ако се признаеше за виновен, винаги щеше да бъде сочен като убиец.

— Моля те, Господи. Спаси ме.

Гангстерът въздъхна.

— Загазил си го лошо, Уилям. Мислиш, че Господ ще слезе тук да измъкне белия ти задник от затвора, защото си специален, както майка ти ти е казвала от деня, в който си се пръкнал между краката й. Мислиш, че Той ще слезе тук да те спаси. Мамка му, човече. Господ няма време за това.

Уилям зарида още по-силно. Искаше му се съдбата му да не такава. Искаше му се Господ да му беше отредил по-добър живот, да не беше го вкарал в този път още от раждането му.

— И аз казвах същите молитви и исках същото. Винаги съм искал да имам по-добър живот. Някои хора са се родили в рая, а пък ние сме родени в ада.

Уилям изтри сополите от лицето си и каза:

— Аз се отчуждих от баща си.

— Аха, и моят баща е чужд човек за мен. Аз винаги съм се чудил какво щеше да е, ако майка ми и баща ми се бяха оженили, ако бяхме нормално семейство като това от шоуто на Бил Козби^[1]. Чудя се дали щях да съм в тази килия, ако беше се случило това? Може би с татко щяхме да си подаваме топката в задния двор и да си говорим как един ден ще стана мъж, а не престъпник. Можеше да имаме истински дом, да седим на масата и да вечеряме със семейството и никой нямаше да казва „мамка му, това“, „мамка му, онова“. Щяхме да казваме молитва преди ядене вместо „подай шибания сос за пържолата“. Разбираш ли какво имам предвид? Знаеш ли, аз никога не съм правил това през целия си живот — да се храня със семейството, да казваме молитва преди ядене. Моите приятели са бандата. Те са моето семейство. Ако искахме нещо за ядене, отивахме в шибания „Макдоналдс“, поръчвахме двоен „Биг Мак“ с пържени картофки и пиехме бира. Така е, откакто станах на осем. Някога мислил ли си си що за детство ще е това, ако имаш Бил Козби за баща?

— Аз знам какво е.

— Познаваш ли някого, който е живял така?

— Да.

— Кой?

— Аз.

— Кажи как е?

— Такова беше моето детство.

— Чакай малко. Ти ми казваш, че си живял така, като в шоуто на Бил Козби?

— Да.

— Имал си баща у дома? Хранил си се със семейството си? Казвали сте молитва на масата, преди да вечеряте? Подавали сте си топка в задния двор?

— Да.

— Тогава как, по дяволите, си стигнал дотук? — Гангстерът повиши тон, сякаш беше ядосан на Уилям. — Мислех, че си като мен, че животът ти е прецакан. И затова си тук. А ти ми казваш, че си имал всичко това. И майка, и баща, и вечеря на проклетата маса всяка вечер от живота ти. А ти, мамка му, в крайна сметка си тук! Мечтал съм за такъв живот, но всичко, което съм имал, е един прецакан делник, наркотици, оръжия и бандити. Ти си се родил в рая, но сам си се поставил в ада. Какво, мамка му, не ти е наред, момче? Аз не съм избрал да съм тук. Не е моя вината, че съм тук. Не съм убил онова ченге — съдбата ми го направи!

Той вече почти крещеше:

— Ти си най-щастливото копеле, живяло някога! По дяволите, имаш майка и баща! Имаш шибано семейство! Имаш шибана вечеря на масата с истинска храна! Шибан, тъп, бял задник! Надявам се, да умреш, мамка му!

Гласът му идваше на пресекулки, като че ли и той плачеше:

— Не искам да говоря повече с теб, Уилям Тъкър.

Сподавеният плач на двамата млади мъже беше единственият звук, който се чуваше в отделението на осъдените на смърт през онази нощ.