Марк Хименес
Делото срещу Уилям (51)

Глава 50

— Не съм искал да я убивам! Тя просто се строполи на земята. Беше мъртва, по дяволите.

Бо Кантрел изглеждаше напълно объркан. Беше напълно пиян и въоръжен.

— Видя ли Уилям? — попита Франк.

— Видях ги да излизат навън, след това той се върна за бира, но повърна и някои от приятелите му казаха, че ще го заведат вкъщи. Така че отново излязох навън.

— Убил си я, Бо. Трябва да поемеш отговорност.

— Трябва! Но беше шибан инцидент.

— Било е изнасилване. И убийство. Ще отидеш в затвора, Бо.

— Майната ти. — Насочи мрачния си поглед и пистолета към Франк. — Не съм искал да я убивам!

Наистина беше така. Просто нещата излязоха извън контрол. Още вилнееше под влияние на стероидите, дори и след мача. Винаги си инжектираше голяма доза преди игра и все още го правеше, за да бъде лош, наистина лош. Той знаеше какво е да си лош. Беше лош от самото си раждане. Пиеше от извора на злото. Животът в пущинаците на Луизиана беше лош. Беше лошо място, обитавано от лоши хора. Баща му се гордееше, че е най-лошият кучи син в района на Бурегард и беше дяволски прав, поне що се отнасяше до синовете му. Пиеше домашна бира и спукваше от бой Бо и по-малкия му брат, за да ги направи по-силни. Така казваше той. В противен случай нямало да стават за нищо и щели да завършат в щатския затвор, където самият той беше влизал на няколко пъти. Така че, докато не напусна блатото, Бо Кантрел беше станал наистина лош.

Но стероидите му показаха нова и по-вълнуваща страна на това да бъде лош. Бяха го направили един от най-добрите лайнбекърите в страната. Той играеше с ярост. А на игрището беше нужно точно това. Извън игрището Бо често беше имал проблеми със закона. Хората смятат, че да вземаш стероиди е като да натиснеш копче. Изведнъж от лош ставаш добър, но нещата не стоят така. Не беше като при включване и изключване на нещо. Повече приличаше на въртящ се електрически ключ — изискваше се време, за да превключи от едното състояние на другото. Лошото не се беше изключило в онази нощ, когато видя Дий Дий — надменната уличница, която сваляше играчите на Тексаския университет като разгорещена кучка. Лошото взе контрол над ума и тялото му в онзи бар.

Именно злото го накара да удари Дий Дий в лицето. Злото се стовари върху нея. Злото я удуши. Когато Бо видя какво й бе сторило злото, той избяга на две пресечки разстояние и повърна. Върна се в хотела и се изми, ченгетата щяха да се появят на вратата му всеки момент. Но те не дойдоха. Никога. Мина седмица, после месец, после година. Никакви ченгета. Никакъв арест. Никакъв затвор. Казаха, че убийството остава неразкрит случай.

Бо беше свободен, беше в дома си. И искаше да остане свободен. Не можеше да се откаже от всичко сега. Нямаше да се откаже. Къщата, колите, дрогата — със сигурност беше постигнал много. Беше герой в родния Бурегард. Как щеше да се прибере като убиец? Как щеше да погледне съгражданите си и пияния си баща? Разбира се, нямаше да се прибере. Щеше да отиде в затвора. А какво ще стане, ако го осъдят на смърт? Как щеше да остави баща си — пияния кучи син — да стои от другата страна на стъклото, докато пъхат игла в тялото на Бо. Баща му щеше да му се смее, казвайки: „Казах ти, момче, от теб нищо няма да излезе“.

Не можеше да допусне това.

Имаше само един изход.

— Давай — извика Франк. — Хайде, Бо, убий ни. Но няма да бъде инцидент като с Дий Дий. Сега ще си просто убиец. Зъл кучи син. Като баща си.

Лицето на Бо беше зачервено, а пръстът му — на спусъка… Франк очакваше пистолетът да гръмне и гърдите му да бъдат разкъсани от куршум. Ръката на Бо потрепери, като че ли пистолетът бе твърде тежък. Той направи крачка напред към Франк.

— Не съм лош. Не съм като баща си.

Бо Кантрел вдигна пистолета, опря дулото в главата си и натисна спусъка. Строполи се на земята. Те скочиха от дивана.

— Мамка му! — извика Чък. После се засмя. — Не умряхме. — Обърна се към Дуейн. — Скок за поздрав?

— Не мисля.

Дуейн пристъпи до тялото на Бо. Част от главата му я нямаше. Кръв се стичаше по килима. Дуейн ритна оръжието, в случай че мъртвите можеха да стрелят.

— Магнум 357 — каза той. — Прави всичко на каша.

Чико застана над тялото и направи кръст във въздуха.

— За него? — каза Чък.

— Все пак бе божие създание.

— Зло, лудо, насилващо и убиващо божие създание.

— Така е. И затова душата му ще гори във вечния огън на ада.

— Тъпотии. Поне сме живи.

Четиримата застанаха над тялото на Бо Кантрел — още една жертва на трагедията, наречена „живот“.

— Той си призна — каза Дуейн.

— Но не може да свидетелства — каза Франк.

— Ние можем.

— Нашите свидетелски показания няма да спасят Уилям — каза Франк. — Аз съм му баща, а вие — мои приятели.

Чико вдигна телефона на Уилям.

— Това ще го спаси.

— Телефонът му?

— Записах признанието на Бо.

— Можеш да правиш видеозапис с телефон? — попита Франк.

— Човече, стегни се.

Чико пусна записа. Беше документирал всичко. Франк погледна часовника си.

— Седем часа е. Уилям ще пледира в девет. Как да занесем записа в съда?

— „Старбъкс“ — каза Чико.

— Нямаме време за фрапучино.

— В кафенето има безжичен интернет. Мога да пратя записа на електронната поща на Били Джийн. Тя ще го занесе в съда и ще го покаже на съдията. Случаят е решен.

Чък промърмори:

— Заслужава си четири питиета.