Марк Хименес
Делото срещу Уилям (18)

Глава 17

Два вида хора отиват в Рокпорт, Тексас — рибари и неудачници. Франк Тъкър не ловеше риба. Той пиеше. Уиски. Водка. Бира. Общо взето всичко, което съдържаше алкохол. Всеки ден. По цял ден. И цяла нощ. Докато заспеше.

Само тогава намираше покой от миналото.

Франк отвори очи и после извърна поглед от утринното слънце, което грееше през отворения прозорец. Настоящето го зовеше; той все още не беше достатъчно буден и трезвен, за да позволи на миналото да го тормози… на лицето й да го преследва… за да чува молбите й… докато Брадли Тод я е изнасилвал… и писъците й… докато я е пробождал… четиридесет и седем пъти… плача й, докато е умирала… последното й издихание. Не, все още имаше ценно време, в което да не мисли за Сара Барнс. Избърса слюнката от устните си и потрепери от морския бриз. Отново беше спал с дрехите — къси панталони и тениска. Ръсти му беше отмъкнал одеялото. Отново.

Кучето излая.

Главата на Франк пулсираше и кънтеше като прибоя, когато се разбива в дига край морето. Само че на тази уединена ивица пясък, обърната към Мексиканския залив, нямаше дига. Рокпорт беше малко рибарско градче на тексаския бряг, на половината път между Галвестън и Браунсвил, но далеч от Ривър Оукс. Едно дълго падане. Беше започнал да пада и не спря, докато не се приземи на този пясък. По лице. Пиян. Беше припаднал на този плаж преди две години и оттогава не го беше напускал.

И не беше спирал да пие.

Това правиш, когато животът ти се разпада. Когато всичко, за което си работил последните 30 години, изведнъж изчезне. Когато съпругата ти те напуска заради друг мъж — по-богат и по-трезвен. Когато децата ти престанат да вдигат телефона, когато ги търсиш. Когато адвокатската колегия ти отнеме лиценза, защото си се явил пиян на дело в съда. Три пъти. Когато един мъж вложи всичко, което има и всичко, което някога би бил в семейството си, а после това семейство внезапно бъде изтръгнато от живота му като портфейл, сграбчен от крадец на улицата, той се пуска по течението в един суров свят. Той става изгнаник.

И започва да пие.

Местното мото беше „Рокпорт — град на алкохола с проблеми в риболова“.

 

 

Франк вдишваше соления въздух. Бягаше по плажа с Ръсти и все още носеше същите спортни дрехи. Беше бос. Някога беше бягал по пет мили всеки ден — или на бягащата пътека в клуба, или около Ривър Оукс през уикендите, но сега и една миля се оказваше прекалено много за тялото му. Така става, когато си на петдесет и пет и си алкохолик.

Той внезапно спря и повърна.

Изплю остатъците от стомашен сок, после се изправи и се протегна към слънцето. Сутрешната му детоксикация. Пристъпи в тревата, разкопча панталона си и се изпика. Пред Господ и пред всички, само че наоколо нямаше никого. Само няколко чайки станаха свидетели на този неприличен акт, а те нямаше да кажат на никого. Двамата с Ръсти извървяха последните четири мили до скалната стена, която се врязваше в морето, и после още двеста крачки до края й. Вълните се разбиваха в скалите и пръскаха мъжа и кучето. Той се взря в безкрайното море.

Ако това не беше краят на света, то поне не беше далече от него.

 

 

Къде, за бога, беше шампоанът? Франк опипа дъното с крак — скала, дърво, камък, пак скала.

— По дяволите!

Не беше скала. Вдигна крак, докато успее да види стъпалото си в дълбоката до кръста вода. Един рак беше притиснал щипките си към големия му пръст и не го пускаше. Франк го дръпна, за да се освободи и го хвърли във вълните. Заопипва пак с крак, докато намери пластмасовото шише с шампоана, гмурна се под водата и излезе с него. Изстиска от гела в дланта си и го втри в рошавата си коса. Имаше нужда от подстригване. Къпеше се в Мексиканския залив всяка сутрин, защото водата в морето беше по-топла от тази от душа. Бойлерът се беше развалил, а той не можеше да си позволи нов. Разтърка косата си, после сапуниса и тялото си. Беше напълнял. Това причиняваше течната диета на един мъж на средна възраст.

Франк гледаше имението си на плажа, седнал точно до линията на прилива. Заради вятъра откъм морето, дървената постройка се беше наклонила към сушата и изглеждаше така, сякаш ще се срути всеки момент. По-силен порив можеше да я довърши. Бунгалото му беше дадено вместо хонорар при последното му дело. Беше го водил пиян, но все пак го беше спечелил. Клиентът му беше щастлив, но на съдията не му беше забавно. Докладва Франк на щатската адвокатска колегия. Той беше третият съдия, който го направи. И Франк Тъкър беше аут. Разрешителното му да упражнява адвокатската професия беше незабавно отнето, докато не преминеше през програма за лечение и рехабилитация от алкохолната зависимост.

Сега, две години по-късно, това все още не беше станало.

Един ден тук щеше да се появи някой строителен предприемач, щеше да издигне кооперации покрай плажа и градът щеше да обяви бунгалото на Франк за негодно за обитаване, за да направи място за юпитата от Хюстън и бежанците от Матаморос. Но докато дойде този ден, то беше домът на Франк Тъкър. И на Ръсти. Кучето се къпеше само веднъж седмично и затова сега гонеше чайките по плажа, докато Франк беше във водата. Той се гмурна, за да изплакне косата и тялото си. Още един рак тичаше по дъното. Или беше същият? Те всички си приличаха. Франк грабна шампоана и се изправи, избърса водата от очите си и с пръсти среса косата си назад. Излезе от морето и стъпи на пясъка. Една възрастна двойка се беше отклонила в неговата част от плажа с дълъг детектор за метал — още туристи, които търсеха изгубеното испанско съкровище. Пожелавам ви успех! Франк мина покрай тях и те отскочиха, сякаш са видели призрак.

— Добро утро! — каза Франк.

Те стояха безмълвни. Не са от приятелски настроените, предположи той. Сигурно са от Далас. Или беше това, или никога не бяха виждали възрастен мъж гол.

 

 

— Днес е голям ден, приятелю. Трябват ни повече протеини.

Франк напълни купата на Ръсти с високопротеинова храна, после приготви закуска и за себе си. Първо свари кана кафе. После взе блендера. В стъклената кана изсипа един черпак йонообменен, микрофилтриран и хидролизиран суроватъчен протеин с аромат на ванилия… чашка замразени органични боровинки… чашка замразени органични ягоди… голям органичен банан… чашка неподсладено органично бадемово мляко… две чашки органично обезмаслено гръцко кисело мляко… и един шот водка. Закуска за шампиони.

Разбърка сместа в блендера и отпи направо от каната. После отиде до малкия телевизор и го включи. Сигналът беше лош и той нагласи антената. Намери шоуто „Днес“ и седна в любимия си, макар и доста разнебитен стол. „Добро утро, Америка“ по ABC беше прекалено бодряшко за ранна сутрин, а сутрешното шоу на CBS — прекалено скучно и затова той гледаше „Днес“. Харесваше Ал. Поглъщаше смутито на големи глътки, докато гледаше рубрика за Бъз Бисинджър, прочутия автор на „Светлините на стадиона“ и баща на три деца, който беше признал пред списание GQ, че е пристрастен към дрехите с марка „Гучи“ (5000 долара за кожени панталони и 22 000 долара за кожени якета), носенето на дамско бельо, грим и шестинчови токчета. И още, че тайно е бил любител на садомазохизма. По дяволите, можеше да запази това за себе си. Човекът беше написал страхотна книга за футбола в Тексас, която беше превърната в страхотен филм, а после и в страхотен телевизионен сериал, но караше децата си да се чувстват неловко с изявите си в националните медии. Разбира се, това беше причина Франк да се чувства по-добре: той беше изложил сина си, само като се беше появил, олюлявайки се пиян на мача му, предаван по националната телевизия. Остави каната на дъсчения под до стола. Плодовете и протеинът вляха нови сили в тялото му, но водката го накара…

Той заспа на стола.

 

 

Ръсти го събуди с лай. Слънцето грееше през източните прозорци — значи още беше сутрин. Което пък значеше, че или кучето трябваше да отиде по нужда или…

— Посещение ли имаме?

Ръсти изпълняваше и ролята на секретарка. Франк примигна, за да проясни зрението си, и стана от стола. Изплакна една чаша и си наля кафе, после излезе навън. Млад мъж в костюм седеше на един от пластмасовите градински столове на верандата. Той се изправи и подаде ръка. Здрависаха се.

— Франк.

— Как я караш, Тед?

— Не много добре.

— Ела да поговорим в офиса ми.

Тед изрита обувките си, събу чорапите и нави крачолите на панталона. Остана със сакото и вратовръзката. Един адвокат може да си позволи само толкова небрежност. Те слязоха на пясъка и се обърнаха към Галвестън. Ръсти се втурна напред да разчисти плажа от чайките. Първият адвокат се беше появил около шест месеца след като Франк се установи в Рокпорт. Мълвата, че сега великият Франк Тъкър живее там, бързо се беше разнесла по крайбрежието. Той вече не можеше да практикува, но можеше да консултира другите адвокати.

— Прокурорът е задник — каза Тед.

— Това е повторение.

— Кое?

— Каза, че адвокат е задник. Това е същото като да кажеш, че адвокатът е адвокат или че задникът е задник.

— А?

— Няма значение. Какво е направил?

— Прикрива оневиняващи доказателства… мисля.

— Няма да е за пръв път.

Тед беше защитник в производството по наказателни дела в Корпус Кристи^[1] на тридесет мили надолу по крайбрежието. Сега защитаваше седемнадесетгодишен мексиканец, обвинен в заговор за разпространение на наркотици и убийство. Агент под прикритие на Администрацията за борба с наркотиците беше убит при мнима покупка, при която нещата се бяха объркали. На север, отвъд реката, се водеше нарковойна. Този емоционално натоварен случай привличаше вниманието на много хора. Тед беше на тридесет и две и това беше най-голямото дело в току-що започналата му кариера. Работеше сам. Нямаше по-възрастен партньор, с когото да се съветва. Затова идваше при Франк. Често.

— Съдията отхвърля всеки един подаден от мен иск доказателствата да бъдат разкрити.

— Защо?

— Синът му е бил убит преди пет години. Отишъл в Мексико през пролетната ваканция и не се върнал. Мексиканската полиция казва, че се е опитвал да купи наркотици там и хора от картела са го убили.

— И ти мислиш, че заради убийството на сина му съдията е предубеден спрямо мексиканския ти клиент, набеден за член на картел и убиец?

— Така изглежда.

Те мълчаливо вървяха по мокрия пясък, върху който приливът беше изхвърлил мидени черупки, скариди и риби. Ръсти се върна с някаква пръчка. Франк я хвърли настрани и кучето се втурна след нея.

— Клиентът ми няма да получи честен процес, Франк.

— Твоята работа е да се погрижиш да го получи.

— Какво да правя?

— Невинен ли е?

— Да, невинен е.

— Сигурен ли си?

Тед кимна.

— Той е просто едно дете, което е било на грешното място в грешния момент. Всичко, което иска, е да се върне обратно в Мексико.

— Подай иск за отвод на съдията.

Тед погледна Франк, сякаш той го беше посъветвал да плува да Канкун.

— Искаш да помоля федерален съдия да се оттегли от делото? Мамка му, Франк! Той е единственият федерален съдия в Корпус. Може да ми съсипе кариерата.

— Може да изпрати невинно момче в затвора.

Тед спря, вдигна една раковина и я запрати в морето.

— Ти това ли би направил, Франк?

— Да.

— За мексиканец?

— За когото и да било.

— Защо?

— Защото това е, което адвокатите правят. Защитават невинните.

Тед зарови пръсти в пясъка и след малко погледна Франк.

— Франк, не го приемай като проява на неуважение, но защитата на невинни е това, което те доведе до този плаж.

— Не, Тед. Защитата на виновни е това, което ме доведе до този плаж.

Повървяха още малко, после се върнаха до бунгалото. Там на верандата седеше друг мъж с костюм, със събути обувки и чорапи, с навити крачоли на панталона. Тед плати на Франк с петдесетдоларова банкнота. В Хюстън той беше получавал по 1000 долара на час.

— Благодаря, Франк.

Тед тръгна към колата си, но после се обърна.

— Ей, Франк, надявам се синът ти да спечели големия мач в Далас днес. Мразя Оклахома.

 

 

Франк Тъкър беше човек, роден за семейство. Но нямаше семейство. След развода съпругата му се беше омъжила отново — за богаташ. Сега тя беше госпожа Дейл Джойнър — жена на петролния магнат, чиято съпруга беше починала от рак на гърдата. Лиз беше на петдесет, Дейл — на седемдесет. Но той беше и милиардер, което значително омаловажаваше разликата във възрастта.

Дъщеря му се беше прибрала от „Уелсли“ и беше завършила образованието си в държавен колеж. Сега Беки преподаваше английски в едно училище в Хюстън. Никога не беше имала нужда от баща си, но веднъж в месеца шофираше три часа, за да прекара един следобед със своя старец на плажа. Той виждаше разочарованието в очите й.

Не беше виждал сина си от две години.

Не беше говорил с него. Не бяха си разменили писмо, имейл или есемес. Преди договорът му за мобилния телефон да изтече, Франк звънеше на Уилям по няколко пъти на седмица и му оставяше съобщения. Обаждаше се дори за негова сметка от стария стационарен телефон в бунгалото, когато се беше забавил с плащането на таксата. Но синът му никога не му отговори.

Уилям Тъкър не се нуждаеше от баща си.

Кой можеше да го вини? Баща му се беше появил пиян на големия му мач, когато се случи да играе най-лошо. Синът му го беше изхвърлил от живота си. Но Франк Тъкър беше в течение на личния му живот чрез Беки, а за футболната му кариера научаваше от спортните страници на вестниците. Кой баща не би се интересувал? Уилям беше спечелил трофея „Хейсман“ през третата година в колежа и беше почти сигурно, че ще го спечели и тази. Беше извел отбора си до ненадминат рекорд. Оставаха им още четири мача за сезона, но в общи линии играта този следобед срещу Оклахома щеше да определи националния шампион. Франк включи телевизора, запрехвърля каналите, за да намери мача и започна да наглася антената, докато картината стана чиста. Камерата улови как номер 12 излиза на терена и Ръсти излая.

— Да, ето го нашето момче.

Сякаш едва вчера Уилям беше неговото момче. Беше на дванадесет и хвърляше топката в задния двор. Мечтаеше да стане професионален куотърбек. Смяташе, че неговият баща е най-добрият в целия свят. Това е времето, което един баща помни и после съжалява, че не е продължило по-дълго. Защото е свършило. Защото дванадесетгодишното му момче е пораснало и е станало мъж. Няма как вечно да бъде неговото момче.

И то няма вечно да мисли, че той е най-добрият баща на света.

Момчето порасна. Момчето, което те прегръщаше силно, когато се прибираш вкъщи след дело в друг град, което седеше на трибуната до теб и гледаше университетския мач, което искаше да бъде с теб, което се гордееше с теб, което ти се възхищаваше, вече не правеше всичко това. Когато Уилям беше на дванадесет, искаше да стане по-добър от Франк в спорта, когато беше на двадесет и две, разбра, че е по-добър от баща си и че вече няма причина да му се възхищава. Той видя, че баща му не е герой, а обикновено човешко същество. Със свои грешки, слабости, недостатъци и страхове. И синът продължи напред. Далеч от живота на Франк. Той чувстваше, че е останал без син.

Звездата на Уилям беше изгряла високо и толкова бързо, колкото бързо звездата на Франк беше залязла. Той беше на двадесет и две, красив като филмов артист. Притежаваше необикновени атлетически способности. Беше едър, силен и бърз. Беше най-добрият куотърбек в колежанските отбори на страната и щеше да е най-желаното попълнение в Националната футболна лига през април. Скоро щеше да бъде много богат млад мъж.

А Франк скоро щеше да бъде пиян…

Гледаше мача заедно с Ръсти. Тексас срещу Оклахома беше едно от най-големите и оспорвани съперничества в колежанския спорт. „Лонгхорнс“ срещу „Сунърс“. Огненооранжево срещу яркочервено. Всяка една от двете страни на стадион „Котън Боул“ в Далас беше обагрена в съответния цвят, символ на колежа. Деветдесет хиляди фенове на стадиона и милиони пред телевизорите. Всички те гледаха как Уилям Тъкър играе футбол. Перфектно. Изумително. Бяга за два тъчдауна и подаде за други три. Но Оклахома също набираха повечето от играчите си от щата Тексас и те бяха дошли да играят. Затова изходът на мача за Уилям и „Лонгхорнс“ щеше да се реши в последното разиграване. Четвърти даун. Оставаха осем секунди. Губеха с четири точки. Петдесет и четири ярда до крайната зона. Нямаха план за такава ситуация. Камерата улови Уилям по време на разбора — обясняваше тактиката и разпалваше съотборниците си за още едно голямо разиграване.

Сърцето на Франк биеше силно. Не искаше синът му да се провали.

Отборът свърши с разбора и се втурна съм линията на скримиджа^[2]. Уилям застана отзад за формация „шотгън“ и изкрещя сигналите. Един ресийвър мина през формацията. Центърът изстреля топката назад към Уилям. Ресийвърите му се втурнаха към полето на противника, един лайнбекър се появи изневиделица, но халфбекът пресече пътя му… Уилям зави надясно, към страничната линия, зае позиция с крака, вдигна топката, направи крачка напред и я хвърли покрай страничната линия към крайната зона… Към Ди’Куандрик Симънс… тъчдаун. Франк скочи от стола.

— Да!

Протегна ръка надолу към лапата на Ръсти за поздрав и се отпусна обратно на стола. Беше перфектно. Синът му беше прелест на футболното игрище. Онзи пръв колежански треньор, търсещ нови таланти преди осем години — как се казваше? Сам Дженкинс? Все пак той се беше оказал прав. Уилям Тъкър беше роден да играе футбол. Той беше специален. Но треньорът беше сгрешил за едно нещо. Франк беше последвал съветите му за държавно училище, личен треньор и диетолог, куотърбек школа, треньор за скоростните тренировки. И все пак синът му го мразеше.

Феновете се струпаха на игрището и заобиколиха Уилям. Той размахваше ръце във въздуха. Лицето му изразяваше чистата радост от съвършенството. Телевизионен екип бутна камера пред лицето му и една репортерка изкрещя някакъв въпрос, опитвайки се да надвика тълпата. Синът му не си приписа заслуги. Вместо това засвидетелства уважение и отдаде дължимото на треньорите, съотборниците си и на добрия Господ.

Франк беше горд, макар и отдалечен на четиристотин мили разстояние. Синът му се беше превърнал в прекрасен млад мъж. Сдържан. Възпитан. Не беше типичния атлет звезда, а млад човек, който всеки баща би бил горд да нарече свой син. Само че Уилям Тъкър го беше постигнал, без да има нужда от баща.

През целия си живот Франк Тъкър никога не се беше чувствал по-безполезен.

 

 

Франк отново се събуди от лая на Ръсти. Слънцето грееше през западните прозорци и хвърляше дълги сенки.

— Още една среща?

Ръсти пусна топка за голф в скута на Франк.

— О, време е за игра?

 

 

Франк Тъкър сложи топката за голф в началната позиция — беше четиридоларова топка Pro-V-One — изборът на най-добрите професионалисти. Пъхна лявата си ръка в кожена ръкавица за голф Footjoy cabretta, измъкна стика си от малката чанта и махна калъфа от главата. Стикът беше драйвър Titleist D210 с твърда дръжка Diamana Whiteboard 73 и държеше топката долу, когато имаше вятър — беше задължителен за трудното игрище на плажа. Морето беше от дясната му страна и вятърът духаше оттам, затова Франк реши да удря дроу^[3]. Обърна шапката си с козирката назад и намести слънчевите очила, които носеше, окачени на червена връв през врата си. Застана отстрани на топката, сложи стика зад нея, оправи позицията на краката, поклати се веднъж и замахна със стика. Топката излетя в синьото небе в посока към водата, където сякаш увисна за един дълъг, напрегнат момент… докато вятърът не я върна и тя падна на половината разстояние до дупката.

Ръсти излая одобрително и се втурна напред след нея.

Много от първокласните кънтри клубове не позволяват на членовете си да играят боси, нито кучета да им носят стиковете. Но тъй като Франк беше основател на този конкретен клуб, той можеше да играе без обувки и да има за асистент куче. Той взе кутийката с бира и чантата, в която имаше седем стика — беше открил, че предвидените от правилата четиринадесет не са необходими на плажното му игрище, но задължително носеше стик за пясък — и преметна ремъка през рамо. Дори и на петдесет и пет години, той обичаше да изминава разстоянията на голф игрището пеш. Пясъкът беше мокър и хладен под босите му крака. Плажът не беше кънтри клуба на Ривър Оукс, но поне нямаше месечни такси. И Франк можеше просто да повърви.

Премери с крачки 247 ярда. Не му се налагаше да върви много. Ръсти стоеше до топката и пазеше да не би някоя чайка да я помисли за храна. Франк не можеше да си позволи да изгуби още една. Беше му останала само дузина. Последното, което му беше останало от живота му в Ривър Оукс.

— Какво е разстоянието?

Ръсти излая.

— 160?

Франк пусна чантата на земята, взе шепа пясък и го хвърли във въздуха, за да прецени силата на морския бриз.

— Флагчето е от дясната страна. Ще се наложи да преодолея вятъра с кът^[4]. Какво мислиш за айрън^[5] номер 7?

Ръсти излая.

— Айрън номер 6? Сигурен ли си?

Още едно излайване.

— Добре, ти си асистентът.

Франк отпи от бирата, извади шести номер айрън и се подготви за удара. Замахна със стика. Топката устоя на вятъра и полетя към флагчето. Удари се в пясъка и заседна в него.

— Зоната около дупките ни се опъва днес.

Ръсти излая.

— Да, направи добър избор с номер 6.

Асистент, който търсеше признание. Тръгнаха към зоната на дупката. Пясъкът беше мокър и гладък и топката щеше да върви направо. Но трябваше да я прекара и около черупки от миди и мъртви риби. Те не се считаха за „свободни пречки“, а за част от игрището. Местно правило. Ръсти изкопа малка дупка на разстояние 50 фута.

— Мисля, че бях по-близо.

Ръсти държеше на своето.

— Добре, педантичен защитнико на правилата в голфа.

Франк издърпа пътъра^[6] от чантата, прицели се и нанесе плавен удар по топката. Успя да заобиколи една умряла медуза, но топката се отклони вляво точно преди дупката.

Ръсти излая.

— Хей, колко пъти му се е налагало на Никлаус да вкарва топка на „Мастърс“, заобикаляйки медузи?

Отиде до изходната позиция за втората дупка, която беше пак с 3 удара. Опитваше се да играе по девет дупки на ден. Нищо не се знае, имаше и турнир за старша възраст. План „С“. Забавляваше се с такива мисли, докато на деветата дупка не запрати топката към Мексиканския залив — срещу вятъра. Ръсти изтича до вълните и се гмурна да я извади, но без резултат. По дяволите, изгуби още една топка. Pro-V-One. Морето беше странична опасност, така че Франк получи само един наказателен удар. Но ударът с айрън номер 4 изпрати топката в една дюна надясно от дупката. Удар от пясъка. Извади стика за пясък и се подготви. Трябваха му два удара, за да вкара топката. Двойно боги^[7]. Асистентът му знаеше кога да си държи муцуната затворена.

— Да идем до клуба. Време е за напитка.

Слънцето залязваше и превръщаше перестите облаци над хоризонта в жълто-оранжев шедьовър на природата. Залезите винаги даваха на Франк надежда — беше оцелял още един ден. Събраха морски таралежи по плажа и той каза:

— Вече имаме чипове.

 

 

Франк хвърли два морски таралежа на купчината в центъра на масата за карти.

— Уау, тази вечер имаме голям прахосник — каза Дуейн.

Франк имаше само чифт четворки, но беше лесно да блъфираш пред Дуейн.

— Упражнявах малко право днес — каза Франк, — затова ще пием „Джим Бийм“.

Франк нямаше кола, само един велосипед „Шуин“ с големи колелета и кош отпред, а в Тексас не беше противозаконно да караш колело пиян. Той беше отишъл с него до магазина в града и беше купил четири бифтека и бутилка уиски за традиционната игра на карти в събота вечер. Чък беше изпекъл пържолите на скарата. Те играеха карти и пиеха бърбън на задната веранда на бунгалото. Всички бяха с очила — проклятието на средната възраст. Дуейн пушеше пура, Чък — цигара, а Чико — джойнт. Тъй като самият Франк беше пияница, той се опитваше да не го съди, поне докато Чико не стоеше откъм вятъра. Само една шейсетватова крушка се клатушкаше отгоре и осветяваше масата, колкото да различават картите. Песните от албума „Фейзис енд Стейджис“ на Уили Нелсън се носеха през отворения прозорец.

— Харесвах го повече, когато беше млад — каза Чък.

— Той е на осемдесет — отвърна Дуейн, — не си бил роден, когато Уили е бил млад.

Дуейн Джентри беше на петдесет и шест, бивш полицай в отдел „Убийства“ в Хюстън, роден и израснал в Пети район. Беше едър чернокож, трениран в американската армия. След 22 години служба се беше пенсионирал, но всъщност го бяха изритали за явяване на работа в пияно състояние. Франк го познаваше отпреди — беше добро ченге. Хващаше лошите. Вършеше си работата по правилния начин. Но се беше влюбил отчаяно в грешния човек — омъжена бяла жена. Когато стигна дъното, не можа да се изправи. Вместо това започна да пие. Вече си беше алкохолик, когато Франк хвана бутилката, но пък Франк бързо наваксваше. Дуейн попадна в Рокпорт преди година.

— Синът ти… онова беше страхотен пас — подхвърли Дуейн. — Победа над Оклахома в последната секунда. Сигурно чувството е страхотно.

— Човече, ще ми се да имах запис, да анализирам играта — каза Чък.

Чък Милър гледаше записи на мачове, сякаш все още беше треньор. Беше бял, четиридесет и девет годишен, нисък и набит. Беше израснал в Ювалди и после беше спечелил футболна стипендия в Южния методистки университет — във времето преди осемдесетте, когато излезе наяве, че поддръжници (включително губернатора на Тексас) са плащали на играчите и в резултат Националната колежанска атлетическа асоциация наложи „смъртното“ наказание на университета. Чък беше играл като стронг сейфти и беше известен с играта си с глава. Беше получил множество мозъчни сътресения. Беше добър играч, но не толкова, че поддръжници и професионалисти да му плащат. След като беше завършил образованието си с профил „Футбол“, той беше започнал работа като футболен треньор в гимназия в Хюстън. Веднага се беше влюбил лудо в деветнадесетгодишната главна мажоретка от парадния корпус. Майка й беше разбрала за връзката им и беше съобщила на директора. Чък незабавно беше арестуван за „непристойна връзка между преподавател и ученик“. Ставаше въпрос за секс по взаимно съгласие с момиче, което юридически носеше отговорност за действията си. Според закона тя беше възрастен човек и се срещаше с мъже, по-възрастни и от Чък. Но тези факти не бяха определящи за обвинението. Тя беше ученичка, той — преподавател (въпреки твърденията на адвоката му, че футболният треньор не може да се счита за преподавател според нито една от съществуващите дефиниции). Това правеше връзката им углавно престъпление от втора степен според тексаското законодателство. За него, не за нея. Той беше двадесет и три годишен треньор, тъкмо излязъл от колежа и започнал първата си работа. Тя щеше да му бъде и последната. Съдията беше издал условна присъда с изпитателен срок, училищната администрация — предизвестие за прекратяване на договора. Двадесет и шест години по-късно той все още мечтаеше да се върне в играта. Но за един треньор в Тексас е трудно да бъде нает, ако е изгубил сезон, а още по-трудно, ако е имал сексуална връзка с мажоретка. Никога нямаше да се върне в играта. Чък беше пристигнал в Рокпорт пет години преди Франк да падне по лице на плажа.

— Бих дал левия си тестис, за да бъда толкова добър, колкото твоето момче — каза Чък.

— По дяволите, би могъл да дадеш и десния, като се има предвид колко ги използваш — отвърна му Дуейн.

Чък сграбчи топката, която винаги носеше със себе си, сякаш да подаде пас. Носеше я както възрастна жена носи пудел и мислеше, че това го държи в играта.

— Знаеш ли колко богато ще бъде момчето ти след няколко месеца? А като куотърбек на „Каубойс“, човече, няма да може да се отърве от момичета. Чудя се дали отборът още забранява на играчите да излизат с мажоретки? Това правило винаги ми е изглеждало много жестоко.

— Това чудене за мажоретките те докара до този плаж.

— Тя беше парадна мажоретка.

— Била е ученичка.

Чък сви рамене.

— Момичетата са моята слабост.

— Кога за последно си бил с момиче?

— В какъв смисъл?

— В библейския.

— Сексът по телефона брои ли се?

— Онези разговори, за които плащаш?

— Да.

— Не. Истински секс.

— Аха. Е, това наистина ограничава броя на случаите. Да видим… ще е било преди 11 години. Не… 12. Така мисля.

— Не момичетата са твоята слабост, Чък. Илюзиите са твоята слабост.

— Поне илюзиите ми не са омъжени.

— Моята съпруга е омъжена — каза Чико — но не за мен.

Чико Дюран беше на петдесет и две, бивш измамник. Беше започнал криминалната си кариера с кражби от банкомати и бързо беше стигнал до банкови обири. По електронен път. Никога не беше опирал оръжие в главата на банков касиер. С няколко кликвания с мишката той прехвърляше 50 000 долара на Каймановите острови. Беше го направил тринадесет пъти. Чико твърдеше, че просто подкрепя американците от работническата класа. „Правителството заема на големите банки трилиони с нула процента лихва, после те задълженията по кредитните ни карти с 30 процента лихва. И това ако не е обир! Но мен пращат в затвора!“ Бяха го пратили. За пет години. Беше възмутен и до ден-днешен. Беше живял в Рокпорт най-дълго от четиримата.

— Франк — каза Чико, — колко пари изкарваш като адвокат на други адвокати?

— Петдесет долара на сеанс.

— А за месец?

— В добри месеци — петстотин.

— Петстотин? Боже, мога да ти изкарам хиляда и няма да има нужда да се срещаш с адвокати.

Като лекар, който ти казва, че този път нямаш нужда от ректален преглед.

— Освободен от данъци доход, Франк. Всички го правят. Лесни пари от правителството. Трябва да се включиш, преди парите да са свършили.

Чико беше намерил престъпление, което се разкриваше по-трудно от банковите обири — измама в службата за инвалиди. По-конкретно, получаване на пенсия за инвалидност чрез измама. Беше фалшифицирал необходимите документи и осем седмици по-късно беше получил първия си чек. Това се беше случило преди четири години.

— Два месеца. Ще те включа в списъка. Издръжка до живот.

Франк винаги беше отказвал на Чико. Все още таеше надежда, че един ден ще спре с алкохола и ще си върне адвокатския лиценз. Федерално обвинение за измама на службата за инвалиди нямаше да помогне на каузата.

— А най-хубавото е — продължи Чико, — че толкова много хора го правят, че се изгубваш в навалицата. Няма почти никакъв шанс да те хванат.

— Почти.

— Гаранции в този живот няма, Франк.

Бивш полицай, бивш треньор, бивш измамник и бивш адвокат. Всичко бивше в живота. Изгнаници, носени от течението в един жесток свят, който не умееше да прощава. Всеки един от тях беше неудачник със собствени причини за това. Всеки човек има възможност да прецака живота си, някои — повече от другите. Всеки един от тези четиримата се беше възползвал максимално от възможностите си. И всеки един мечтаеше да си върне предишния живот, но пък мечтателите и неудачниците са от една порода.

— Панама — каза Дуейн.

Чък и Чико изпъшкаха. Дуейн винаги търсеше места в чужбина, където да живее и където полицейската му пенсия да е по-рентабилна. И двамата не казаха нищо — знаеха, че не трябва да го окуражават. Но Франк се забавляваше с изчисленията на Дуейн. Понякога той звучеше почти логично.

— Панама? — попита Франк.

— Аха. Използват като валута американския долар, но там той струва повече. Можеш да си живееш като крал. Всичко е евтино. Жилището, храната, уискито, пурите не ти струват нищо. Това е като да се върнеш в петдесетте.

— Искаш да живееш в Панама ли?

— Искам да живея някъде, където мога да си го позволя. По дяволите, дойдох тук, като си мислех, че е по-евтино от Хюстън, но всички от Хюстън вече се местят тук и вдигат цената на уискито.

— Ако търсиш евтино — подхвърли Чък, — защо не отидеш в Камбоджа? Ще ядеш риба и ориз.

— Там няма кабелна телевизия.

Чък изсумтя.

— Няма ESPN. Това разваля сделката.

— Но ако внесеш парите си в банка в Панама — каза Франк, — утре те може вече да не са там. Няма гарантиране на влоговете, а правителствата им са като в Гърция — един ден се събуждаш и правителството решава да прибере по 10% от всяка банкова сметка.

Дуейн поклати глава:

— Ти не си носиш парите там, Франк. Оставяш ги тук. Аз няма да местя парите си, ще преместя себе си.

— Ще преместиш себе си?

— Аха. Виж, богаташите като Ромни стоят тук и изпращат парите си в чужбина. Бедните като нас оставят парите си тук и заминават в чужбина.

Звучеше почти логично. Дуейн хвърли картите си на масата.

— Аз съм разорен.

Изправи се и извади малкото си фенерче, сякаш вадеше пистолет срещу заподозрян. Отвъд светлината от бунгалото се простираше тъмният плаж.

— Ще трябва да изровя още малко чипове.

Тъкмо беше тръгнал към морето, когато иззвъня телефон. Франк и Чък не реагираха, защото и двамата нямаха мобилни. Дуейн и Чико провериха своите.

— Не е моят.

— Нито пък моят.

Последва ново иззвъняване.

— От вътре е — каза Дуейн. — Не знаех, че стационарният ти работи, Франк.

— И аз. Мислех, че са го прекъснали заради неплатени сметки.

И отново иззвъняване. Франк щеше да го остави да звъни, но Дуейн вече беше станал. Той влезе вътре, намери телефона и вдигна.

— Имението на Тъкър.

За момент не каза нищо.

— Затвор? Единственото ти телефонно обаждане?

Той се върна на верандата със странно изражение на лицето.

— Франк, синът ти.