Марк Хименес
Делото срещу Уилям (24)

Глава 23

Имаше време, когато чернокожи полицаи нямаха право да бъдат детективи в отдел „Убийства“ в Юга. Но времената се промениха. И в Хюстън, и в Остин. Хърман Джоунс беше чернокож. Той беше детективът, който отговаряше за случая с убийството на Дий Дий Дънстън и преди две години, и сега. Той отказваше да говори с Дуейн Джентри, докато Дуейн не извади значката си на служител от полицейското управление в Хюстън.

— На служба ли си?

— Пенсионирах се по-рано.

— Проблеми с алкохола?

— Толкова ли е очевидно?

Детектив Джоунс кимна.

— Да, по вида ти. И дъхът ти те издава.

Бяха излезли на алеята отвън.

— И аз ще съм като теб след 10 години — каза детективът. — Част от длъжностната характеристика.

— Амин.

Детектив Хърман Джоунс изглеждаше в средата на четиресетте, вероятно беше бивш военен като Дуейн. Той огледа събеседника си и после въздъхна.

— Ела с мен.

Заведе го в голяма стая, пълна с бюра, където работеха детективите от отдел „Убийства“. Хърман седна на бюрото си, а Дуейн — на стола срещу него. Останалите трима от екипа на защитата го бяха оставили в полицейското управление в центъра на Остин и после бяха отишли на стадиона на Тексаския университет, за да се срещнат с треньора на Уилям. Дуейн се надяваше, че Хърман ще се отнася с него като с колега, брат по оръжие, а не като с противник.

— Дий Дий е била едно от момичетата на купона — каза Хърман. — Но в онази нощ е купонясвала с грешния човек. Лош късмет.

— Прегледахме разследването тази сутрин. Свършили сте добра работа.

— Благодаря.

— Името на Уилям Тъкър излезе ли някъде, докато провеждахте разследването тогава?

— Не. И все още не мога да повярвам. Но аз работих и по случая на Брадли Тод, а и за него ми беше трудно да повярвам.

— Баща му също не можеше да повярва.

— Чух, че е ходил в затвора да види момчето си. Беше страхотен адвокат. Бях в залата по време на делото на Тод. За първото момиче. Направи окръжния прокурор да изглежда като глупак.

— Окръжният прокурор не го е забравил.

— Не е. Той мрази бащата на Уилям. Чух, че Франк Тъкър е започнал да пие, след като Брадли е убил второто момиче.

— Аха.

— Трудно се живее с това. Дори и да си адвокат. Но, по дяволите, приятелката на Брадли ме убеди, че адвокатът не бива да обвинява себе си.

— Добрите хора го правят.

— Предполагам, е така. Какво искаш да знаеш?

— От документите по случая си личи, че си професионалист, Хърман. Защо не взехте телефона и лаптопа на Уилям, когато изпълнявахте заповедта за обиск на стаята му?

— Без коментар.

— Хайде, човече, не ми казвай това. Аз никога не бих оставил телефона и лаптопа на основния заподозрян.

Детектив Хърман Джоунс въздъхна.

— Съжалявам, Дуейн. Забранено ми е да го обсъждам.

— От съдията ли?

— От окръжния прокурор. Както казах, не са първи приятели с бащата на момчето. Ще повдигне ли обвинение срещу него?

— Да.

— Ще бъде следващият О Джей.

— Не можеш ли да ми помогнеш, Хърман?

Хърман се вгледа в Дуейн, очевидно чудейки се дали не вижда собственото си бъдеще.

— Кажи на бащата, че окръжният прокурор играе за победа. И че има характера на питбул.

 

 

— Кучета не се допускат в съблекалнята — каза треньор Брус.

Имаше предвид Ръсти.

— Той е обучено полицейско куче — отвърна Франк.

— Да беше обучено къде да ходи по нужда. Изходи се на килима. Аз съм в купчина лайна, така да се каже.

Франк отклони вниманието му от Ръсти:

— Уилям каза, че сте най-добрият му приятел.

Треньор Брус кимна:

— Така е при куотърбека и треньора му. Прекарваме много време заедно, особено по време на сезона. Той е отдаден на футбола, господин Тъкър. Никога не спира да тренира, винаги работи, за да стане по-добър. Затова е и най-добрият сега. Най-добрият, който някога е имало. Щеше да спечели „Хейсман“ през втората година в колежа, ако не беше онзи мач… а сега и това — придаде си важен вид. — Имали сме играчи с проблеми със закона, всички големи футболни училища ги имат, но смъртно наказание… По дяволите, това няма да е добре за програмата.

— Нито за него.

Треньор Брус Палмър изглеждаше на четиридесет. Беше жилав и във форма, сякаш някога беше играл и все още можеше. Носеше яркооранжев спортен екип на „Лонгхорнс“, маратонки и шапка на Тексаския университет.

— Какво е мнението ви за сина ми?

— Той е страхотен куотърбек.

— А като човек?

— Той е звезда.

— Това какво означава?

— Означава, че при него е различно. При всяка звезда е различно.

— В какъв смисъл?

— Във всяко едно отношение. Звездите нямат типичния колежански живот. Още от първия ден, в който дойдат в колежа, те вече са знаменитости. Другите студенти гледат на тях като на богове. А ако се окажеш най-добрият футболист в колежите в цяла Америка, както Уилям, животът ти се превръща в лудост. Трудно му беше да има близки приятели, не знаеше дали те са чистосърдечни. Като например дали едно момиче харесва него или вниманието, което получава. А Уилям получаваше много внимание. Повярвайте ми, знам със сигурност. Ние живеехме в неговия свят през последните четири години.

— Значи едно момиче би се срещало с него, за да извлече облаги?

Той вдигна рамене:

— Случва се. Помня, че миналата година на мач от сериите за купата по националната телевизия показаха на трибуните приятелката на куотърбека на Алабама. Хубаво момиче. И се оказа, че после влязла в светлината на прожекторите по време на репортаж от Суперкупата. Такива неща се случват с приятелката на една звезда. Все едно да спечелиш „Американ Айдъл“, без да ти се налага да пееш.

Треньор Брус развеждаше Франк и приятелите му, за да им покаже съоръженията на стадиона — 100 000 места на трибуните, 6000 квадратни метра зала за вдигане на тежести и пищната съблекалня, в която имаше дори устройства за компютърни игри.

— Нямаше такива неща, когато аз играех — подхвърли Чък.

— Нямаше и когато аз играех — отговори треньор Брус. — Но ние изкарваме повече пари, от която и да е футболна програма в Америка, и харчим повече. Най-доброто от най-доброто. Спечелването на националното първенство през 2005 година промени всичко. Парите просто потекоха. 150 милиона спечелихме миналата година от приходи от телевизиите, от реклама и търговия, продажба на билети, луксозни VIP ложи, премиум седалки… Имаме дори собствен кабелен телевизионен канал „Лонгхорнс Нетуърк“. И не се налага да плащаме данъци.

— Това не се ли счита за приходи от стопанска дейност, която не е свързана с образованието? — попита Франк.

— Не.

— Как така?

— Политика. Всеки щат си има свой Тексаски университет — голям държавен университет, който иска да бъде номер едно във футбола. За това трябват пари. Много пари. Ако трябваше да плащаме данък върху стопанските приходи, както всички останали, нямаше да можем да предложим всичко това на най-добрите си играчи и на новите попълнения. Затова Конгресът освободи от данъци приходите от спортни състезания.

— Аз сам се освободих — подхвърли Чико. — Не съм плащал и 10 цента данък от години.

Изражението на треньор Брус показваше, че не е сигурен дали Чико се шегува. А той не се шегуваше. Чико не декларираше официално никакви приходи.

— Това беше шкафчето на Уилям — каза треньорът.

Тъй като Дуейн не беше там, Чико, който имаше най-голям опит със съдебната система, влезе в ролята на ченгето и претърси шкафчето. Не намери нищо. То беше пълно с футболни бутонки, екипи, протеин на прах, протеинови блокчета и напитки, витамини и хранителни добавки. Треньор Брус вдигна една топка и я стисна, сякаш готов да подаде пас. Емоциите му надделяха.

— Той беше най-добрият, когото някога съм тренирал.

— Уилям не е умрял — каза Франк. — Арестуван е за престъпление, което не е извършил. Той отново ще играе.

Треньор Брус се оживи.

— Този сезон ли?

— Вероятно не.

Лицето му пак помръкна.

— По дяволите, нямаме и най-малък шанс за успех без Уилям.

Продължиха нататък, но треньорът бързо се обърна.

— Остави топката обратно.

Чък беше взел една от футболните топки от шкафчето на Уилям.

— По дяволите.

Чък върна топката. Треньор Брус погледна Франк, а той вдигна рамене.

— Ние нямаме връзка.

— Може ли да го помолиш да спре?

Сега треньорът махна към Чико, който пък играеше на една от компютърните игри. Франк се чувстваше така, сякаш беше на разходка с деца. За щастие, обиколката в помещенията свърши и те се върнаха навън при трибуните. Стадионът беше паметник на футбола. Ръсти изхвърча от седалките и скочи на тревата. И се изходи.

— Страхотно — каза треньор Брус.

— Тор — отвърна Франк.

Треньорът отмести поглед от кучето и огледа стадиона.

— Какви неща можеше да направи Уилям на това игрище… невероятни.

— Били сте с него тук през всичките четири години, нали?

Треньорът кимна.

— Значи сте били и на онзи мач преди две години?

Той отново кимна.

— Видях ви на страничната линия. Имахте лош ден. Както и Уилям. Наистина го разстроихте, отклонихте го от играта.

— Знам — въздъхна Франк. — Значи след мача го заведохте в болницата?

— Докторите му направиха изследване с магнитен резонанс.

— И установиха мозъчно сътресение?

— Аха.

— Той спомняше ли си нещо от играта?

— Нищо. Мислеше, че е Трой Айкман.

— Роджър Стаубах е любимият ми куотърбек на „Каубойс“ — подхвърли Чък.

— Ти сериозно ли? — отвърна Чико. — Дон Мередит беше човекът.

— Е, той беше най-добрият във „Футбол в понеделник вечер“, разбира се, но Стаубах спечели два пъти Суперкупата.

— Вярно, но…

Треньор Брус отмести поглед от тях към Франк с объркано изражение. Франк само вдигна рамене.

— И после сте го завели обратно в спалнята му?

Треньорът кимна.

— Занесох му вечеря и му казах да стои там и да се наспи. Не знаех, че не го е направил до събота вечерта, когато го арестуваха. За мен беше шок.

— Той каза, че приятелите му са отишли и са го извели. Каубоя и Ред. Ред завърши колежа миналата година.

— А къде можем да открием Каубоя?

Треньорът погледна часовника си.

— В трапезарията.

 

 

Тай Уолкър, известен още като Каубоя, беше каубой от Амарило. Едро момче. Носеше тениска, дънки Wrangler и каубойски ботуши. Изглеждаше така, сякаш току-що беше яздил в ранчото. Беше красив по някакъв първичен начин. Ядеше пържола в трапезарията на спортистите. Седеше сам на една кръгла маса, а пред него имаше местен вестник със снимки на Уилям Тъкър и Дий Дий Дънстън. Четиримата седнаха, без да чакат покана.

— Какъв сос са сложили на тази пържола? — попита Чък.

Каубоя вдигна очи от вестника и го погледна.

— Сос за пържоли.

— Аха.

— Кои, по дяволите, сте вие, момчета — попита Каубоя. — Не изглеждате като ченгета или репортери.

— Аз бях ченге — каза Дуейн.

Бяха го взели със себе си след обиколката на стадиона.

— Аз съм Франк Тъкър, бащата на Уилям. Тези са мои приятели.

— Той ли го е направил?

— Трябва ли да питаш?

— В наши дни никога не знаеш.

— Не изглеждаш изненадан, че е бил арестуван.

Каубоя сви рамене:

— Това е част от играта. Играчите биват наранявани, арестувани… Каквото и да е, просто се обличаш за следващия мач и играеш. Такава е ситуацията и сега. Проблемът е, че резервният куотърбек не става.

— Вие с Уилям близки приятели ли сте?

Каубоя отряза едно парче от пържолата и го набучи на вилицата. Натъпка го в устата си и чак тогава отговори:

— Близки? Пиехме и преследвахме момичета заедно. Е, аз ги преследвах. На него не му се налагаше. Но не знам да има близки приятели.

— Защо не?

— Защото ние сме просто играчи, а той е звезда. Както когато Гарт все още пееше — имаше Гарт и имаше всички останали. — Той нападна пържолата с назъбения нож.

— И как би определил отношенията си с Уилям?

— Аз съм само част от антуража му.

— Има ли някой от отбора, с когото той е бил по-близък?

— Не.

Каубоя махна с вилицата към трапезарията. И на другите маси имаше едри момчета, но сякаш бяха разделени по расов признак. На една маса имаше само бели или само чернокожи.

— Сега повечето от играчите са чернокожи. Ние не общуваме много с тях.

— Расизъм? — попита Дуейн.

— Музика. Ние не обичаме рап, те не харесват кънтри.

— Ами латино музика? — попита Чико.

— Мексиканците не играят нашия футбол.

— Затова ли се храниш сам?

— Това беше нашата маса — на мен и Уилям. Пазехме другите два стола за момичета.

— Двамата с Уилям преследвахте ли момичета след онзи мач?

— Правим го след всеки мач.

— В „Дизи Рустър“ ли?

— Това е добро място за момичета.

— Заведохте ли Уилям там в онази нощ?

— Може и така да е било. Имало е прекалено много мачове и прекалено много барове, за да си спомня.

— А помниш ли как го върнахте в общежитието?

Каубоя поклати глава.

— Имало е прекалено много подобни нощи. Той не помни ли?

— Той получи мозъчно сътресение в онзи мач.

— Ооо, да. Здраво го удариха тогава. — Той сви рамене. — Случва се. Футболът е рисков спорт.

Франк посочи снимката на Дий Дий Дънстън във вестника.

— Виждал ли си някога Уилям с това момиче?

Каубоя се вгледа в снимката и пак вдигна рамене.

— Мамка му, не знам. Лицата на всички се сливат след известно време. А това беше прекалено отдавна.

— Само две години.

— Това е цял живот, щом става въпрос за момичета.