Марк Хименес
Делото срещу Уилям (36)

Глава 35

— Всички да станат!

Съдия Харолд Рууни влезе в залата, седна на съдийската скамейка и си сложи очилата за четене. Първият запис от списъка със съдебни дела за този ден гласеше: щатът Тексас срещу Уилям Тъкър, предложение за преразглеждане и намаляване размера на парична гаранция. Той погледна първо към областния прокурор, заел мястото на прокурора, и след това към обвиняемия на подсъдимата скамейка. До него беше неговият защитник Скоти Рейнс.

— Виждам ново лице, господин Рейнс.

Скоти се изправи.

— Ваша чест, явявам се по молба на Уилям Тъкър да го представлявам в този случай.

— Разбирам. А какво ще кажете за предишните му защитници — госпожа Кембъл и господин Тъкър?

— Той вече не се нуждае от техните услуги.

Харолд се обърна към подсъдимия.

— Вярно ли е, господин Тъкър? Вече не се нуждаете от госпожа Крауфорд? Или от баща си?

Момчето се усмихна.

— Не, сър. Нямам нужда от тях.

Харолд изсумтя. Момчето не се нуждаеше от баща си.

— Окей, господин Рейнс, вие сте официалният защитник за протокола. Надявам се, че сте наясно, че става въпрос за случай със смъртна присъда.

— Да, Ваша чест.

— Подали сте иск за преразглеждане и намаляване размера на паричната гаранция на десет хиляди долара.

— Точно така, Ваша чест.

— Вашето становище, г-н Доркин.

— Без възражения, Ваша чест.

Харолд въздъхна и прелисти документа пред себе си. В предложението се цитираха всички клаузи и бяха дадени всички аргументи за освобождаване на подсъдимия — това беше обичаен случай. Харолд беше разглеждал подобни случаи хиляди пъти. Но най-убедителният аргумент в полза на ответника не беше написан в иска: адвокатската кантора на Скоти Рейнс беше дала стотици хиляди долари в подкрепа на политическата кампания на окръжния прокурор. И в подкрепа на Харолд. Тези неща нямаше как да се напишат. Сега Скоти очакваше той да му върне жеста. Услуга за услуга. Дик Доркин му беше длъжник и щеше да се реваншира. Той щеше да изплати дълга си. Добре. Харолд също беше длъжник и сега Скоти очакваше отплата в пълен размер.

Адвокатската кантора на Скоти Рейнс беше купила областния прокурор, точно така, както беше купила и съдията Харолд Рууни. В Тексас прокурорите и съдиите бяха политици, назначавани чрез партийни избори. Демократ или републиканец. Консерватор или либерал. Не ставаше въпрос за справедливост или несправедливост, важното беше да бъдеш преизбран. Демокрацията и справедливостта бяха само далечни роднини, защото изборите струваха пари. Но не гражданите допринасяха за успеха на съдийските кампании, защото 99.9 на сто от хората никога не бяха виждали съдебната зала отвътре. Това правеха адвокатите. Съдебните зали бяха тяхното игрище, а съдиите бяха реферите. Добре беше да имаш закона и фактите на своя страна, но още по-добре беше да имаш и съдията. Адвокатите бяха пряко заинтересовани от това пред кои съдии ще се изправят всеки ден. Те искаха съдиите да са им задължени.

Преди няколко години Върховният съд на Тексас предложи да се въведе следното юридическо правило: всяка от страните да може да отстрани даден съдия, ако се докаже, че другата страна или адвокатът на другата страна е финансирал с 5 хиляди долара или с повече последната му предизборна кампания. Адвокатите в Тексас гласуваха против това предложение с голямо мнозинство. В това се криеше истината. Скоти Рейнс често казваше уж на шега: „Тексас има най-добрите съдии, които могат да се купят с пари“.

И ето — Скоти стоеше със самодоволно изражение, знаейки, че е купил този съдия и че този съдия щеше му даде това, което иска — свобода за клиента му.

А дали щеше да стане така?

Харолд Рууни беше съдия в окръг Травис вече шестнайсет години. Той беше спечелил на четири поредни избори. Беше събрал стотици хиляди долари с помощта на подкрепилите го адвокати. Беше им се издължил напълно. Но той никога не беше спасявал човешки живот. Типичните обвиняеми, които бяха заставали пред него — гангстери, наркодилъри, изнасилвачи, насилници на деца — не заслужаваха животът им да бъде спасен. Той можеше да спаси единствено живота на бъдещите им жертви. Те не бяха представлявани от такива като Скоти Рейнс в съда. Тях ги представляваха служебни защитници, които не биха могли да си позволят някаква подкрепа за предизборните му кампании.

Така че той оставяше в затвора техните клиенти толкова дълго, колкото законът разрешаваше.

Той беше съдия, но не можеше да спаси живота им. По същия начин не можа да спаси и живота на собствения си син. Навремето и той беше ползвал същите услуги, когато практикуваше в голяма адвокатска кантора, защото правеше щедри дарения в подкрепа на кампаниите на съдиите. Така успя да пусне под гаранция собствения си син, обвинен за употреба на наркотици. Синът му скоро след това взе свръхдоза хероин и почина. Беше двадесетгодишен. Ако го беше оставил в затвора, ако беше повече любящ, но строг баща, вместо стриктен адвокат, синът му може би щеше да е жив днес. Харолд никога не можа да си прости това. Един баща не може да си прости такава грешка.

Сега той видя как същата грешка се повтаря отново. Животът на Уилям Тъкър можеше да бъде спасен. Той можеше да го спаси, ако момчето беше невинно, а Харолд дълбоко в себе си беше убеден, че е така. Той обаче мислеше същото и за Брадли Тод. Но се оказа, че това е било погрешно. Абсолютно погрешно.

Ако Уилям наистина беше невинен, той щеше да излезе от този процес променен. Всичко това би го научило да цени стойността на живота — своя живот и живота на другите хора. Би трябвало да разбере, че не е бил специален, а просто е имал късмет, че се е родил в Америка, където професионалните спортисти печелят по 20 милиона долара годишно. Имал е късмет, че е бил надарен физически — сила и бързина, и забележителни атлетични способности. Имал е шанс да успее като спортист.

Беше роден с късмета да има Франк Тъкър за свой баща. Но за пет седмици зад решетките Уилям Тъкър не беше научил нищо.

Така че съдия Харолд Рууни щеше да се опита отново да спаси живота на момчето.

— Искът се отхвърля.