Марк Хименес
Делото срещу Уилям (37)

Глава 36

Франк се събуди с ужасен махмурлук. Той беше пил уиски до припадък предната вечер. Много уиски. Беше толкова лесно да се върне към пиенето. Само един шот и топлината на уискито вътре в тялото му улесни падението.

Тази сутрин Франк не отиде да тича. Не тренира. Не се изкъпа в залива. Мина направо към протеиновия шейк, придружен с два шота водка. Върна се към стария си начин на живот. Отново посегна към твърдия алкохол. Щеше отново да стане безполезен, скитащ се по плажа адвокат.

Синът му вече не се нуждаеше от него.

Беки излезе на задната веранда на бунгалото.

— Някой да иска кафе? — попита тя.

— Кафе? — каза Чък, все едно че тя беше предложила отрова. — Кофеинът е вреден за здравето.

— А уискито и цигарите не са?

— Трябва да правиш избори в живота, Беки.

Тя беше карала от Хюстън, за да прекара Деня на благодарността с баща си на брега. И заедно с приятелите му Дуейн, Чико и Чък. Тя ги харесваше. Те бяха герои в нейната книга с толкова много персонажи, предимно трагични, подобно на баща й. Но тя не искаше Франк Тъкър да е трагичен герой. Искаше той да е нейният герой.

— Еквадор — каза Дуейн.

Другите изсумтяха.

— Еквадор? — запита Беки.

— Всичко там е евтино и има прекрасни плажове.

— И момичета ли? — заинтересува се Чък.

— О, да.

— Аз съм „за“.

Беки седна с чаша кафе, отвори лаптопа си, намери ръкописа и бързо написа още нещо. Книгата й отиваше към края си. Но как щеше да свърши?

Били Джийн пристигна по обяд със своя червен мустанг с цвят на захаросана ябълка. Беше свалила гюрука и слънцето напичаше купето. Тя слезе и огледа плажа. Забеляза Беки и Франк, които се разхождаха по пясъка в далечината и хвърляха пръчки на Ръсти. На около петдесет фута от къщата беше поставен дълбок фритюрник, отдалечен така, че да не застрашава бунгалото или неговите обитатели.

Чък беше намислил нещо различно за вечерята по случай Деня на благодарността. От фритюрника до бунгалото беше опънат дълъг оранжев кабел.

Били Джийн беше абсолютно сигурна, че това не отговаря на никакви правила за безопасност. Точно колкото беше сигурна, че ще намери Дуейн и Чико, седнали на задната веранда да пушат съответно тютюн и марихуана.

Били Джийн Кембъл беше на четиресет години. Сега се беше озовала на място, на което не беше предполагала, че може да бъде. Всъщност, беше се озовала на две места едновременно: в Рокпорт, Тексас, и в любовта.

Тя беше влюбена в по-възрастен мъж, пропаднал адвокат. Животът й и преди я беше подлагал на изпитания.

Тя беше разголвала тялото си, за да оцелее. Успя да оцелее. Успя да се издигне от дъното, където я беше изритал животът, а след това тя изрита живота право в топките. Ето такова момиче беше тя. Не беше от онзи вид момичета, които повечето мъже биха намерили за привлекателни. Но Франк я намираше за такава. За него беше привлекателна. И тя мислеше, че така. Надяваше се да е така.

Но ако синът му отидеше в затвора, Франк щеше да посвети времето си на него. Той никога нямаше да се освободи от чувството за вина. Никога нямаше да се почувства свободен да обича и да живее. Тя искаше да му помогне, на него и на сина му. Защото беше назначена от съда за служебен адвокат на сина. И защото беше влюбена в бащата.

— Не я ли изпържи вече тази пуйка? — попита Дуейн. — Гладен съм.

Те всички се бяха изтегнали на задната веранда. Чък погледна часовника си.

— Трябва да е готова.

Чък стана, слезе на пясъка и се отправи към фритюрника. Той увери Франк, че знае какво прави. Беше виждал да пържат пуйка по този начин. Франк имаше съмнения, но реши, че Чък няма да направи беля.

Бууум!

Силата на експлозията изхвърли Чък назад и го повали на пясъка.

— По дяволите! — извика Дуейн.

Франк скочи от верандата достатъчно навреме, за да види как пържената пуйка излита във въздуха и каца в прибоя.

— А казват, че пуйките не можели да летят — каза Чико.

— Добре ли си, Чък? — попита Франк.

Чък изтри пясъка от лицето си.

— Да. Може би фъстъченото масло беше твърде горещо. Не трябваше да ползвам марка „Криско“.

Беки гръмко се изсмя. После започна бързо да пише.

— Как можахте да го направите? — възкликна тя.

Франк само поклати глава.

— Вече си в книгата, Чък.

* * *

Компанията имаше общо 325 долара, така че решиха да празнуват Деня на благодарността с пържени скариди и студена бира в града. Били Джийн се съгласи доброволно тя да е шофьорът. Дуейн, който беше най-едрият от групата, седна на седалката отпред. Другите четирима се натъпкаха на задната седалка. Беки беше почти в скута на Франк, сякаш все още беше малкото му момиченце.

— Мама и Дейл са в Румъния в момента — каза тя.

— Чико, духай дима от цигарата на другата страна! — помоли Дуейн.

— Започвам да се чувствам млад.

— Ето защо го наричат лечебен, приятелю. И е по-евтино, отколкото да ти предпишат антидепресант.

— Ти, депресиран? — попита Чък.

— По дяволите, да, депресиран съм. Защото прекарвам Деня на благодарността с вас, момчета, вместо с моите момичета, защото жена ми се омъжи за друг…

Жена му го беше напуснала заради друг, докато беше задържан, но той все още я обичаше. Чико силно си опъна от джойнта.

Нощта настъпваше, те играеха покер на задната веранда. Беки беше тръгнала за Хюстън, а Били Джийн — за Остин. Франк не проявяваше голям интерес към играта. В последно време неговият интерес беше насочен повече към бутилката, а чувствата му бяха потънали на дъното на Мексиканския залив. Той бутна морските таралежи към купчината и хвърли картите си на масата.

— Да не се опитваш да блъфираш? — попита Дуейн.

Франк стана и тръгна през пясъка към прибоя. Загледа се в морето. Беше излязъл от дупката, в която беше затънал, за да спаси сина си. Беше се отказал от пиенето. Той имаше цел в живота. Почувства се отново необходим. Един мъж имаше нужда да бъде необходим. Поне за семейство си.

Но синът му нямаше нужда от него.

Той седна на брега на морето, където вълните от прилива се разливаха върху сухия пясък. И заплака. Плачеше за себе си и за сина си.

— Човече, тази пуйка е добра. Харесва ми черното месо. — Гангстерът от съседната килия се разсмя.

Но не и Уилям. Той нито се смя, нито яде. Искът за освобождаване беше отхвърлен.

— Май каза, че ме напускаш, Уилям Тъкър?

— Адвокатът ми каза, че може да ме измъкне оттук. Но не го направи.

— Те лъжат. Вземат ти парите и нищо не правят. А нас ни наричат престъпници.