Марк Хименес
Делото срещу Уилям (32)

Глава 31

Дуейн дръпна от пурата си, Чък — от цигарата, а Чико — от джойнта. Те издишаха едновременно. Димът се смеси и се получи един странен мъжествено сладък токсичен аромат. За щастие, морският бриз го отвя. Два дни по-късно, беше неделя, те се бяха събрали на задната веранда на Франк, тъй като нямаха нищо по-интересно за правене. Нямаха вид на хора, които се занимават с йога. Знаеха, че Франк има скрит алкохол, нищо че не пиеше в момента. Чико изпи една бира, Дуейн — един „Джим Бийм“ с кола, а Чък — любимата си спортна напитка геторейд с водка.

Франк тичаше на плажа с кучето.

— Аз си мисля да изпържа една пуйка за Деня на благодарността — каза Чък.

Дуейн се намръщи:

— Пържена пуйка?

— Да, бях чел за това. Пускаш цялата птица в съд с фъстъчено масло и пържиш.

— Защо я искаш така?

— Не мога да я опека, няма да се събере във фурната.

Дуейн изсумтя.

— Всъщност, аз харесвам всичко пържено, стига да върви с бирата.

— Е, разбира се, бирата върви с пържена пуйка. Бирата върви с всякаква храна.

Чико опъна от джойнта, задържа колкото да преброи до пет, а след това издиша.

— И така, какво мислиш ти, Дуейн? — каза той. — Ти си бившето ченге.

— За пържената пуйка ли?

— За решението на Федералния резерв да запази ниски лихвените проценти — подхвърли Чък иронично. — Не, по дяволите, питам те за Уилям Тъкър.

— Аз не се хващам на версията на защитата, че е имал амнезия след мозъчно сътресение. Той помни, но сега просто не иска да си спомня. Защото той го е направил. Той е убил това момиче.

— И аз мисля така. — Чък издиша цигарения дим.

— Всички тези футболни звезди мислят, че правилата не важат за тях. После разбират, че не е така по трудния начин. Например ресийвърът на „Джайънтс“ Плаксико Бурес, който спечели титлата „Най-добър играч“ на Суперкупата, влезе със зареден пистолет в един бар в Ню Йорк. Държал големия стар деветмилиметров глок, затъкнат в колана на панталоните си. Пистолетът паднал, ударил се в пода и произвел изстрел. Плаксико бил прострелян в крака.

— Буквално така е станало — каза Дуейн.

— Имал е късмет, че не си е прострелял онази работа — отвърна Чико.

— Прекара две години в затвора за незаконно притежание на огнестрелно оръжие — уточни Чък.

— Трябвало е да го държат още две за престъпна глупост — каза Дуейн.

— За кого играе сега. За Филаделфия ли? — попита Чико.

— За Питсбърг — отговори Чък. — Ами историята с О Джей…

Орентал Джеймс Симпсън, известен още като О Джей, носител на трофея „Хейсман“ и халфбек на Националната футболна лига, беше съден и оправдан през 1995 година за убийството на бившата си жена и на един мъж, но през 2008-а го осъдиха за въоръжен грабеж и отвличане и го вкараха в затвора с присъда от девет до трийсет и три години.

— Той е просто престъпник, който може да играе футбол — каза Дуейн.

— Той беше добър.

— Истински добър.

— А Нейт Нютон, който играеше за Каубоите в Суперкупата? Оттегли се и се забърка в търговия с наркотици.

— Тъпо.

— И Майкъл Вик с историята за кучешки боеве.

Вик беше звезда от Националната лига и куотърбек на Соколите от Атланта. Той държеше незаконна арена за кучешки боеве. Призна се за виновен и прекара две години в затвора. След като го освободиха, той се върна в НФЛ да играе за „Филаделфия Игълс“. Звездите в спорта винаги получават втори шанс. И даже трети.

— Тъпанар.

— И онзи, играчът на „Пейтриътс“ — Ернандес, обвиниха го в убийство. Гледах интервю с него онзи ден. Каза, че бил модел за подражание за латиноамериканците.

— Само ако живеят в Нуево Ларедо^[1].

— Още по-тъпо.

— А сега и Уилям Тъкър.

— Най-тъпото.

— Това може да накара човек да се пропие — каза Чико. — Или да започне отново да пие.

— Ще е тежко за Франк — отбеляза Чък.

— По-тежко ще е за сина му, когато му забият иглата в ръката — каза Дуейн.

— Твърде много лъжи, твърде много ДНК. Казва, че никога не е бил с жертвата, но съквартирантката й свидетелства, че ги е видяла на бара онази вечер. Телефонният й номер е в телефона му, но той казва, че не е записвал номера й, тя го била вкарала. В неговия телефон. Вие някога вкарвали ли сте номера си в някой чужд телефон?

— Не.

— Нито пък аз. Нейната снимка е в телефона му, но той казва, че тя сама се е снимала. Вие някога сами да сте си правили снимка?

— Не.

— Нито пък аз. Казва, че се е върнал в общежитието около полунощ, но записите от охранителната камера показват, че влиза в общежитието в 01:38, което напълно съответства с часа на смъртта. Момчето лъже за всяко нещо. Но ДНК-то не лъже. Той е имал пряк физически контакт с момичето, това е единственият начин кръвта му да попадне върху нея. Няма друго обяснение.

— Чудя се защо се опитваме да спасим момчето — каза Чико.

— Ние не спасяваме Уилям Тъкър — каза Дуейн, — спасяваме Франк Тъкър.

— Франк изглежда е убеден, че синът му е невинен — каза Чък.

— Три неща са сигурни в живота: смъртта, данъците и обичта на бащата към сина му. Кой баща може да приеме, че синът му е хладнокръвен убиец? Имаме много случаи в Хюстън, когато убиецът е бил застрелян, и то с право, но баща му казва: „Моето момче не би наранило никого. То е добро момче“. А аз бих казал: „Е, сър, вашето добро момче опря пистолет в главата на служител в хранителен магазин и дръпна спусъка, защото искаше пакет цигари“. Бащи, те просто не могат да повярват, че са отгледали убиец.

Беше ли Уилям убиец изнасилвач? Беше ли невинен? Или виновен? Тази нощ беше завинаги заличена от съзнанието му. Ударът каска в каска беше взривил мозъка му. Беше го ударил във вътрешната страна на черепа, причинявайки му травми. Той не каза нито на треньорите, нито на лекарите, защото не искаше да го изпратят на резервната скамейка за следващия мач. Няма начин да спечелиш трофея „Хейсман“, ако седиш на скамейката. Трябва да играеш. Във футбола и да те боли, пак играеш. Боли те коляното, боли те рамото, боли те мозъка, но трябва да играеш.

Обаче не си спомняш нищо.

По дяволите, той беше подал за тъчдаун, но не можеше да си спомни. Беше спечелил мача, но не можеше да си спомни. Той караше цели мачове на автопилот. По инстинкт. Беше сдал багажа, но инстинктивно продължаваше да играе. Уилям не можеше да си спомни тези мачове, не можеше да си спомни и онази нощ. Нито „Дизи Рустър“, нито момичето, нищо. Ако не можеше да си спомни, че е бил там и я е срещнал, какво друго би могъл да не помни?

— Уилям Тъкър, буден ли си?

Дочу шепнещия глас на гангстера от съседната килия. Уилям беше буден. Той винаги беше буден. Не можеше да спи. Нито да яде или да мисли. Той не можеше да формулира едно цяло изречение в главата си. Само две думи се бяха запечатали в съзнанието му: смъртна присъда.

— Какво съм направил, за да заслужа това?

— Няма заслуги, Уилям. Има само съдба.

— Това не е моята съдба.

— Да. Твоята е. Ти просто още не си я приел. И на мен ми трябваше известно време, прекарах много време в мислене за това. Едно нещо е вярно за затвора, че имаш много време да мислиш. Мислил ли си някога за смъртта?

— Мисля сега.

— Аз също. На колко години си?

— Ще бъда на двадесет и три след две седмици. Ти на колко си?

— На двадесет и пет. Няма да стигна до двадесет и шест. За втори път съм в затвора, няма да има обжалване, нито отменяне на екзекуцията. Човече, иглата е готова за мен. Много ясно, името ми е написано на тази игла от деня, в който съм се родил. Това е моята съдба.