Марк Хименес
Делото срещу Уилям (19)

Глава 18

Полицейският служител помириса въздуха като куче птичар на лов, после погледна четиримата мъже, сякаш бяха заподозрени.

— Мирише на пивоварна. Пили ли сте, момчета?

Беше следобед на следващия ден. Сутринта се бяха натъпкали в джипа на Чико и бяха пропътували двеста мили до Остин. Четирима пияници в едно превозно средство в продължение на три часа и половина. Кой би останал трезвен?

— Сержант, ние сме алкохолици — каза Франк — да, пили сме.

После посочи Чико.

— Е, той пуши трева.

Сержантът погледна Чък над очилата. Чико му се ухили замаяно.

— Малко си стар за тия работи, амиго, не мислиш ли? Това, че имаш конска опашка не те прави Уили Нелсън.

Сержантът се беше развеселил. Бяха паркирали на Десета улица пред старата съдебна палата в центъра и бяха минали през площада и шпалир от камери не с логата на новинарски мрежи, а на кабелни спортни канали. Тук цареше карнавална атмосфера. Четиримата не изглеждаха важни в плажното си облекло, така че присъствието им не беше дало основание за медийно внимание. Сега те стояха пред едно бюро в залата за посетители в затвора на окръг Травис. Сержантът беше от другата страна. На табелката с името му пишеше „сержант Мърфи“. Червендалестото му ирландско лице подсказваше, че алкохолните напитки не му бяха чужди.

— Само адвоката.

Франк се обърна към Дуейн (който стискаше незапалена пура между зъбите си), Чък (който държеше футболна топка) и Чико (който ядеше Cheetos), а после обратно към сержанта. Опита се да запази сериозно изражение когато каза:

— Те са част от екипа на защитата.

— Екипът на защитата? Изглеждат като „Бийч Бойс“ на турнето им по случай петдесетгодишнината на групата.

Отново се беше развеселил.

— Момчета, те бяха добри. „Дедс мен кърв“ — обичах тази песен.

— Тя е на Джан и Дийн — каза Франк, — не на „Бийч Бойс“.

— Така ли? — изсумтя сержантът. — По дяволите, днес е неделя, тук няма никой. Добре.

Махна им с ръка да тръгват, после посочи топката на Чък и поклати глава:

— Той няма да й сложи автограф. Помолих го да подпише една за моето момче, обещах му, че няма да я продам в eBay, а той ми каза да се разкарам. — После се обърна към Франк: — Синът ти си пада идиот, но е страхотен футболист.

 

 

— Бялото момче ще играе футбол за „Хънтсвил Инмейтс“ вместо за „Далас Каубойс“. Ще брои регистрационни номера, вместо тъчдауни. Ще изкарва два долара на час, вместо двеста милиона. Ще…

— Ще ти сритам задника, ако не млъкнеш.

Останалите обитатели на затвора на окръг Травис се смълчаха. Чернокожият тип с голямата уста изглеждаше така, сякаш някой му беше казал, че баща му е бял.

— Какво… какво каза?

— Глух ли си, освен че си глупав?

Уилям стоеше в единия ъгъл на голямата килия. Чернокожият тип беше седнал в отсрещния ъгъл с други момчета от неговата черга. Той се оттласна от бетонния под и закрачи бавно с походка на сводник. Беше слаб и мускулест уличен гангстер. Уилям беше по-едър, по-силен и по-млад.

— Какво каза?

— Казах, че ще ти сритам задника, ако не млъкнеш.

— Ти си яко бяло момче, нали така?

— Достатъчно яко да ти срита черния задник, приятелю.

— Приятелю?

Мъжът се ухили. Но не защото смяташе подмятането на Уилям за забавно. Както всички големи колежи с успехи във футбола, Тексаският университет приемаше и чернокожи играчи от бедните квартали на Хюстън и Далас, защото те бяха техният билет за приходи от мачовете за купата. Така че Уилям беше живял с чернокожи момчета от квартала през последните четири години и беше наясно с тяхното поведение. На улицата нямаше правила. Там имаше само хищници и плячка. Първият ход на мъжа щеше да е да се ухили фалшиво и после да се засмее.

И той се засмя.

После щеше да се извърне към „братята“ си с обърнати нагоре длани, сякаш казва: „Какво да правя с този бял глупак?“.

И той се извърна към другите чернокожи затворници и обърна длани нагоре — движение, което се надяваше, че ще даде на Уилям лъжливо чувство за сигурност. Чувство, което той щеше да използва, да се завърти бързо и внезапно да удари с юмрук белия глупак. И наистина, мъжът стисна дясната си ръка в юмрук зад гърба, раменете му се завъртяха към Уилям, ръката му се стрелна встрани и нагоре, главата му се изви и…

Уилям стовари огромния си юмрук в брадичката на мъжа толкова силно, че чу как хрущяла на челюстта му изпука. Същия звук беше чувал толкова пъти на футболното игрище. И мъжът беше аут още преди да падне на пода. Уилям погледна „братята“ му.

— Още някой иска ли да се закача с мен?

— Уилям Тъкър — извика полицаят от охраната, — адвокатът ти е тук.

 

 

Седнал на стола зад преградата от плексиглас в стаята за посещения, Франк имаше ясно усещане за дежавю. Сякаш вече е бил тук. Мозъкът му се напрегна в мъглата на опиянението и откри спомена. Беше стоял тук и преди. В същата кабинка. Срещу Брадли Тод.

Но не беше същото — Брадли Тод не беше негов син.

Франк не беше говорил с Уилям, нито го беше виждал от две години, освен на стария си телевизор. Когато полицаят от охраната доведе затворника в униформа на зелени и бели райета, той едва позна сина си. На двадесет, той беше момче, макар и голямо момче — слаб и жилав. На двадесет и две беше като екшън герой — с масивен гръден кош, широки рамене и дебели ръце с изпъкнали сини вени. Огромното му тяло изпъваше затворническата униформа. Уилям изпълни цялата кабинка от своята страна на стъклото. Остана прав. Франк отчаяно искаше да прегърне сина си, но ги разделяше нещо много по-голямо от стъклото. Уилям каза нещо, но Франк не можа да го чуе. Той вдигна слушалката си и посочи другата от страната на сина си. Уилям я долепи до лицето си:

— Това са глупости! Не съм убил никого. Не съм изнасилвал никого. Тези проклети идиоти прибраха грешния човек. Аз съм невинен.

Франк беше дошъл в затвора като баща, въпреки че не се беше държал като такъв, откакто беше започнал да пие преди шест години. И вероятно нямаше да бъде адвокат на сина си, защото разрешителното му беше отнето. Бащата в него знаеше, че синът му никога не би извършил такова жестоко престъпление срещу момиче, но адвокатът в него искаше да зададе въпроса: „Ти ли го направи?“. Затова изпита облекчение, когато Уилям каза: „Невинен съм“. Тези две думи водеха в една посока — оттегляне на обвиненията преди съдебния процес или оправдателна присъда в съда. Докато думите „Аз съм виновен“ водеха в друга посока — признаване на вина и затвор.

— Държат се така, сякаш не знаят кой, по дяволите, съм аз. Не мога да повярвам, че ме оставиха тук през нощта. Дори не ми осигуриха отделна килия.

Говореше така, сякаш имаше гостуване с отбора, а не беше в затвор.

— Изкарай ме оттук, по дяволите!

Нямаше думи като „Здравей, татко. Радвам се да те видя след две години“. Но може би беше прекалено Франк да очаква това. Синът му беше в затвора с обвинение в изнасилване и убийство. Дишаше тежко, а по кокалчетата на дясната му ръка имаше кръв.

— Какво се е случило?

— Сбих се. В килията.

— Добре ли си?

— Този път да. Следващият ще се наложи да се бия с петима „братя“.

Уилям пусна слушалката и закрачи из кабинката. Беше свръхвъзбуден от гняв и адреналин. Франк му даде време да се успокои. След няколко минути той видимо започна да диша по-леко. Седна на стола и звучно издиша. Адреналинът му беше спаднал и голямото му тяло се отпусна. Франк се наклони напред, а синът му се отдръпна, сякаш се опитваше да избяга. Но нямаше къде да отиде. Взря се в баща си за един дълъг момент и после взе слушалката:

— Изглеждаш остарял.

— Това прави алкохолизмът с човека.

— Какво прави — попита Чък.

Тримата мъжете стояха зад Франк и от разговора чуваха само неговите думи.

— Състарява го.

Чък се обърна към Чико:

— Изглеждам ли стар?

— Само грозен — поклати глава Чико.

Сега синът на Франк гледаше Дуейн, Чък и Чико.

— Кои са тези?

— Екипът на защитата ти.

— И те ли са пияници като теб?

— Такива са.

— Изкарай ме оттук.

Във вестника на Остин пишеше, че синът му може бъде пуснат под гаранция от пет милиона долара. Баща му беше разорен алкохолик, но новият съпруг на майка му беше трезвен милиардер.

— Ще опитам.

— Казаха, че съм убил момиче. Мажоретка от „Тексас Тек“. Преди две години.

Според историята от вестника мажоретка от университета „Тексас Тек“ е била убита след футболен мач на Тексаския университет срещу „Тексас Тек“ — същия мач преди две години, на който Франк се беше появил пиян и беше изложил сина си. Уилям беше изиграл най-лошата игра в кариерата си и после беше изхвърлил баща си от живота си.

— Невинен съм.

— Знам — каза бащата Франк.

Повече от двеста хиляди мъже бяха зад решетките в щата Тексас. Знаеха ли и техните бащи, че те са невинни? Бащата на Брадли Тод беше мислил, че синът му е невинен. Но той не беше. Франк вдигна към стъклото първата страница на вестника със снимката на убитото момиче. Името й беше Дий Дънстън.

— Познаваше ли я — попита адвокатът Франк.

Синът му се наведе напред и се вгледа в снимката. Бавно поклати глава.

— Не я ли разпознаваш?

— Не. Не съм я виждал никога през живота си. Кълна се.

— Познавал ли я е? — попита Дуейн.

— Не. Казва, че не я е виждал никога преди — отвърна Франк, после се обърна пак към Уилям. — Вестникът твърди, че полицията е открила твое ДНК по тялото й.

— Как? Не я познавам, не съм я срещал, не съм правил секс с нея. Как могат да открият мое ДНК?

От неговата слюнка, пот, сперма, секрети, кожа…

— Защо са имали твое ДНК в базата данни?

— Преди месец с няколко от момчетата бяхме на купон на Шеста улица. Някакво ченге се заяде с нас, ние му отвърнахме. Каза, че ще ни арестува за „интоксикация на публично място“, а аз му казах да се разкара. И той ме задържа за оказване на съпротива при арест и ме домъкна тук. Скоро разбраха кой съм, дадох няколко автографа, направиха си снимки с мен и ме пуснаха. Но ми взеха натривка от бузата.

В Тексас от всеки арестуван за сериозно престъпление и оказал съпротива при арест се вземаше ДНК проба и се вкарваше в националната база данни.

— Защо са имали ДНК-то му? — попита Дуейн.

— Бил е арестуван. За интоксикация на публично място и оказване на съпротива при арест — отвърна му Франк и пак се обърна към Уилям. — Значи са вкарали ДНК-то ти и то е съвпаднало с ДНК-то на неустановен убиец.

— Така казват ченгетата.

— Уилям, разкажи ми всичко, което си правил в този ден.

Синът му поклати глава:

— Не мога.

— Сине, всичко, което ми кажеш, е поверително. Аз не съм само твой баща, аз съм и твой адвокат. Нещо такова. А те работят за мен, така че това важи и за тях.

— Ще ни плащат ли? — попита Чък.

— Не — отвърна Уилям. — Имам предвид, че не мога да се сетя какво съм правил.

— Как така?

— Не помня нищо от онзи ден. Имах мозъчно сътресение. Целият ден ми се губи.

— Не помниш нищо?

— Не. — Уилям вдигна рамене. — Денят, в който това се е случило, и по-голяма част от следващата седмица са като бяло поле.

— Амнезия ли е имал? — попита Чико.

— Сътресение — отвърна Франк.

— Аз имах амнезия след мозъчно сътресение — каза Чико. — И все още имам.

— Защита на амнезия ли ще се гради? — попита Дуейн. — Това няма да успее.

Франк продължи разговора със сина си:

— Колко сътресения си имал?

— Четири или пет. Шест. Може би седем.

— Седем? И още ти позволяват да играеш?

— Не казвам на треньорите.

— Защо?

— Няма да ме пуснат да играя.

— Може би трябва да спреш да играеш.

— Може би трябва да спра да дишам. Аз съм футболист. Просто съм това. Какво бих бил, ако спра да играя?

— Мой син.

— Това няма да ми донесе договор за сто милиона долара.

Нямаше. Да бъдеш син на Франк Тъкър не значеше много на този свят. Само малко повече от това да бъдеш самият Франк Тъкър.

— Какъв беше обичайният ти график в дните, в които имаш мач?

— Такъв ден ли беше?

— Да.

Тогава Франк беше пиян, но не беше получил мозъчно сътресение. Помнеше този ден.

— Обикновено ставам около осем, закусвам в трапезарията и отивам на стадиона.

Онази сутрин Франк се беше събудил в десет с махмурлук в хотела. Не в петзвездния „Дрискил“ в центъра на Остин, а в евтин хотел на междущатската магистрала, недалеч от стадиона на Тексаския университет. Беше пил до припадък предната нощ и беше спал като бебе — уискито заглушава шума от трафика. Беше закусил с обичайното — водка и портокалов сок (не прекалено много сок), след което беше последвала по-късна течна закуска и ранен течен обяд. Беше прекалено пиян, за да шофира, и затова беше отишъл до стадиона пеш. Синът му му беше дал пропуск за страничната линия. Звездата куотърбек можеше да направи това за баща си и с него се отнасяха като с ВИП персона, както с Матю Макконъхи и други алумни, сдобили се със статута на знаменитост. Докато стигне до университета, Франк Тъкър вече се олюляваше пиян. Но продължаваше да мисли, че Уилям ще се зарадва да види баща си на страничната линия. Когато си алкохолик, си мислиш такива неща.

— После какво?

— Обичайната подготовка за мача — треньорът бинтова глезените ми. Аз обличам екипа, но без подплънки, излизам на игрището и загрявам. Разтягане, тичане, пасове. Това беше мачът, на който ти дойде, нали?

Той беше.

Франк Тъкър се беше запрепъвал покрай телевизионните камери, репортерите, знаменитостите и мажоретките и накрая — в екипировката на отбора. Беше се строполил на земята, сякаш някой го е блъснал. Следващото, което си спомняше, е, че синът му му беше помогнал да се изправи и го беше поверил на грижите на момче на име Бени. Бени го беше отвел горе в една от ложите и му беше купил хамбургер и кафе. Франк беше поизтрезнял до последната четвърт, когато Уилям се беше сблъскал жестоко с друг играч и беше получил сътресение.

— Най-лошата игра в кариерата ми. Пет пресечени паса.

— Помниш ли?

— Четох за това. Не можах да понеса да гледам запис. Този мач ми струваше трофея „Хейсман“.

— След мача те заведоха в болница. Това помниш ли го?

Уилям поклати глава.

— Треньорът каза, че са ми правили изследване с магнитен резонанс и са ми зашили лакътя.

— Какво е станало, след като аз си тръгнах?

След като синът му беше казал да се маха и да стои далеч от живота му. След като беше казал, че баща му е скапан неудачник. Истината боли.

— Треньор Брус казва, че ми е донесъл нещо за вечеря, завел ме е обратно в спалнята и ме е сложил в леглото.

— Цяла нощ ли си останал там?

— Не би трябвало. Предполагам момчетата са решили, че имам нужда от свеж въздух.

— Кои момчета?

— Тогава трябва да са били Каубоя и Ред.

— Те най-добрите ти приятели ли са?

— Просто момчета.

— Кой е най-добрият ти приятел?

Уилям се замисли за момент.

— Треньор Брус, предполагам.

— Нямаш ли сериозна приятелка?

— Имаш предвид момиче, което бих завел вкъщи, за да запозная със… сестра си ли?

— Аха.

— Не. Такива момичета не са футболни фенки. А и аз нямам време за друг ангажимент, освен футбола. Съсредоточил съм се върху него и не се разсейвам. Това е билетът ми за Националната футболна лига.

— А какво ще кажеш за живота?

— Футболът е моят живот.

И може би така би трябвало да бъде, когато си на двадесет и две.

— Къде са те завели Каубоя и Ред?

— На Шеста улица, със сигурност.

— Пил ли си?

— Определено.

— В „Дизи Рустър“ ли?

Тялото на жертвата беше открито в уличката зад този бар.

Уилям сви рамене:

— Често ходим там. Но не си спомням дали сме отишли точно онази вечер.

— Бил ли е там? — попита Дуейн.

— Не помни.

— Това няма да свърши работа.

Франк се обърна пак към Уилям:

— Нищо ли не помниш?

— Когато получиш мозъчно сътресение, си като в мъгла в продължение на дни. То е като сън, който не можеш да си спомниш, когато се събудиш.

— Как можеш да отидеш на бар в това състояние?

— По дяволите, играл съм цели мачове в това състояние. Тялото ти просто минава на автопилот.

— Срещнал ли си това момиче?

— Казах ти — никога през живота си не съм виждал това момиче.

— А с други момичета срещнал ли си се?

Той отново вдигна рамене:

— В това съм сигурен. Аз съм Уилям Тъкър. Аз винаги се срещам с момичета. Или те се срещат с мен.

Всъщност така си беше.

— Прави ли секс с момиче онази вечер?

— Не помня.

— Заради сътресението ли?

— Защото е имало твърде много момичета в твърде много вечери. Дори и без сътресението не бих могъл да си спомня момиче отпреди две години.

— Просто отиваш в някой бар, избираш момиче и правиш секс?

— Уау — обади се Чък изотзад.

— Те избират мен.

— Винаги ли използваш презерватив?

Уилям поклати глава.

— Никога не използвам презерватив. Никой не го прави.

— Никога не използва гумички!? — възкликна Чико. — Човече, това е лудост.

— И аз не използвам презерватив — подхвърли Чък.

— Е, да, не можеш да прихванеш нищо от ръката си.

— Така си е.

— СПИН, болести, предавани по полов път, бременност — говореше Франк на сина си, — нищо ли не значат за теб?

— Всъщност не. Но онази вечер съм си легнал рано. Момчетата са ме върнали в спалнята.

— Върнал си се? Кога?

Във вестника пишеше, че момичето е било убито между полунощ и 2 часа сутринта.

— Около полунощ.

— Спомняш ли си го?

— Момчетата ми казаха.

— Кога? — попита Дуейн.

— В полунощ.

— Удобно. Не си спомня нищо, освен че е бил в спалното помещение, когато престъплението е било извършено.

— Изкарай ме оттук — каза Уилям на баща си. — В събота имам мач.

Франк нямаше сърце да му каже, че за него сезонът беше приключил.

— Гаранцията ти е пет милиона. Ще се опитам да я намаля, но…

— Обади се на мама. Тя е в Европа с Дейл. Той е милиардер. Кажи й, че ми трябват пари за гаранцията и за адвокат.

В миналото Франк Тъкър беше адвокатът, когото всеки обвиняем искаше да наеме.

— Имаш ли телефонния й номер?

— В мобилния ми телефон е. В спалнята ми, в западното крило на общежитието, стая 521.

— Ченгетата вероятно са го взели, когато са претърсвали стаята ти?

— Претърсвали са стаята ми?

— Стандартна полицейска процедура. Има ли нещо, което не би искал да открият?

Синът му сви рамене:

— Не.

Баща и син се гледаха през дебелата преграда от плексиглас. Един баща винаги вижда дванадесетгодишното си момче, което мисли, че баща му е най-добрият в целия свят. Никога не вижда в него двадесет и две годишен мъж, който смята, че баща му е неудачник. Човек трудно би понесъл тази истина. Франк се протегна и залепи дланта на дясната си ръка за стъклото. Очакваше Уилям да долепи своята срещу нея. Това беше нещо като поздрав в затвора. Синът му се взря в ръката на баща си, после в лицето му и се изправи.

— Франк, изкарай ме оттук, по дяволите.

— Франк?

— Как искаш да те наричам? Татко?

Уилям остави слушалката, обърна му гръб и излезе от залата за свиждания. От другата страна на стъклото настъпи неловко мълчание. Четиримата мъже стояха така един дълъг миг, докато Дуейн не наруши тишината:

— Не е от хлапетата, които харесваш веднага, нали?